Серия
Анн Шърли (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne’s House of Dreams, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)
Сканиране
Айра (2016)
Корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от дома на мечтите

ИК „Пан’96“ ООД, София, 2001

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Митка Костова

Илюстрации: Ран Манолов

ISBN: 954-657-406-6


VI
Булката на учителя

— Коя беше първата булка, дошла в тази къща, капитан Джим? — попита Анн, докато седяха около камината след вечеря.

— Тя имаше ли нещо общо с историята, която чух за тази къща? — попита Гилбърт. — Някой ми каза, че вие знаете, капитан Джим.

— Ами да, зная. Мисля, че аз съм единственият от „Четирите вятъра“ в момента, който си спомня булката на учителя такава, каквато беше, когато дойде на острова. От трийсет години е мъртва, но беше незабравима жена.

— Разкажете ни историята — помоли Анн. — Искам да знам всичко за жените, които са живели в тази къща преди мен.

— Ами, бяха тъкмо три — Елизабет Ръсъл, госпожа Нед Ръсъл и булката на учителя. Елизабет Ръсъл беше добро, умно малко създание, а и госпожа Нед беше добра жена. Но двете не можеха да се сравняват с булката на учителя.

— Учителят се казваше Джон Селуин. Беше дошъл от Европа, за да преподава в училището в Глен, когато аз бях момче на шестнайсет години. Не приличаше много на обикновената тълпа неверници, които по онова време идваха на остров Принц Едуард да учителстват. Повечето бяха умни пияници, които обучаваха децата на четене, писане и аритметика, когато бяха трезви, и ги ругаеха, когато не бяха. Той нае квартира при баща ми и станахме добри приятели, макар че той беше с десет години по-стар от мен. Непрекъснато четяхме, разхождахме се и разговаряхме. Той знаеше всичко за цялата написана поезия на света и рецитираше вечер на брега. Татко смяташе това за страшна загуба на време, но търпеше, надявайки се, че по този начин ще ми избие от главата намерението да отида в морето. Е, нищо не можеше да се направи — майка ми произхожда от род на моряци и аз бях роден с това. Но обичах да слушам как Джон чете и рецитира. Беше почти преди шейсет години, но мога да повторя ярдове[1] стихове, които научих от него. Почти шейсет години!

Капитан Джим замълча за миг, втренчен в пламтящия огън със спомена за миналото. После с въздишка продължи разказа си.

— Спомням си как една пролетна вечер го срещнах на дюните. Изглеждаше някак си въодушевен — точно като вас, доктор Блайт, когато доведохте госпожа Блайт тази вечер. Сетих се за него веднага, когато ви видях. Той ми каза, че бил оставил любима у дома и че тя щяла да дойде при него. Това не ми хареса, какъвто си бях егоист; помислих си, че той няма да ми бъде приятел, след като пристигне тя. Но бях достатъчно възпитан, за да не го покажа. Той ми разказа всичко за нея. Казвала се Пърсис Ли и щяла да дойде с него, ако не бил старият й чичо. Бил болен, а се грижел за нея навремето, когато умрели родителите й, затова не могла да го остави. Сега той бил починал и тя пристигала, за да се омъжи за Джон Селуин. Не беше лесно пътешествие за жена по онова време. Нямаше параходи, ако си спомняте.

„Кога я очаквате?“ — казах аз.

„Тя ще отплава на «Крал Уилям» на 20 юни, каза той, и трябва да пристигне тук в средата на юли. Трябва да уредя с дърводелеца Джонсън да построи къща за нея. Получих писмото й днес. Знаех, преди да го отворя, че има добри новини за мен. Сънувах я преди няколко нощи.“

Не го разбрах, той ми обясни, че имал дарба — или проклятие. Това бяха думите му, госпожо Блайт — дарба или проклятие. Не знаеше кое от двете е. Каза, че прапрапрабаба му го имала и я изгорили като вещица заради това. Той каза, че понякога го обхващат странни магии — трансове, мисля, че така ги наричаше. Има ли такива неща, докторе?

— Има хора, които наистина изпадат в транс — отговори Гилбърт. — Въпросът е по-скоро в областта на психичните изследвания, отколкото медицински. Какви бяха виденията на Джон Селуин?

— Като сънища — каза старият доктор скептично.

