Луси М. Монтгомъри
Анн от дома на мечтите (20)

XX
Премахнати прегради

— Анн — каза Лесли, като рязко прекъсна настъпилата за кратко тишина, — не знаеш колко е хубаво отново да седя тук с теб, да работим, да разговаряме и да мълчим заедно.

Те седяха сред синеоките цветя на брега на потока в градината на Анн. Водата блещукаше и си тананикаше нещо край тях; брезите хвърляха върху тях шарените си сенки; покрай пътечките цъфтяха рози. Слънцето започваше да се спуска, а въздухът беше изпълнен със смесена музика. Имаше една музика на вятъра в боровете зад къщата, друга — на вълните върху насипа, и трета — от далечната камбана на църквата, край която спеше вечен сън мъничкото момиченце. Анн обичаше тази камбана, макар че сега й навяваше тъжни мисли.

Тя погледна с любопитство към Лесли, която беше захвърлила ръкоделието си и говореше без задръжки, което беше крайно необичайно за нея.

— В онази ужасна нощ, когато ти беше толкова болна — продължи Лесли — си мислех, че може би повече няма да разговаряме, да се разхождаме и да работим заедно. И разбрах какво означава за мен приятелството ти и какво противно зверче съм била.

— Лесли! Лесли! На никого не разрешавам да обижда приятелите ми.

— Истина е. Точно такава съм — противно зверче. Трябва да ти кажа нещо, Анн. Предполагам, че то ще те накара да ме презираш, но трябва да го призная. Анн, през изминалата зима и през пролетта имаше време, когато те мразех.

— Знаех — каза спокойно Анн.

— Знаела си?

— Да, виждах го в очите ти.

— И въпреки това продължи да ме обичаш и да бъдеш моя приятелка.

— Е, ти ме мразеше само понякога, Лесли. През останалото време ме обичаше, мисля.

— Да, със сигурност. Но това друго неприятно чувство винаги се завръщаше в сърцето ми, като разваляше всичко. Мразех те, защото ти завиждах — о, понякога се разкъсвах от завист към тебе. Ти имаше скъп малък дом и любов, и щастие, и мечти — всичко, което винаги съм искала и никога не съм имала и не можех да имам. О, никога не можех да имам! Това ме измъчваше. Нямаше да ти завиждам, ако имах надежда, че някога животът ми ще бъде различен. Но нямах, нямах… и това изглеждаше несправедливо. Това ме караше да се противопоставям и ме огорчаваше, затова те мразех толкова понякога. О, толкова се срамувах от това. И сега умирам от срам. Но не можех да го преодолея. През онази нощ, когато се страхувах, че може да не оживееш, си мислех, че ще бъда наказана за злобата си, и тогава много те обичах, Анн. Никога не съм имала кого да обичам, откакто умря майка ми, освен старото куче на Дик. Толкова е страшно да нямаш кого да обичаш — животът е толкова празен, а няма нищо по-лошо от празнотата.

Лесли трепереше и започваше да се обърква от силата на чувствата си.

— Недей, Лесли — помоли я Анн. — Разбирам, не говори повече за това.

— Трябва, трябва. Когато разбрах, че си жива, се заклех да ти кажа веднага, щом се оправиш, че няма повече да приемам приятелството и дружбата ти, без да ти кажа колко съм недостойна за тях. И толкова се страхувах, че заради това ще ме намразиш.

— Не трябва да се страхуваш от това, Лесли.

— О, толкова се радвам, толкова се радвам, Анн. — Лесли здраво стисна почернелите си и загрубели от работа ръце, за да спре треперенето им. — Но искам да ти разкажа всичко, щом сега съм започнала. Предполагам, че не си спомняш първия път, когато ме видя. Не беше онази вечер на брега.

— Не, беше вечерта, когато Гилбърт и аз дойдохме у дома. Ти подкарваше гъските си надолу по хълма. Спомням си много добре! Мислех си колко си красива. След това седмици наред умирах от желание да разбера коя си ти.

— Аз разбрах кои сте вие, макар че никога преди това не ви бях виждала. Бях чула за новия доктор и съпругата му, които щяха да дойдат да живеят в малката къща на госпожица Ръсъл. Аз… аз те намразих в онзи миг, Анн.

