Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (27)

VIII

Както вече казах, след като изтече двадесетият ден от изгнанието ми, започнах отново да посещавам къщата на Финци-Контини само вторник и петък. Но тъй като не знаех как да прекарвам неделите (даже й да исках да възстановя отношенията си със старите приятели от гимназията — Нино Ботекиари или Отело Форти — или с по-скорошните, тези от университета, с които се бях запознал през последните години в Болоня, нямаше да мога: всички бяха заминали някъде на почивка), си бях позволил да отида и през някоя неделя, Микол като че не беше обърнала внимание на това, никога не ме бе приканила да спазвам точно уговорката ни.

Сега се държахме много предпазливо един към друг, даже прекалено. Като съзнавахме, че сме достигнали едно доста стабилно, но все пак в основата си несигурно равновесие, внимавахме да не го разрушим, да се задържим в неутралната зона на взаимното зачитане, което изключваше както прекомерните близости, така и прекалената студенина. Когато Алберто имаше желание да играе, а това се случваше все по-рядко, аз се съгласявах на драго сърце да се включа като четвърти, но винаги избягвах, ако бе възможно, да бъда двойка с Микол. В повечето случаи дори не се събличах. Предпочитах да ръководя продължителните, настървени срещи между нея и Малнате или пък, седнал под големия чадър отстрани на игрището, да правя компания на Алберто.

Явно влошено, неговото здраве ме безпокоеше, измъчваше ме. Постепенно това бе станало за мен другата ми притаена болка, причина за може би и по-остро, по-мъчително страдание от все така постоянната мисъл за Микол. Гледах лицето му, удължено от слабеенето, спирах поглед на шията му, която, обратно, беше на дебеляла, вслушвах се в дишането му, което ми се струваше от ден на ден по-затруднено, и сърцето ми се свиваше от вътрешни угризения. Имаше моменти, когато бих дал всичко само да го видя, че се съвзема.

— Защо не заминеш за известно време? — го попитах един ден.

Обърна се и ме изгледа изпитателно.

— Отпаднал ли ме намираш?

— Е, отпаднал чак, не… Бих казал малко отслабнал. Пречи ли ти топлината?

— Доста — изпухтя. Разпери ръце с дълбока въздишка. — От известно време, мили мой, трудно дишам. Да замина някъде… Но къде да отида?

— Мисля, че планината ще ти се отрази добре. Какво е мнението на вуйчо ти? Преглеждал ли те е?

— Да, разбира се. Вуйчо Джулио ме уверява, че ми няма абсолютно нищо. И сигурно е така, не ти ли се струва? В противен случай все щеше да ми назначи някакво лечение… Според вуйчо даже мога да играя спокойно тенис, колкото искам. Какво повече от това. Сигурно е от топлината, тя ме омаломощава така. Дори нямам апетит, почти нищо не ям.

— Тогава, щом като причината е топлината, защо не отидеш за две седмици на планина?

— На планина през август? За бога! И освен това… — усмихна се — … освен това евреите са навсякъде нежелателни. Забрави ли?

— Глупости. В Сан Мартино ди Кастроца не е така. В Сан Мартино може спокойно да се отиде, както впрочем и в Лидо ди Венеция, в Алберони… Пишеше в „Кориере дела Сера“ миналата седмица.

— Колко тъжно. Да прекараш горещниците в хотел, лакът о лакът с тълпите спортисти, весели Леви и Коеновци — не, не бих могъл, извинявай. Предпочитам да дочакам тук септември.

Следващата вечер реших да се възползувам от създалата се нова атмосфера на интимност между нас, след като бях рецитирал пред него моите стихове, и да поговоря с Малнате за здравето на Алберто. Според мен, казах, Алберто е болен от нещо. Не е ли забелязал и той, че диша с мъка? И не му ли се струва странно, че никой от семейството, нито вуйчо му, нито баща му не правят нищо, за да го лекуват? Вуйчо му, лекарят, онзи от Венеция, не вярвал в лекарствата, добре. Но останалите, сестра му? Спокойни, усмихнати, като ангели — никой не си помръдва пръста.

Малнате ме изслуша мълчаливо.

— А може би само прекалено много се тревожиш — каза накрая с лек оттенък на смущение в гласа. — Наистина ли ти се струва така изтощен?

— Но, боже господи! — избухнах. — Та той за два месеца е свалил сигурно десет кила!

— Ей, ей! Ти знаеш ли, че десет кила са много нещо!

— Ако не десет, то поне седем-осем.