— Той казваше, че вижда някои неща в сънищата — каза бавно капитан Джим. — Забележете, казвам ви само това, което съм чул от него — неща, които наистина се случваха — неща, които щяха да се случат. Казваше, че понякога те били утеха за него, а понякога ужас. Четири нощи преди срещата ни му се случило отново, докато седял и гледал огъня. Видял една стара стая, която добре познавал в Англия, и Пърсис Ли в нея, която протягала ръце към него и изглеждала весела и щастлива. Така той разбрал, че ще получи добри новини от нея.

— Сън, значи, сън — присмя се старият доктор.

— Точно така — съгласи се капитан Джим. — И аз му казах това тогава. Беше много по-удобно да се мисли така. Не ми харесваше мисълта, че той вижда такива неща — беше наистина необичайно.

„Не, каза той, не го сънувах. Но няма да говорим повече за това. Няма да ми бъдеш такъв приятел, ако много мислиш за това.“

Казах му, че нищо не може да ме направи по-малко негов приятел. Но той само поклати глава и каза така: „Момче, зная го. Преди съм губил приятели заради това. Понякога и аз не мога да се понасям заради това. В такава сила има нещо божествено — дали добра, или лоша божественост, кой може да каже? Ние, смъртните, се въздържаме от твърде близък допир с Бога или с дявола“.

Това бяха думите му. Спомням си ги, сякаш беше вчера, макар че не разбрах точно какво означават. Какво смятате, че е искал да каже, докторе?

— Страхувам се, че и самият той не е знаел какво иска да каже — каза доктор Дейв раздразнено.

— Мисля, че разбирам — прошепна Анн. Тя слушаше с блестящи очи.

Капитан Джим се усмихна, преди да продължи разказа си.

— Е, много скоро всички хора от Глен и „Четирите вятъра“ разбраха, че пристига годеницата на учителя и бяха много щастливи, защото много бяха загрижени за него. И всички се интересуваха от новата му къща — тази къща. Той избра това място за нея, защото се вижда заливът и се чува прибоят на морето. Той направи градината отвън за невястата си, но не посади ломбардските тополи. Господин Нед Ръсъл ги посади. Но в градината има двойна редица розови храсти, посадена за годеницата на учителя от малките момичета, които ходеха на училище в Глен. Той казваше, че са розови като бузите й, бели като челото й и червени като устните й. Той цитираше толкова много стихове, че беше придобил навика да говори така и в ежедневния живот.

Почти всички му изпращаха по някой малък подарък, за да му помогнат да обзаведе къщата. Когато семейство Ръсъл дойде в нея, беше заможно и мебелите им бяха наистина елегантни, както виждате; но първите мебели, които влязоха в нея, бяха доста простовати. Обаче къщата беше богата на любов. Жените изпращаха юргани, покривки за маса и пешкири, а един от мъжете направи ракла, друг маса и така нататък. Дори сляпата леля Маргарет Бойд изплете малка кошница от ароматната трева от дюните. Съпругата на учителя години наред държеше в нея носните си кърпички.

И накрая всичко беше готово — дори пъновете в голямата камина бяха готови за запалване. Не беше точно туй огнище, макар че беше на същото място. Госпожица Елизабет накара да поставят тази камина, когато оправяше къщата преди повече от петнайсет години. Беше огромна, старомодна камина, където можеше да се опече вол. Много пъти съм седял тук и съм бърборел, както правя тази вечер.

Отново настъпи тишина, докато траеше срещата на капитан Джим с гости, които Анн и Гилбърт не можеха да видят — хората, които бяха седели с него край тази камина през изчезналите години. Тук през някогашните вечери деца се бяха смели и тичали насам-натам. Тук през зимните вечери се бяха събирали приятели. Тук бяха отеквали танци, музика и закачки. Тук бяха мечтали младежите и девойките. За капитан Джим малката къща беше обитавана от сенки, които молеха да си спомни за тях.

— Къщата беше завършена на първи юли. Тогава учителят започна да брои дните. Виждахме го да се разхожда по брега и си казвахме: „Тя скоро ще бъде с него“.