— Усетих омразата в очите ти, а после се усъмних, помислих, че съм се излъгала. Защо беше това?

— Защото изглеждаше толкова щастлива. О, сега ще се съгласиш с мене, че съм противно зверче — да мразя друга жена, само защото е щастлива, и то когато щастието й не ми отнема нищо! Ето защо не идвах да те видя. Много добре знаех, че трябва, дори нашите прости обичаи в „Четирите вятъра“ го изискват. Но не можех. Гледах те през моя прозорец. Виждах те да се разхождаш вечер с мъжа си в градината или да тичаш по алеята с тополите, за да го посрещнеш. И това ме огорчаваше. Но от друга страна исках да го преодолея. Чувствах, че ако не бях толкова лоша, щях да те обикна и да открия в теб онова, което никога не бях имала в живота си — близка, истинска приятелка на моята възраст. После, спомняш ли си онази вечер на брега? Ти се страхуваше, че ще те помисля за луда.

— Беше много странна среща, Лесли.

— Онази вечер бях много нещастна. Денят ми беше тежък. Беше много, много трудно да се справя с Дик този ден. По принцип той е добродушен и лесно се контролира. Но в някои дни е много различен. Бях толкова разстроена — веднага, щом той заспа, избягах на брега. Там беше единственото ми убежище. Седях там и си мислех как беше завършил животът на горкия ми баща и се чудех дали и аз няма да свърша така някой ден. О, сърцето ми беше изпълнено с черни мисли! И тогава ти дойде, танцувайки край залива като щастливо и безгрижно дете. В този момент те мразех повече от всякога. Но въпреки това копнеех за приятелството ти. Люшках се между тези две чувства. Когато се прибрах у дома онази вечер, плаках от срам за това, което сигурно си беше помислила за мен. Но винаги беше същото, когато идвах тук. Понякога бях щастлива и ми беше приятно гостуването. Но друг път това отвратително чувство помрачаваше всичко. Имаше времена, когато ме болеше от всичко около теб и около къщата ти. Ти имаше толкова скъпи малки нещица, които аз не можех да имам. Знаеш ли — нелепо е — но особено ме дразнеха онези твои порцеланови кучета. Понякога ми се щеше да грабна Гог и Магог и да ударя един в друг нахалните им черни носове. Смееш се, Анн, но на мен не ми беше смешно. Идвах тук и виждах теб и Гилбърт с вашите книги и цветя, с домашните ви божества и с малките ви семейни шеги. И любовта ви един към друг, която личеше във всеки поглед и дума, дори когато не го забелязвахте, а аз трябваше да се завръщам у дома при… знаеш при какво се връщах у дома! О, Анн, не вярвам да съм ревнива и завистлива по природа. Когато бях малка, ми липсваха много неща, които моите съученици имаха, но никога не ме е било грижа, никога не съм ги мразела за това. Но май съм станала толкова омразна…

— Лесли, престани да се обвиняваш. Ти не си омразна, ревнива или завистлива. Животът, който е трябвало да живееш, малко те е пречупил може би — но той би съсипал дори по-добри и благородни характери от твоя. Позволявам ти да ми говориш всичко това, защото вярвам, че за теб е по-добре да го кажеш и да освободиш душата си от него. Но не се обвинявай повече.

— Добре, няма. Само исках да ме опознаеш такава, каквато съм. Онзи път, когато ми каза, че очакваш дете, беше по-лошо от всякога, Анн. Никога няма да си простя за начина, по който се държах тогава. Покаях се със сълзи. И наистина вложих много нежни и любящи мисли за теб в малката рокличка, която уших. Но трябваше да зная, че каквото и да направя, накрая завършва със саван.

— Лесли, това е мъчително и ужасно. Забрави тези мисли. Толкова се радвах, когато донесе рокличката.

— Анн, знаеш ли, вярвам, че винаги ще те обичам след това. Мисля, че никога повече няма да имам такова ужасно чувство към теб. Като разказах всичко, сякаш съм приключила с него по някакъв начин.

