Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (30)

Епилог

Моята история с Микол Финци-Контини свършва тук. И редно е тук да завърши и този разказ, щом като всичко останало, което бих могъл да добавя, няма да се отнася вече до нея, а в случая само до мен.

Още в началото казах каква е била нейната и на близките й участ.

Алберто умря преди другите, през четиридесет и втора година от злокачествен лимфогранулом след продължителни мъки, към които, въпреки дълбокия ров, издълбан от расистките закони в гражданството, се заинтересува косвено цяла Ферара. Задушаваше се. За да може да диша, се нуждаеше от кислород, от все по-големи количества кислород. И тъй като в града, поради войната, бутилките с кислород не достигаха, семейството изкупи всичките из цялата област, като пращаше хора да купуват бутилки на каквато и да е цена в Болоня, в Равена, в Римини, Парма, Пиаченца…

Останалите, през септември на четиридесет и трета, били откарани от фашистите^[1]. След кратък престой в затвора на улица Пианджипане през ноември ги изпратили в концентрационния лагер на Фосоли близо до Капри и оттам — в Германия. Що се отнася до мен, трябва да кажа, че през четирите години, изминали от лятото на тридесет и девета до есента на четиридесет и трета, не бях виждал никого от тях. Нито дори Микол. На погребението на Алберто зад стъклата на стария автомобил, приспособен да върви с газ метан, който следваше бавно кортежа и който после, щом погребалната кола бе преминала входа на улица Монтебело, веднага се върна назад, за миг като че зърнах русопепелявите й коси. Нищо повече. Дори в един такъв малък град като Ферара, когато искат, хората могат да изчезнат в продължение на години едни за други, да съжителствуват като мъртъвците.

Колкото до Малнате, повикан в Милано още от ноември тридесет и девета (беше ме търсил безрезултатно по телефона през септември; дори ми беше написал писмо…), и него повече не видях след август на онази година. Горкият Джампи. Той вярваше — истински вярваше в честното и комунистическо бъдеще на Ломбардия, което му се усмихваше тогава отвъд мрака на близката война — едно далечно бъдеще, признаваше, но сигурно безпогрешно. Но какво ли знае сърцето? Когато мисля за него, който бе изпратен на Източния фронт с италианския корпус през четиридесет и първа и не се бе върнал, пред очите ми изпъкваше като жив споменът за начина, по който реагираше Микол всеки път, когато между две игри на тенис той започваше да ни „убеждава“. Говореше с обичайния си спокоен, нисък, звучен глас, но Микол, за разлика от мен, никога не му обръщаше внимание. Не преставаше да се подсмива, да го дразни, да му се подиграва.

Той не я разбираше. Спомням си, че я попита един ден, клатейки голямата си, запотена глава:

— Но ти в крайна сметка на чия страна си? На тази на фашистите ли?

И така, какво бе имало между тях двамата? Нищо? Кой знае?

Ясно беше само, че тя, предусещайки близката смърт, своята и на всички свои близки, непрекъснато повтаряше и на Малнате, че нея неговото бъдеще въобще не я интересува, че бъдещето само по себе си я ужасява и че предпочита le vierge, le vivace et le bel aujourd’hui^[2] и още повече миналото, скъпото, сладко, милостиво минало.

И тъй като зная, че това бяха само думи, обикновени, лъжливи и обезнадеждени думи, на които само една истинска целувка можеше да попречи да бъдат изречени — нека с тях, а не с други, да бъде запечатано малкото, което сърцето е успяло да запомни.

1958-1961