Луси М. Монтгомъри
Анн от дома на мечтите (18)

XVIII
Зора и здрач

В началото на юни, когато дюните бяха в огромен ореол от розови диви рози и Глен беше залят от ябълкови цветове, Марила пристигна в малката къща. Носеше голям черен куфар от конски косъм, украсен с месингов обков, който половин век беше почивал необезпокояван на тавана в „Грийн Гейбълс“. Сюзън Бейкър, която след двуседмичния си престой в малката къща беше започнала да боготвори „младата госпожа докторша“, отначало прие Марила доста ревниво. Но понеже Марила не се опитваше да се меси в кухнята и не показваше желание да прекъсва службата на Сюзън за благото на госпожа докторшата, добрата помощница се примири с присъствието й и каза на приятелите си в Глен, че госпожица Кътбърт е изискана възрастна дама и си знае мястото.

Една вечер, когато небето беше пълно с червено великолепие и червеношийките пееха в мрака, в малкия „Дом на мечтите“ внезапно настъпи суматоха. Позвъниха по телефона в Глен и доктор Дейв и сестра с бяла касинка припряно тръгнаха на път. Марила сновеше по градинските алеи между черупките от раковини, като мърмореше молитви между стиснатите си устни, а Сюзън седеше в кухнята с памук в ушите и престилка на главата.

Лесли погледна от къщата горе край потока, видя, че всички прозорци на малката къща светят и не спа тази нощ.

Юнската нощ беше къса. Но тя се стори вечност на онези, които чакаха и се молеха.

— О, ще свърши ли някога? — каза Марила. После видя колко сериозни бяха доктор Дейв и сестрата и не посмя да задава повече въпроси. Нима е възможно Анн да… но Марила не можеше да предполага това.

— Не ми казвай — каза Сюзън свирепо в отговор на страданието в очите на Марила, — че Господ може да е толкова жесток и да ни отнеме това мило агънце, което всички толкова обичаме.

— Отнемал е и по-обичани — каза Марила с пресипнал глас.

Но на разсъмване, когато изгряващото слънце разкъса мъглите, надвиснали над пясъчния насип, в малката къща дойде радостта. Анн беше вън от опасност, а до нея лежеше едно мъничко момиченце с очите на майка си. Гилбърт, с посивяло лице и изтощен от нощната си агония, слезе да го съобщи на Марила и на Сюзън.

— Слава богу — потрепери Марила.

Сюзън стана и извади памука от ушите си.

— А сега за закуската — каза оживено Сюзън. — Аз съм на мнение, че всички ще сме доволни да хапнем и да пийнем. Кажете на младата госпожа докторша да не се тревожи за нищо — Сюзън е насреща. Кажете й да мисли само за бебето си.

Гилбърт се усмихна доста тъжно, докато излизаше. Но на Анн, с лице, пребледняло от болката, но с грейнали от майчинството очи, нямаше нужда да й казват да мисли за бебето си. Тя не мислеше за нищо друго. За няколко часа тя бе вкусила толкова прекрасно щастие, че се чудеше дали ангелите на небето не й завиждат.

— Малката Джойс — мърмореше тя, когато Марила влезе да види бебето. — Решихме да я наречем така, ако е момиченце. Имаше толкова много имена, които ни харесваха; не можехме да изберем, затова решихме да е Джойс. За по-кратко можем да я наричаме Джой. О, Марила, преди мислех, че съм щастлива. Сега зная, че е било само подобие на щастие.

— Не трябва да говориш, Анн. Почакай, докато си възвърнеш силите — предупреди я Марила.

— Знаеш колко ми е трудно да не говоря — усмихна се Анн.

Отначало тя беше твърде слаба и твърде щастлива, за да забележи, че Гилбърт и сестрата изглеждаха угрижени, а Марила натъжена. После незабележим, студен и безпощаден страх пропълзя в сърцето й. Защо радостта на Гилбърт не е по-голяма? Защо не говори за бебето? Защо не й го дават след първия божествено щастлив час? Беше… беше ли се случило нещо лошо?

— Гилбърт — прошепна Анн умолително, — бебето… е добре… нали? Кажи ми, кажи ми.

Много време отне на Гилбърт да се обърне. После се наведе над Анн и я погледна в очите. Марила, която слушаше уплашено пред вратата, чу жален, отчаян стон и избяга в кухнята, където Сюзън плачеше.

— О, горкото агънце, горкото агънце! Няма да го понесе, госпожице Кътбърт! Страхувам се, че това ще я убие. Тя толкова искаше това бебе. Как може да не излезе нищо, госпожице Кътбърт?

— Страхувам се, че е така, Сюзън. Гилбърт казва, че няма надежда. Още в началото разбра, че малкото няма да оживее.

