Луси М. Монтгомъри
Анн от дома на мечтите (11)

XI
Лесли идва на посещение

Лесли дойде в „Дома на мечтите“ една мразовита вечер, когато осветени от луната мъгли бяха надвиснали над залива. Тя изглеждаше така, сякаш съжаляваше, че е дошла, когато Гилбърт отвори вратата, но Анн профуча край него, хвърли се върху нея и я дръпна вътре.

— Толкова се радвам, че си избрала тази вечер да наминеш — каза тя радостно. — Направих много хубав фондан днес следобед и искаме някой да ни помогне да го изядем пред огъня, докато разказваме истории. Може би капитан Джим също ще се отбие. Това е неговата вечер.

— Не. Капитан Джим си е у дома — каза Лесли. — Той… той ме накара да дойда тук — добави тя.

— Ще му благодаря, когато го срещна — каза Анн, като придърпваше кресла пред огъня.

— О, нямам предвид, че не съм искала да дойда — възрази Лесли, като леко се изчерви. — Аз… аз мислех да дойда — но невинаги ми е лесно да се измъкна.

— Разбира се, сигурно ти е трудно да оставяш господин Мур — каза Анн с безизразен тон.

Тя беше решила, че ще е най-добре да споменава Дик Мур от време на време като възприет факт и да не придава прекалена болезненост на въпроса, като го избягва. Тя беше права, защото стеснителността на Лесли изведнъж изчезна. Очевидно тя се беше питала колко знае Анн за условията на живота й и беше облекчена, че не се налагаше да обяснява нищо. Тя позволи да вземат шапката и жакета й и седна сгушена като малко момиче в големия фотьойл до Магог. Тя беше облечена изискано и грижливо. Красивата й коса блестеше като разтопено злато на топлата светлина от огъня. Морскосините й очи бяха пълни с нежен смях и чар. В момента, под влиянието на „Дома на мечтите“, тя отново беше малко момиче. Атмосферата на много любов, осветила малката къща, я обгръщаше цялата. Присъствието на двама здрави и щастливи млади хора от собственото й поколение я преобразяваше. Госпожица Корнелия и капитан Джим едва ли биха я познали. За Анн беше трудно да повярва, че това беше студената, неотзивчива жена, която беше срещнала на брега. И колко жално гледаха очите на Лесли към шкафовете с книги между прозорците!

— Библиотеката ни не е много богата — каза Анн, — но всяка книга в нея е приятел. Събирали сме нашите книги през годините, оттук и оттам, като никога не сме купували нито една, без първо да я прочетем и да знаем, че е подходяща за нас.

Лесли се смееше — красив смях, който изглеждаше сроден на веселата глъчка, отеквала в малката къща през изминалите години.

— Имам няколко книги от татко, не много — каза тя. — Чела съм ги, докато ги науча почти наизуст. Не получавам много книги. Има разменна библиотека в магазина на Глен — но не мисля, че комисията, която избира книгите за господин Паркър, има добър вкус към литературата — или може би не ги е грижа. Толкова рядко получавах някоя книга, която наистина ми харесваше, че се отказах да вземам.

— Нашите книги са и твои — каза Анн. — Ти си от сърце добре дошла да заемаш която и да е от библиотеката ни.

— Предлагаш ми богата плячка — каза Лесли развеселено.

После, когато часовникът удари десет, тя стана с нежелание.

— Трябва да вървя. Не разбрах, че е толкова късно. Капитан Джим винаги казва, че не е дълго да стоиш един час. Но аз стоях два — о, колко ми беше приятно — добави тя откровено.

— Идвай по-често — казаха Анн и Гилбърт.

Те бяха станали и стояха заедно пред отблясъците от огъня. Лесли ги погледна — млади, изпълнени с надежди, щастливи, олицетворяващи всичко, което й беше липсвало и винаги щеше да й липсва. Светлината от лицето й изчезна. Изчезна самото момиче. Остана огорчената, измамена жена, която отвърна на поканата почти студено и се оттегли с наскърбена припряност.

Анн я гледаше, докато изчезна в сенките на мразовитата и мъглива нощ. После се обърна бавно към блясъка на собствената си камина.

— Не е ли прекрасна, Гилбърт? Косата й ме очарова. Госпожица Корнелия казва, че стигала до петите й. Руби Джилис имаше красива коса — но косата на Лесли е жива — всеки косъм от нея е живо злато.

— Тя е много красива — съгласи се Гилбърт, толкова охотно, че Анн почти си пожела той да е по-малко ентусиазиран.

— Гилбърт, щеше ли да харесваш косата ми повече, ако беше като на Лесли? — попита тя замислено.

— Не бих искал косата ти да е с друг цвят, освен с този, който е сега — каза Гилбърт и допълни убедително: — Ти нямаше да си Анн, ако имаше златна коса — или коса с какъвто и да е цвят, освен…

— Червен — каза Анн с мрачно удовлетворение.

— Да, червен, за да дава топлина на тази млечнобяла кожа и на тези твои искрящи сиво-зелени очи. Златна коса изобщо не би ти отивала, кралице Анн.

— Тогава можеш да се възхищаваш на косата на Лесли колкото си искаш — каза кралицата великодушно.