Очакваха я в средата на юли, но не дойде тогава. Но никой не се разтревожи. Корабите често се забавяха с дни, а може би и със седмици. „Крал Уилям“ закъсня с една седмица — после с две — после с три. Накрая той започна да се страхува и ставаше все по-лошо. Накрая не можех да гледам Джон Селуин в очите. Знаете ли, госпожо Блайт — капитан Джим снижи глас, — мислех си, че гледа точно както сигурно е гледала старата му прапрапрабаба, когато са я изгаряли. Той не говореше много, но всеки ден преподаваше уроците си като насън и бързаше да отиде на брега. Много нощи той се разхождаше там от привечер до зори. Хората казваха, че полудявал. Всички бяха изгубили надежда — „Крал Уилям“ закъсняваше с осем седмици. Беше средата на септември, а годеницата на учителя още не беше дошла.

Имаше страшна буря, която продължи три дни и вечерта, след като утихна аз отидох на брега. Заварих там учителя, беше се подпрял върху една голяма скала, втренчен в морето.

Заговорих го, но той не ми отвърна. Очите му сякаш гледаха към нещо, което не можех да видя. Лицето му беше като на мъртвец.

„Джон, Джон, извиках аз — ето така — като изплашено дете, събуди се, събуди се.“

Странният ужасен поглед изчезна от очите му. Той обърна глава и ме погледна. Никога не забравих лицето му — до последното си пътуване с кораб няма да го забравя.

„Всичко е наред, момче“, каза той. „Видях «Крал Уилям» да се задава откъм Източния нос. На разсъмване тя вече ще е тук. Утре вечер ще седя със съпругата си пред собствената си камина.“

— Мислите ли, че наистина я е видял? — попита рязко капитан Джим.

— Един господ знае — каза тихо Гилбърт. — Голямата любов и голямото страдание могат да направят какви ли не чудеса.

— Дрън-дрън — каза доктор Дейв, но говореше с по-малко увереност, отколкото обикновено.

— Защото, знаете ли — заяви тържествено капитан Джим, — „Крал Уилям“ пристигна в пристанището на „Четирите вятъра“ на дневна светлина следващата сутрин. Всичко живо в Глен и по брега беше на кея, за да го посрещне. Учителят беше прекарал на кея цялата нощ. Колко радостни бяхме, когато корабът заплава нагоре по канала.

Очите на капитан Джим блестяха. Те гледаха към пристанището на „Четирите вятъра“ отпреди шейсет години, с разнебитения стар кораб, плаващ през великолепието на слънчевата светлина.

— И Пърсис Ли беше на борда му? — попита Анн.

— Да. Бяха преминали през страшни премеждия — бури подир бури — бяха им свършили и провизиите. Но бяха пристигнали най-накрая. Когато Пърсис Ли стъпи на стария кей, Джон Селуин я вдигна на ръце. Одобрителните възгласи на хората отстъпиха на сълзите. И аз самият заплаках, макар че минаха години, преди да си призная. Не е ли смешно колко се срамуват от сълзите момчетата?

— Беше ли красива Пърсис Ли? — попита Анн.

— Е, не зная дали бихте я нарекли точно красива… не зная — каза бавно капитан Джим. — Някак си човек никога не стигаше до мисълта дали тя е красива, или не. Просто нямаше значение. У нея имаше нещо толкова мило и очарователно, че не можеха да не я обичат, това беше всичко. Но беше приятна на вид — имаше големи ясни лешникови очи и много буйна кестенява коса. Тя и Джон бяха венчани в нашата къща още същата вечер при първото запалване на свещите. Всички от близо и далеч бяха дошли да гледат сватбата и после ги поканихме долу. Госпожа Селуин запали огъня, ние си отидохме и ги оставихме да седят там, тъй както Джон беше съзрял в онова свое видение. Странно, странно! Но аз съм виждал през живота си ужасно много странни неща.

Капитан Джим поклати мъдро глава.

— Мила история — каза Анн, като чувстваше, че поне веднъж беше получила задоволително количество романтика. — Колко време живяха тук?

