Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (9)

II

Не бях единственият поканен.

Онзи съботен следобед, като избягнах улица Джовека и центъра й излязох в дъното на булевард Ерколе I д’Есте откъм Пиаца дела Чертоза, веднага забелязах, че пред входа на къщата на Финци-Контини стои на сянка малка група тенисисти. Бяха четири момчета и едно момиче, също с велосипеди. Обичайни посетители на тенис-клуба „Елеонора д’Есте“ — досетих се веднага. Всичките, за разлика от мен, бяха в пълен екип за игра. Носеха ярки фланелки и къси панталони. Само един от тях, по-възрастен от другите, около двадесет и пет годишен, с лула, когото не познавах дори по физиономия, носеше дълги бели ленени панталони и кафяво яке. В очакване да им отворят сигурно доста пъти бяха натискали бутона на звънеца, но явно без резултат, сега, в знак на весел протест и без да ги е грижа, че привличат вниманието на редките минувачи, от време на време, като преставаха да говорят на висок глас и да се смеят, всички заедно ритмично натискаха звънчетата на велосипедите си.

Спрях с намерението да се върна назад. Но беше вече късно. Двама или трима от тях ме бяха забелязали и като престанаха да звънят, ме загледаха с любопитство. Дори единият, в когото, като приближих, познах веднага Бруно Латес, ми правеше знаци, размахвайки ракетата с дългата си, много тънка ръка. Искаше да ми покаже, че е той (никога не сме били приятели; беше по-малък от мен с две години и дори в Болоня, във филологическия факултет, се срещахме рядко) и едновременно с това да ме насърчи да се приближа. Спрях точно пред него.

— Добър ден — поздравих. — Как така толкова много хора по тези места днес? Завърши ли вече тенис-турнирът или се намирам пред цяла група елиминирани?

Бях се обърнал към всички и същевременно към никого, подхилвайки се, опрял лявата си ръка на гладката дъбова врата и без да свалям крака от педалите. Разглеждах ги, докато говорех, един по един: Адриана Трентини с хубавата червеникава коса, разпиляна по раменете, и дългите, разбира се, прекрасни крака, но с твърде бяла кожа с тук-таме странни червени петънца, които се появяваха винаги когато беше разгорещена. Мълчаливият младеж с лулата, ленените панталони и кафявото яке. (Кой ли беше? Положително не бе от Ферара! — си казах веднага.) Другите две момчета бяха много по-малки от него и дори от Адриана. Може би още гимназисти или ученици в техникума и тъй като бяха „влезли в обществото“ през последната година, през която постепенно се бях отдръпнал от всички, ми бяха почти непознати. И накрая Бруно, който стоеше пред мен — все по-висок и по-слаб, все по-заприличващ с мургавата си кожа на млад негър, боязлив и неспокоен. И този ден се намираше в толкова силно нервно напрежение, че успяваше да ми го предаде само с лекия допир на предните гуми на велосипедите ни.

Между нас мина бързо неизбежният съучастнически поглед между евреи, който аз очаквах с безпокойство и неприязън. Добавих, гледайки към него:

— Надявам се, че преди да се осмелите да играете на друго място, сте взели разрешение от господин Барбичинти.

Непознатият, този, който не беше от Ферара, явно учуден от саркастичния ми тон или може би почувствувал се неудобно, леко трепна. Вместо да ме накара да се въздържа, това още повече ме предизвика.

— Хайде, бъдете любезни, успокойте ме — настоях. — Това разрешено отлъчване ли е от ваша страна, или става дума за бягство?

— Как! — избухна Адриана с обичайното си лекомислие — наивно, но не и по-малко нападателно. — Не знаеш ли какво се случи миналата сряда по време на финала за смесени двойки? Само не казвай, че не си бил и хайде, стига си се държал като велик литератор. Докато играехме, те видях сред публиката. Видях те съвсем ясно.

— Въобще не съм бил — отговорих сухо. — Поне от година не съм стъпвал там.

— А защо?

— Защото бях сигурен, че все някой ден ще бъда изгонен. И наистина не съм се лъгал — ето прощалното писмо.

Измъкнах плика от джоба на якето си.