Замълча умислен. После призна: и той от известно време забелязал, че Алберто не е добре. От друга страна, добави, бяхме ли наистина сигурни ние двамата, че не се тревожим напразно? Щом неговите най-близки не се раздвижват, щом дори лицето на професор Ермано не издава и най-малкото безпокойство, тогава… Ако Алберто бил наистина зле, щял ли професор Ермано да докарва от Имола тези два камиона с червен пясък за корта? И пак във връзка с игрището — знаех ли, че след няколко дни щели да започнат работите по разширяването на прословутите „аутове“?

Така, започнали с Алберто и неговата предполагаема болест, незабележимо бяхме вмъкнали в нашите нощни разговори и темата, дотогава табу, за Финци-Контини. Давахме си ясна сметка и двамата, че се движим по миниран терен и именно поради това пристъпяхме много предпазливо, като внимавахме да не нарушим равновесието. И все пак Малнате винаги когато се говореше за тях като за семейство, като за „институция“ (не зная кой от двамата бе употребил пръв тази дума, но си спомням, че ни бе харесала, че ни бе разсмяла) не пестеше критиките, дори най-острите. „Какви невъзможни хора! — казваше. — Какъв странен абсурден възел от неизлечими противоречия представлява «в обществено отношение»!“ Понякога, мислейки за хилядите хектари земя, която притежавали, мислейки за хилядите ратаи, които работели за тях — дисциплинирани и покорни роби на корпоративния режим, понякога му идвало едва ли не да предпочете пред тях „нормалните“ жестоки земевладелци, онези, които през двайсета, двайсет и първа, двайсет и втора година не се били поколебали да отворят кесиите си, за да образуват и издържат бандите черноризци, които биели и тъпчели с рициново масло. Онези поне били фашисти. Когато му дойдело времето, щели сме ясно да знаем как да се отнесем с тях. Но с Финци-Контини?

И клатеше глава, като да покаже, че при добро желание човек можело да разбере, но не винаги, тънкостите, усложненията, безкрайно малките различия, колкото и интересни и забавни да са в даден момент — стига и те да имат някаква граница.

Късно една нощ, беше през втората половина на август, бяхме влезли да пийнем вино в една кръчма на улица Горгадело, намираща се отстрани на Катедралата, на няколко метра от мястото, където до преди година и половина се намираше лекарският кабинет на доктор Фадигати, известния оториноларинголог. Между две чаши вино разказах на Малнате историята на доктора, на когото през петте месеца, предшествуващи самоубийството му „от любов“, бях станал голям приятел, последният останал му в града (когато казах „от любов“, Малнате се бе изсмял саркастично, чисто по студентски). От Фадигати бързо преминахме към разговор за хомосексуалността изобщо. По този въпрос Малнате имаше съвсем прости схващания. За него педерастите бяха само „нещастници“, клети „злочестивци“, с които не си струваше да се занимава човек освен от медицинска гледна точка или като социално зло. Аз, обратно, поддържах тезата, че любовта оправдава и освещава всичко, дори хомосексуализма; още повече, че любовта, когато е чиста, тоест напълно безкористна, е винаги анормална, асоциална и така нататък — точно както в изкуството, бях добавил, когато то е чисто, значи, е безполезно, не служи на нито една кауза. Забравили добрите си намерения за сдържаност, пак се бяхме настървили да спорим почти както по-рано до момента, в който, давайки си сметка изведнъж, че сме пийнали, бяхме избухнали и двамата в силен смях. След това излязохме от кръчмата, пресякохме полупустия площад, изкачихме се по улица Сан Романо и накрая тръгнахме да се разхождаме без определена цел по улица Деле Волте.

Без тротоари, с паваж, целия на дупки, улицата изглеждаше още по-тъмна от обикновено. Както винаги, придвижвайки се напред почти пипнешком, единствено с помощта на светлината, която излизаше от полуотворените вратички на публичните домове, Малнате бе захванал някаква строфа от Порта — този път не от „Нинета“, спомням си, а от „Марион с кривите крака“.

Декламираше полугласно, с горчиво-тъжния тон, който приемаше винаги когато рецитираше „Плача“:

Накрая зората, толкова очаквана,

в златни нишки и тя се появи…

И тук внезапно спря.

— Какво ще кажеш — попита ме, като посочи с глава към вратата на един публичен дом, — ако влезем да хвърлим един поглед?

В предложението му нямаше нищо странно и все пак, тъй като идваше от него, с когото бях водил досега само сериозни разговори, то ме смая и притесни.

— Не е от най-добрите — отговорих. — Сигурно е от онези за по-малко от десет лири… Но да влезем.