— Не, сега сме истински приятелки, Лесли, и аз съм много щастлива.

— Надявам се да не ме разбереш неправилно, ако кажа още нещо. Анн, бях потресена до дъното на сърцето си, когато ти изгуби бебето си. Ако можех да я запазя, като отрежа една от ръцете си, щях да го направя. Но твоята скръб ни сближи. Твоето съвършено щастие вече не е преграда. О, не ме разбирай погрешно, скъпа — не се радвам, че щастието ти вече не е пълно — мога да ти го кажа откровено; но щом не е, значи вече няма такава пропаст между нас.

— Разбирам, Лесли. Сега просто ще затворим миналото и ще забравим неприятните неща от него. Всичко ще бъде различно. Мисля, че ти беше чудесна. И, Лесли, твърдо вярвам, че животът все още има да ти предложи нещо добро и красиво.

Лесли поклати глава.

— Не — каза тя равнодушно. — Няма никаква надежда. Дик никога няма да се оправи, а ако паметта му се възвърне… о, Анн, ще бъде по-лошо, дори по-лошо, отколкото сега. Това е нещо, което не можеш да разбереш. Госпожица Корнелия казвала ли ти е как се омъжих за Дик?

— Да.

— Радвам се. Исках да знаеш, но нямаше да мога да говоря за това, ако ти не знаеше. Анн, струва ми се, че още от дванайсетгодишна възраст животът ми е горчив. Преди това имах щастливо детство. Бяхме много бедни, но не ни беше грижа. Татко беше прекрасен — толкова умен, любящ, отзивчив. Бяхме приятели, доколкото мога да си спомня. А мама беше толкова мила. Тя беше много, много красива. Аз приличам на нея, но не съм толкова красива колкото нея.

— Госпожица Корнелия казва, че ти си много по-красива.

— Тя греши или има някакви предразсъдъци. Мисля, че моята фигура е по-хубава — мама беше дребна и прегърбена от тежка работа — но имаше ангелско лице. Просто я гледах с обожание. Всички ние я боготворяхме — татко, Кенет и аз.

Анн си спомни, че госпожица Корнелия беше изказала много по-различно впечатление от майката на Лесли. Но нямаше ли любовта по-истински поглед? Въпреки това беше егоистично от страна на Роуз Блейк да накара дъщеря си да се омъжи за Дик Мур.

— Бях много амбициозна — продължи Лесли. — Имах намерение да преподавам и да спечеля достатъчно за колеж. Имах намерение да се изкача на самия връх. О, и за това няма да говоря. Няма смисъл. Знаеш какво стана. Виждах милата ми майчица отчаяна, която беше такъв роб цял живот, изгонена от дома си. Разбира се, можех да спечеля достатъчно, за да преживеем. Но мама не можеше да напусне дома си. Беше дошла там като булка… и толкова беше обичала татко… и всичките й спомени бяха там. Дори, Анн, когато си помисля, че я направих щастлива през последната година от живота й, не съжалявам за това, което направих. Колкото до Дик — не го мразех, когато се омъжих за него. Знаех, че пие, но никога не бях чувала историята за онова момиче долу в рибарското село. Ако я знаех, нямаше да се омъжа за него, дори заради мама. След това го намразих, но мама никога не разбра. Тя умря и аз останах сама. Бях само на седемнайсет и бях сама. Дик беше отплавал на „Четирите сестри“. Надявах се, че няма много да стои у дома. Морето винаги е било в кръвта му. Нямаше на какво друго да се надявам. Е, капитан Джим го върна у дома, както знаеш, и това е всичко. Сега ме познаваш, Анн — най-лошото от мен — всички прегради са премахнати. А ти все още ли искаш да си ми приятелка?

Анн погледна нагоре през брезите.

— Аз съм твоя приятелка и ти си моя приятелка, завинаги — каза тя. — Никога не съм имала такава приятелка. Имала съм много скъпи и обичани приятели, но в теб има нещо, Лесли, което не съм откривала у други.

Те стиснаха ръце и се усмихнаха една на друга през сълзите, които изпълваха сивите и сините очи.