— Предполагам, че и ти си получил подобно — продължих, обърнат към Бруно.

Едва сега Адриана се сети, че и аз съм в положението на партньора й от смесената двойка. Видимо се натъжи. Но перспективата да ми съобщи нещо важно, нещо, което очевидно не знаех, отпъди веднага всички други мисли.

Случило се нещо много „неприятно“ — започна да разказва тя, докато едното от момчетата продължаваше да натиска мъничкото, изпъкнало черно копче на звънеца пред входа. — Може и да не знаех, но в турнира, който току-що приключил в тенис-клуба, тя и Бруно били стигнали до финала — нещо, за което никога, ама никога нито тя, нито Бруно били дори мечтали. И така, решителната среща била в разгара си и нещата пак започвали да вземат невероятен обрат („Честна дума, можеш да облещиш ей такива очи: Дезире Баджоли и Клаудио Монтемедзо, две «звезди», поставени в тежко положение от една двойка некласирани. Дотам, че да загубят първия сет с десет на осем и да са зле и във втория!“), когато изведнаж, най-неочаквано, по инициатива на маркиз Барбичинти, съдия-арбитър на турнира, срещата била прекратена. Вярно, било шест часа, не се виждало много добре. Но пък и не чак толкова, че да не може да се продължи поне с още два гейма! Така ли се правело, боже господи? При четири на две игри във втория сет на такова важно състезание нямал никакво право да се развика „Стоп!“, да навлезе в игрището с вдигнати ръце и да обяви прекъсване на срещата поради „настъпилата тъмнина“, като отложи продължаването и завършването й за следобеда на другия ден. При това маркизът съвсем нямал добри намерения, това веднага се разбрало. Дори ако тя, Адриана, не го била забелязала още в края на първия сет да приказва оживено с тази черна душа Джино Кариани, секретаря на фашистката университетска група (били застанали настрана, до съблекалните; Кариани, сигурно за да не бие на очи, с гръб към игрището, като че искал да каже: „Играйте си, играйте си, не говорим за вас“), пак щяла да разбере само от изражението на лицето на маркиза в момента, когато се навел да отвори вратичката: толкова бледо и разтревожено никога не го била виждала — „На страха очите са големи и още как!“ — щяла да се досети, че падналият мрак е само претекст, нещастно извинение. А можело ли впрочем да има съмнение? За прекъснатата среща дори не се заговорило вече, тъй като на следната утрин и Бруно получил същото писмо — какво по-голямо доказателство! И тя, Адриана, била така отвратена от цялата тази работа, така възмутена, преди всичко от намесата на политиката в спорта, че се заклела повече да не стъпва в „Елеонора д’Есте“. Имали били нещо против Бруно? Щом са имали, можели да му забранят да се записва в турнира. Да му кажат честно: „Тъй като нещата стоят така и така, съжаляваме, но не можем да те запишем.“ Но при започнал турнир, даже почти завършил, когато Бруно бил на косъм от победата, в никакъв случай не трябвало да постъпват така. Четири на две! Каква мръсотия! Подобно нещо можело да се очаква от някое нецивилизовано племе, но не и от благовъзпитани и културни хора!

Адриана Трентини разказваше разпалено, оживявайки се все повече и повече. От време на време се намесваше и Бруно, добавяйки подробности.

Според него срещата била прекъсната преди всичко по вина на Кариани, от когото друго не можело и да се очаква. Било дори прекалено очебийно: едно нищожество като него, с гърди на туберкулозен и кости на пиле, който от момента на влизането си във фашистката университетска група мислел само как да направи кариера и затова не изпускал случай, пред хора и насаме, да лиже подметките на Федералния секретар. (Не бях ли го виждал в, „Кафе дела Борса“ при редките случаи, когато успявал да седне на масата на онези стари мръсници от „Ударната банда“? Перчел се псувал, крещял думи, по-големи от самия него, но щом консулът Болониези или Шагура, или някой друг от фашистките големци му викнели, веднага си свивал опашката и — само и само да му простят и да си върне благоволението им — бил готов на всякакви услуги, например да изтича за пакет цигари за Федералния секретар или да телефонира в дома на Шагура, за да предизвести скъпата му съпруга — бивша перачка — за завръщането на великия човек и други подобни неща.) Такъв червей нямало да пропусне възможността, залагал си главата, да се докара пред Федерацията още веднаж! Маркиз Барбичинти, знаели сме какво представлява: без съмнение изискан човек, но зле материално и съвсем не герой. Ако го държали да ръководи тенис-клуба, то било защото бил представителен и най-вече заради името — кой знае каква примамка си въобразявали, че е той. Е да, много лесно е било за Кариани да накара бедното превъзходителство да затрепери от страх. Сигурно му бил казал:

— А утре? Помислихте ли за утре вечер, маркизе, когато Федералният секретар ще дойде тук за танцовата забава и ще трябва да награди един… Латес със сребърната купа и съответния римски поздрав? Аз лично предвиждам страшен скандал. И неприятности, безкрайни неприятности. На ваше място, още повече, че вече се смрачава, не бих се поколебал да прекъсна срещата.

Повече не се искало. Сигурна гаранция, за да накара другият така смешно и грозно да нахлуе в игрището.

Преди още Адриана и Бруно да бяха свършили да ме уведомяват за случилото се (в един момент Адриана намери начин да ме представи на непознатия младеж: някой си Малнате, Джампиеро Малнате от Милано, отскоро назначен като химик в една от новите фабрики за синтетичен каучук в индустриалната зона) най-накрая отвориха вратата. На прага се появи шестдесетгодишен мъж, едър и набит, с посивели късо подстригани коси, от които ранното следобедно слънце в два и половина часа, преминаващо на струя през вертикалния отвор на вратата, изтръгваше отражения на метален блясък, и мустаци, също така къси и посивели под месестия виолетов нос. Носът и мустачките са малко „а ла Хитлер“ — си помислих. Беше именно той, старият Пероти. Градинар, кочияш, шофьор, портиер — всичко, както бе казала Микол. Общо взето, непроменен от времето, когато пред училище „Гуарини“, седнал на капрата, чакаше невъзмутимо тъмният и заплашителен вход, където бяха потънали безстрашно и с усмивка на уста неговите млади господари, да му ги върне, не по-малко спокойни и сигурни в себе си. Седеше на капрата на каретата, цялата в стъкло, лак и никел, в плюш и скъпо дърво — наистина наподобяваща луксозен ковчег — за чието поддържане и придвижване той единствен отговаряше. Малките му очички, сиви и пронизващи, искрящи с находчивостта на селянин от Венето, се смееха добродушно под гъстите черни вежди — точно както едно време. Но сега пък за какво ли? Че бяхме чакали най-малко десет минути? Или се смееше на самия себе си, появил се в раиран жакет и бели ръкавици, съвсем нови може би и сложени специално за случая?

И така влязохме през вратата, която в същия миг бе затворена шумно от усърдния Пероти, и веднага бяхме посрещнати от мъчителния лай на Йор, черно-белия „палячо“. Идваше към нас по алеята, като се клатушкаше уморено, и видът му съвсем не беше заплашителен. При все това Бруно и Адриана млъкнаха изведнаж.

— Да не хапе? — попита изплашено Адриана.

— Не се безпокойте, госпожице — отговори Пероти. — С три-четирите зъба, които са му останали, какво мислите, че вече може да захапе? Най-много качамак…

И докато старият Йор, застанал по средата на алеята, ни фиксираше с ледените си, безизразни очи — едното тъмно, а другото светлосиньо, Пероти започна да се извинява. Каза, че съжалявал, дето ни е накарал да чакаме, но вината не била негова, а на тока, който от време на време спирал. (Цяло щастие било, че госпожица Микол се досетила и веднага го изпратила да провери дали случайно не сме дошли.) Вината била и в разстоянието — повече от половин километър за съжаление. Той не карал велосипед, но когато госпожица Микол си наумяла нещо…

Въздъхна, вдигна очи към небето, усмихна се отново, показвайки между тънките си устни челюст с плътни и здрави зъби не като тази на кучето, и същевременно ни посочи с пръст централната алея, която след стотина метра навлизаше в палмова гора. Даже и да ползувал велосипед — ни каза, — били необходими поне три-четири минути, за да стигне до „двореца“.