Луси М. Монтгомъри
Анн от дома на мечтите (12)

XII
Призрачна вечер

Една вечер, седмица по-късно, Анн реши да изтича през нивята до къщата горе край потока на неофициално посещение. Беше вечер със сива мъгла, която беше пропълзяла откъм залива, беше обвила пристанището, изпълнила деретата и долините и плътно прилепнала към есенните ливади. Анн видя „Четирите вятъра“ в нова светлина, той й се стори странен, загадъчен и прекрасен; но също предизвика у нея леко усещане за самота. Гилбърт беше излязъл и щеше да се върне чак на сутринта, беше на някакви медицински четения в Шарлоттаун. Анн копнееше за час в компанията на някоя приятелка. И капитан Джим, и госпожица Корнелия бяха „добри другари“, всеки посвоему, но младостта копнееше за младост.

„Само ако можеха Дайана, Фил, Прис или Стела да се отбият, за да си побъбрим, каза си тя, колко щеше да е хубаво! Тази вечер е толкова призрачна.“

Анн крачеше в мъглата с няколко нови списания под мишница за Лесли.

„Лесли умира за книги и списания, беше й казала госпожица Корнелия, не може да си позволи нито да ги купува, нито да се абонира за тях. Наистина е окайващо бедна. Не мога да разбера как изобщо успява да живее от оскъдната рента, която носи фермата. Тя никога не се оплаква от бедността, но зная какво й е. Радвам се, че тя изглеждаше толкова весела и щастлива вечерта, която прекара с теб. Не отлагай много да й върнеш посещението. Ако се забавиш, тя ще помисли, че е защото не можеш да гледаш Дик и отново ще се затвори в черупката си. Дик е едно голямо, едро, безобидно бебе, но глупавата усмивка на лицето му изнервя някои хора. Слава богу, че самата аз нямам нерви. Сега харесвам Дик Мур повече, отколкото навремето, когато беше с всичкия си. Един ден бях слязла там да помогна на Лесли в чистенето на къщата и пържех понички. Дик се мотаеше наоколо, за да си вземе от тях, както обикновено, и съвсем неочаквано грабна една, която пареше още, понеже току-що я бях извадила, и я изпусна на врата ми, когато се навеждах. После избухна в смях. Повярвай, Анн, тогава трябваше да събера цялата си добра воля, за да не грабна тенджерата с вряща мазнина и да не му я излея на главата.“

Анн се смееше на гнева на госпожица Корнелия, докато вървеше забързано в тъмнината. Но смехът звучеше зловещо тази вечер. Тя беше съвсем сериозна, когато стигна до къщата сред върбите. Всичко беше притихнало. Предната част на къщата изглеждаше тъмна и безлюдна, така че Анн се промъкна към страничната врата, която водеше от верандата към малка всекидневна. Там спря безшумно.

Вратата беше отворена. Вътре, в слабо осветената стая, седеше Лесли Мур, положила ръце на масата и склонила глава върху тях. Тя плачеше безутешно — с ниски, силни, задавени хлипания, сякаш в някаква агония се опитваше да изплаче душата си. До нея седеше старо черно куче, с нос в скута й, големите му кучешки очи бяха изпълнени с безмълвно, умолително съчувствие и преданост. Анн се отдръпна смутено. Почувства, че не може да се намесва в тази мъка. Сърцето й се свиваше от съчувствие, което не можеше да изкаже. Да влезе сега би означавало завинаги да затвори вратата към всякаква възможна помощ и приятелство. Някакъв инстинкт предупреди Анн, че гордото, страдащо момиче никога няма да прости на този, който я изненада в миг на слабост и отчаяние.

Анн слезе безшумно от верандата и тръгна през двора. В края му тя чу гласове в мрака и видя неясната светлина на лампа. На портата тя срещна двама мъже — капитан Джим с фенер и друг, който трябваше да е Дик Мур — огромен мъж, грозно надебелял, с широко, кръгло червендалесто лице и празен поглед. Дори на слабата светлина на Анн й се стори, че в очите му има нещо необикновено.

— Вие ли сте, скъпа госпожо Блайт? — каза капитан Джим. — Не, не, не ви трябва да обикаляте сама в такава нощ. Като нищо ще се загубите. Само ме почакайте да прибера Дик на сигурно през вратата и ще се върна да ви осветявам пътя през полето. Няма да позволя доктор Блайт да се върне у дома и да разбере, че сте отишли право на нос Лефорс в мъглата. Една жена го направи преди четирийсет години.

— Значи сте идвали да видите Лесли — каза той, когато се върна при нея.

— Не влязох — каза Анн и му разказа какво беше видяла.

Капитан Джим въздъхна.

— Горкото, горкото малко момиченце! Тя не плаче често, скъпа госпожо Блайт — твърде смела е за това. Сигурно се чувства ужасно, когато плаче. Нощ като тази е тежка за бедните жени, които скърбят. Това ме кара да се сещам за всичко, което сме изстрадали или от което сме се страхували.

— Пълно е с призраци — каза Анн и потръпна. — Ето защо дойдох — исках да хвана човешка ръка и да чуя човешки глас. Сякаш тази вечер има толкова нечовешки присъствия. Дори собствената ми мила къща е пълна с тях. Те направо ме избутаха с лакти навън. Затова избягах тук за човешка компания.

— Хубаво сте направили, че не сте влезли, скъпа госпожо Блайт. На Лесли нямаше да й хареса. Не би й харесало аз да вляза с Дик, както бих направил, ако не ви бях срещнал. Дик беше с мен целия ден. Водя го със себе си, колкото мога, за да помогна поне малко на Лесли.

— Няма ли нещо странно в очите му? — попита Анн.

— Забелязали сте това? Да, едното око е синьо, а другото с лешников цвят — баща му имаше същите очи. Това е особеност на семейство Мур. По това го познах, когато за първи път го видях в Куба. Ако не бяха очите му, нямаше да се сетя, че е той с тази негова брада и дебелина. Знаете ли, че аз го намерих и го доведох у дома. Госпожица Корнелия все казва, че не е трябвало да го правя, но не мога да се съглася с нея. Това беше правилно. За това няма спор в главата ми. Но старото ми сърце го боли за Лесли. Тя е само на двайсет и осем и е изяла повече горчив хляб от повечето жени на осемдесет години.

Известно време те вървяха мълчаливо. Скоро Анн каза:

— Знаете ли, капитан Джим, не обичам да се разхождам с фенер. Все имам странното усещане, че извън кръга светлина, точно отвъд края му в тъмнината, съм заобиколена от лукави, зловещи същества, които ме гледат от сенките. Имам това чувство от детство. Каква ли е причината? Никога не се чувствам така, когато съм в пълен мрак.

— И аз усещам нещо подобно — призна капитан Джим. — Мисля, че когато тъмнината е близо до нас, тя ни е приятел. Но когато я отблъснем от себе си — когато се разделим с нея, тъй да се каже, със светлината на фенера — тя става враг. Но мъглата се вдига. Подухва западен вятър, ако забелязвате. Звездите вече ще са се показали, когато стигнете у дома.

Те се показаха; и когато Анн влезе отново в своя „Дом на мечтите“, червените въглени все още горяха в огнището и всички призрачни присъствия бяха изчезнали.