Беше късно, почти един след полунощ, и не може да се каже, че ни посрещнаха радушно. Първа започна да мърмори портиерката, седнала на сламен стол зад вратата, тъй като не позволяваше да внесем велосипедите; след това съдържателката, женица на неопределена възраст, суха, бледа, с очила, облечена в черно като монахиня. И тя се заоплаква заради велосипедите и заради късния час; после една прислужница, захванала се вече с почистването на някакви салончета, едновременно с метла, парцал за прах и дръжката на кофата за смет в ръце, ни хвърли поглед, пълен с презрение, докато прекосявахме вестибюла. Дори момичетата, събрали се всичките на разговор в едно от салончетата около групичка постоянни клиенти, не ни приеха сърдечно. Нито една не тръгна към нас. Изминаха не по-малко от десет минути, през които аз и Малнате, седнали един срещу друг в отделното салонче, където съдържателната ни бе пратила, не разменихме фактически дума (през стената достигаше до нас смехът на момичетата, кашлянето и сънливите гласове на техните клиенти-приятели), докато една блондинка с добър вид, коси събрани на тила и облечена семпло като гимназистка от добро семейство, не се реши да се появи на прага.

Не изглеждаше много раздразнена.

— Добър вечер — поздрави.

Разгледа ни спокойно със сините си очи, пълни с ирония. После, като се обърна към мен, каза:

— А сега, Челестино, какво ще правим?

— Как се казваш? — успях да измърморя.

— Джизела.

— От къде си?

— От Болоня! — възкликна, разтваряйки широко очи, като че ли обещаваше кой знае какво.

Но не беше вярно. Спокоен, уверен в себе си, Малнате веднага го отбеляза.

— Каква ти Болоня — намеси се в разговора. — Според мен си от Ломбардия, и то не от Милано. От провинцията на Комо си, какви ми ги разправяш!

— Как успяхте да отгатнете? — изумено попита момичето.

Междувременно зад гърба й съдържателката бе показала лицето си, подобно на муцуна на бялка.

— Ей — измърмори тя, — струва ми се, че тук си губим времето.

— Не, не — увери я Джизела, като се усмихна и ме посочи. — Този тук, с небесносините очи, има сериозни намерения. Тръгваме ли?

Преди да се изправя и да я последвам, се обърнах към Малнате. Но и той ме гледаше окуражително, сърдечно.

— А ти?

Засмя се и направи жест с ръка, като че ли искаше да каже: „Аз не участвувам, карай.“

— Не се грижи за мен — каза, — върви, ще те чакам тук.

Всичко стана много бързо. Когато се върнахме долу, Малнате разговаряше със съдържателката. Беше извадил лулата си — говореше и пушеше. Информираше се за „икономическото положение“ на проститутките, за „механизма“ на техните петнадесетдневни смени, за „лекарския контрол“ и така нататък. И на всичко това тя му отговаряше със същата сериозност и усърдие.

— Добре — завърши разговора Малнате, като ме забеляза, и се изправи.

Мина пред мен, прекоси помещението пред вратата, насочен към велосипедите, които бяхме подпрели на стената до входа, докато съдържателката, вече много любезна, изтича напред, за да ни отвори вратата.

— Лека нощ — сбогува се Малнате. Пусна една монета в протегнатата ръка на портиерката и излезе пръв.

— Чао, скъпи — извика Джизела, като се прозяваше, преди да изчезне в салончето, където се бяха събрали всички останали. — Пак ела!

— Чао — отговорих и излязох и аз.

— Лека нощ, господа — прошепна почтително съдържателката зад гърба ми; чух я да заключва вратата.

С ръце, облегнати, на кормилото на велосипедите, се изкачихме по улица Шенце до ъгъла й с улица Мацини. Стигнали дотук, свихме вляво по улица Сарачено. Сега говореше преди всичко Малнате. Разказваше ми това, което бе узнал от собственичката на дома. До преди няколко години в Милано — казваше — и той бил доста чест клиент на известния публичен дом на Сан Пиетро ал’Орто (където — добави — се бил опитвал многократно, без никакъв резултат да заведе и Алберто), но едва сега се постарал да събере някакви сведения относно законите, по които действувала „системата“.

— Боже господи — съжали ги той, — какъв живот водят проститутките! Колко е долно и назадничаво моралната държава да организира подобен пазар на човешка плът!

Забеляза, че аз едва-едва, без желание участвувах в разговора.

— Какво ти е? — попита ме. — Зле ли ти е?

— Не, не.