На залез-слънце малката душа, която беше дошла на бял свят на разсъмване, си отиде, като остави след себе си отчаяние.

На следващия ден положиха малкото телце в тапициран с кадифе ковчег, който Лесли беше покрила с ябълкови цветове, и я откараха в гробището на църквата отвъд залива. Госпожица Корнелия и Марила прибраха всичките направени с любов дрешки, заедно с кошчето, което беше украсено с дантели.

— Това е страшно разочарование за мен — въздъхна госпожица Корнелия. — Очаквах това бебе и исках да е момиче.

— Мога само да съм благодарна, че Анн остана жива — каза Марила, потрепервайки, като си припомняше мрачните часове, когато момичето, което обичаше, минаваше през долината на сенките.

— Горкото, горкото агънце! Сърцето й е разбито — каза Сюзън.

— Завиждам на Анн — каза Лесли неочаквано и грубо. — Бих й завиждала, дори ако беше умряла! Беше майка за един хубав ден. С радост бих дала живота си за това!

— Не бих говорила така, скъпа Лесли — каза госпожица Корнелия неодобрително. Тя се страхуваше, че достопочтената госпожица Кътбърт ще помисли Лесли за ужасна.

Възстановяването на Анн беше дълго и мъчително заради много неща. Разцъфналите цветя и слънчевата светлина в света на „Четирите вятъра“ силно я терзаеха. Но когато валеше пороен дъжд, тя си представяше, че той удря безмилостно малкия гроб отвъд залива. А когато вятърът разпиляваше листата, тя чуваше тъжни гласове в него, които преди не беше чувала.

Любезните посетители също я огорчаваха с добронамерените си баналности, с които се стремяха да прикрият непрежалимата тежка загуба. Допълнителна рана причини писмото на Фил Блейк. Фил беше научила за раждането на детето, но не за смъртта му, и беше написала на Анн поздравително писмо с радостни благопожелания, от което силно я заболя.

— Щях щастливо да му се смея, ако бебето ми беше живо — ридаеше тя пред Марила. — Но като го няма, това изглежда просто като безпричинна жестокост — макар да знам, че Фил не би ме наранила за нищо на света. О, Марила, не знам как някога бих могла отново да бъда щастлива. Всичко ще ме наранява до края на живота ми.

— Времето ще ти помогне — каза Марила, която се разкъсваше от съчувствие, но никога не можа да се научи да го изразява по друг начин, освен с остарели фрази.

— Не е честно — извика Анн. — Бебета се раждат и живеят на места, където не ги искат — където ще бъдат пренебрегвани, където няма да имат никакви възможности. Толкова щях да обичам моето бебе, да се грижа за него толкова нежно и да се опитам да й дам най-добрите възможности. А не ми беше позволено да я запазя.

— Това беше Божията воля, Анн — каза Марила, безпомощна пред загадката на вселената — каква е причината за незаслуженото страдание. — А на малката Джой й е по-добре там.

— Не мога да повярвам — проплака Анн горчиво. После, като видя, че Марила изглежда потресена, тя добави разпалено: — Защо изобщо трябваше да се ражда? И откъде знаеш, че е била Божията воля? Може би просто силите на злото са попречили на Божиите намерения. Не може да се очаква от нас да се примирим с това.

— О, Анн, не говори така — каза Марила, искрено обезпокоена да не би Анн да се понесе в дълбоки и опасни води. — Не можем да разберем всичко, но трябва да имаме вяра. Трябва да вярваме, че всичко е за добро. Зная, че сега ти е трудно да мислиш така. Но опитай се да бъдеш смела — заради Гилбърт. Той толкова се безпокои за теб. Ти не възстановяваш силите си толкова бързо, колкото би трябвало.

— О, зная, че съм голяма егоистка — въздъхна Анн. — Обичам Гилбърт повече от всякога и искам да живея заради него. Но сякаш част от мен е погребана в онова малко гробище край залива. И ме боли толкова, че се страхувам от живота.

— Няма винаги да боли толкова много, Анн.

— Мисълта, че понякога може да спира да ме боли, ме наранява повече от всичко друго, Марила.

— Да, зная. И аз съм го изпитвала, за други неща. Но всички ние те обичаме, Анн. Капитан Джим идва всеки ден да пита за теб. И госпожа Мур непрекъснато е тук, а госпожица Брайънт прекарва повечето от времето си да готви вкусни неща за теб. На Сюзън това много не й харесва. Тя мисли, че може да готви толкова добре, колкото госпожица Брайънт.

— Скъпата Сюзън! О, всички са толкова мили с мен, Марила. Не съм неблагодарна и навярно когато тази ужасна болка понамалее, ще открия, че мога да продължа да живея.