— Петнайсет години. Избягах в морето скоро след като се бяха оженили, какъвто млад негодник си бях. Но всеки път, когато се завръщах от пътешествие, минавах оттук, дори преди да се прибера у дома, и разказвах всичко на госпожа Селуин. Петнайсет щастливи години! Те двамата имаха някакъв талант да бъдат щастливи. Някои хора са такива, ако сте забелязали. Те не можеха да са нещастни дълго време, независимо какво се е случило. Те се скараха веднъж или два пъти. После те се преместиха в Шарлоттаун, а Нед Ръсъл купи тази къща и доведе булката си тук. Те бяха весела млада двойка, доколкото си ги спомням. Госпожица Елизабет Ръсъл беше сестра на Алек. Тя дойде да живее с тях около година по-късно, и тя беше лъчезарно същество. Стените на тази къща трябва да са подгизнали от смях и приятни преживявания. Вие сте третата младоженка, която посрещам тук, госпожо Блайт — ама най-хубавата.

Капитан Джим съумя да придаде на непохватния си комплимент изяществото на теменужка и Анн го прие с гордост. Тя изглеждаше най-хубава тази вечер, с младоженска червенина на бузите и любовна светлина в очите си. Дори киселият стар доктор Дейв й отправи одобрителен поглед и каза на съпругата си, когато си отиваха с двуколката у дома, че тази червенокоса жена комай е красавица.

— Трябва да се връщам във фара — обяви капитан Джим. — Тази вечер прекарах страхотно.

— Трябва често да ни идвате на гости — каза Анн.

— Чудя се дали би отправила тази покана, ако знаеше колко вероятно е да я приема — отбеляза капитан Джим колебливо.

— Което е друг начин да попитате дали поканата е искрена — усмихна се Анн. — Честен кръст, както казвахме в училище.

— Тогава ще идвам. Ще ви досаждам по всяко време на денонощието. И аз ще се радвам да прескачате на гости при мен от време на време. По принцип няма с кого да си говоря, освен с Първия помощник, да е жив и здрав. Той е много добър слушател, но не го бива много по разговорите. Вие сте млади, а аз съм стар, но душите ни са на еднаква възраст, смятам.

Луната беше току-що изгряла, когато Анн и Гилбърт отидоха до вратата с гостите си. Заливът на „Четирите вятъра“ изглеждаше така, сякаш никога в него нямаше да вилнее опустошителна буря. Ломбардските тополи край алеята, високи и мрачни, бяха поръсени със сребро.

— Винаги като стражи — каза капитан Джим и махна с дългата си ръка към тях. — Местните се оплакват, че съхнели на върха и ставали парцаливи. Така е, така е, ако не ги подкастряте всяка пролет. Винаги съм го правел за госпожица Елизабет, затова нейните тополи никога не бяха със стърчащи клони. Тя беше много привързана към тях.

— Каква хубава нощ — каза госпожа Дейв, докато се качваше в двуколката на доктора.

— Повечето нощи са хубави — отвърна капитан Джим. — Но онази лунна светлина над „Четирите вятъра“ ме кара да се питам какво остава за рая. Луната ми е голяма приятелка, госпожо Блайт. Обичам я, откакто се помня. Когато бях малко хлапе на осем години, заспах в градината една вечер и не ме потърсиха. През нощта се събудих сам и бях изплашен до смърт. Какви сенки и странни шумове имаше там! Не смеех да мръдна. Бях се свил на кълбо и треперех като пале. Сякаш нямаше никой друг на света, освен мен, и той беше страшно голям. После съвсем неочаквано видях луната да гледа надолу към мен през клоните на ябълковите дървета, съвсем като стар приятел. Веднага се успокоих. Станах и закрачих нагоре към къщата смел като лъв. Много нощи съм я гледал от палубата на моя кораб в далечни морета. Защо, хора, не ми кажете да си затварям устата и да си вървя у дома?

Заглъхна смехът от взаимното пожелаване на „лека нощ“. Анн и Гилбърт, хванати за ръце, тръгнаха да се разхождат из градината си. Вълните на потока, който пресичаше ъгъла й, светеха в сенките на брезите. Маковете по бреговете му бяха като плитки чаши, пълни с лунна светлина. Цветята, засадени от ръцете на съпругата на учителя, ухаеха сладко в тъмния въздух.

— Обичам да мириша цветя в тъмното — каза Анн. — Тогава ставаш притежател на душите им. О, Гилбърт, тази малка къщичка съм виждала в сънищата си. И толкова се радвам, че не сме първите, които започват семейния си живот тук!

Бележки

[1] Ярд — английска мярка за дължина, равна на 91,4 см. Бел.пр.