— Винаги е тъжно след това — въздъхна. — Но не мисли. Изкарай един хубав сън и ще видиш, че утре сутринта ще се чувствуваш прекрасно.

— Зная, зная.

Завихме наляво по улица Борго ди Сото.

— Тук някъде трябва да живее учителката Троти — каза, посочвайки към къщичките вдясно, на улица Фондо Банкето.

Не отговорих. Той се изкашля.

— А… как върви с Микол?

Изведнъж бях обзет от огромна необходимост да споделя с него, да открия душата си.

— Не върви. Ужасно се влюбих.

— Това забелязахме всички — засмя се добродушно. — От доста време. Но как върви сега? Пак ли се отнася лошо с теб?

— Не. Както сигурно си забелязал, в последно време сме постигнали някакъв modus vivendi.

— Да, направи ми впечатление, че не се карате както по-рано. Радвам се, че отново си възвръщате приятелството. Беше абсурдно.

Устата ми се сви в гримаса, а сълзите замъглиха погледа ми. Малнате сигурно бе забелязал състоянието ми.

— Хайде, хайде — започна да ме насърчава смутено. — Не трябва да се отпускаш така.

Преглътнах с усилие.

— Не мисля, че отново ще бъдем приятели — промърморих. — Безполезно е.

— Глупости — каза той. — Ако знаеше колко е привързана към теб. Когато те няма и тя говори за теб — а тя говори за теб много често, — тежко на който се опита да те нападне. Нахвърля се като змия. Алберто също те обича и уважава. Ще ти кажа дори (може би съм проявил недискретност), но преди няколко дни рецитирах и пред тях стихотворението ти. Не можеш да си представиш колко им хареса то — и на двамата, обърни внимание, и на двамата…

— Не зная какво да правя с тяхното уважение и тяхната привързаност — отговорих.

В това време бяхме излезли на малкия площад пред църквата „Санта Мария ин Вадо“. Не се виждаше жива душа нито там, нито по продължение на улица Скандиана, чак до Монтаньоне. Отправихме се мълчаливо към чешмичката, която се намира отстрани на църковния двор. Малнате се наведе и пи, аз също след него пих и си наплисках лицето.

— Знаеш ли — продължи да говори, като тръгна отново, — според мен ти грешиш, като говориш така. Привързаността и уважението, особено във времена като сегашните, са единствените ценности, на които може истински да се разчита. Какво по-безкористно има от приятелството? От друга страна, ми се струва, поне доколкото аз бих могъл да знам, че между вас не се е случило нещо толкова… Би могло прекрасно, с течение на времето… Ето например, защо не идваш по-често да играеш тенис, както преди няколко месеца? Не е казано, че тактиката на отсъствията е най-добрата! Имам чувството, скъпи мой, че ти малко познаваш жените.

— Но нали тя именно ме накара да разредя посещенията! — възкликнах аз. — Какво искаш: да не й се подчиня ли? В края на краищата това е нейната къща!

Замислен, помълча известно време.

— Струва ми се невъзможно — проговори накрая. — Бих могъл и да разбера, ако между вас, преди, е имало нещо… как да кажа… нещо сериозно, непоправимо. А в същност какво се е случило?

Колебливо ме погледна внимателно в лицето.

— Извини ме за този въпрос, който не е много… дипломатически — каза, като се усмихваше. — Стигал ли си дотам да я целунеш поне?

— Да, много пъти — въздъхнах отчаяно. — За мое нещастие.

И му разказах с най-малките подробности историята на нашите отношения, като започнах от самото начало и не премълчах случилото се през май, в нейната стая, като това последното, казах, го смятах за определящо в отрицателния смисъл и за непоправимо. Описах и начина, по който я целувах, или поне как много пъти, и не само онзи път, в спалнята й, се бях опитвал да я целувам, както и нейните реакции — ту на отегчение, ту на снизходителност.

Остави ме да си излея мъката и аз бях така погълнат, така унесен в това горчиво връщане към спомените, че не забелязах неговото мълчание, станало изведнаж непроницаемо.

Бяхме се спрели пред вратата на къщата ми и стояхме там вече от половин час. Изведнъж той се сепна.

— Я виж — измърмори, поглеждайки часовника си. — Два и четвърт. Наистина трябва да си вървя, иначе кой ще се събуди утре сутринта?

Възседна колелото.

— Чао, ей… — ми махна — … и горе главата.

Лицето му имаше странен вид — като остаряло. Дали пък моите любовни изповеди не го бяха отегчили?

Останах да гледам след него, докато той бързо се отдалечаваше. За първи път ме оставяше там по този начин, без да изчака да се прибера в къщи.