Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (13)

I

Безброй пъти през зимата, пролетта и лятото, които последваха, се връщах назад към това, което се бе случило между мен и Микол (или по-скоро не бе се случило) в любимата карета на стария Пероти. Ако в онзи дъждовен следобед, когато изведнъж бе свършило сиромашкото лято на тридесет и осма година, се бях осмелил да говоря — мислех си с горчивина, — може би нещата между нас щяха да се развият по друг начин. Трябваше да говоря, да я целуна, тогава, когато още бе възможно! — не преставах да си повтарям. Но забравях да се запитам за най-важното: дали в онзи върховен, единствен, безвъзвратен момент, който може би бе решаващ за нейния и моя живот, аз наистина съм бил в състояние, да го направя? Знаех ли тогава, че съм истински влюбен? В същност истината бе, че още не знаех. Не знаех и по-късно, поне още две седмици, тоест когато настъпилото лошо време бе вече разпръснало нашата случайна групичка.

Помня, че валя непрекъснато дни наред. След това щеше да дойде зимата, суровата мрачна зима на долината на река По, и с това свършваха и посещенията в градината. И все пак, въпреки смяната на сезона, всичко бе продължило да се развива така, че можех да си помисля, че в същност нищо не се е променило.

В два и половина следобед на другия ден след нашето последно посещение в къщата на Финци-Контини — приблизително в същия час, в който ние, един по един се появявахме от тунела с розичките и извиквахме „здрасти!“, „е-хе-е!“, или „моите почитания!“ — телефонът в къщи иззвъня, за да ме свърже с гласа на Микол. Същата вечер, на свой ред й се обадих аз; и отново тя — следобеда на следващия ден. Продължавахме да разговаряме точно както в последно време, доволни както тогава, че Бруно Латес, Адриана Трентини, Джампиеро Малнате и всички останали ни бяха оставили на мира и не ни пречеха. Впрочем, кога ли сме мислели за тях, Микол и аз, по време на нашите дълги разходки из парка — отначало с велосипеди, после пеша, — толкова дълги, че понякога, когато се връщахме вече, нямаше никой нито на игрището, нито в „колибата“?

Проследяван от загрижените погледи на родителите ми, се затварях в стаичката с телефона. Набирах номера и често именно тя вдигаше слушалката, и толкова бързо, като че стоеше винаги до апарата.

— Откъде се обаждаш? — опитах се да разбера.

Разсмя се.

— Хм… от къщи, предполагам.

— Благодаря за информацията. Исках само да разбера как успяваш да вдигнеш слушалката винаги на мига — толкова бързо искам да кажа. Как става? Имаш телефон на бюрото си като деловите хора или стоиш от сутрин до вечер до телефона?

Стори ми се, че почувствувах от другата страна на жицата леко колебание. Накрая ми отговори: ако тя стигала до телефона преди другите, то било поради всеизвестната бърза реакция на мускулните й рефлекси. Освен това нейната интуиция всеки път, когато на мен ми минавало наум да й се обадя, й подсказвала да се приближава в този момент до телефона. И след това смени темата. Как вървяла моята дипломна работа върху Панцаки? А Болоня? Кога смятах да възобновя обичайните си пътувания дотам, ей така, просто за да сменя малко обстановката?

Понякога отговаряха на телефона другите: или Алберто, или професор Ермано, или една от двете прислужнички, дори един път вдигна слушалката госпожа Реджина, която на телефона показа учудващ слух. В тези случаи не можех да не съобщя името си и естествено трябваше да кажа, че искам да разговарям с „госпожица“ Микол. След няколко дни обаче (този факт отначало ме смущаваше, но постепенно свикнах), вече бе достатъчно само едно мое „ало?“ и от другата страна веднага ми даваха тази, която търсех. Даже и Алберто, когато той се обаждаше на телефона, постъпваше така. А Микол бе винаги там, сякаш в очакване да грабне слушалката от ръката на този, който я бе вдигнал пръв. Като че всички седяха винаги заедно в салона или в библиотеката, всеки потънал в голямо кожено кресло, близо до телефона. Почти бях сигурен, че е така. И за да предупредят Микол, която при иззвъняването (като че ли я виждах) вдигаше очи, може би й показваха отдалече слушалката; а Алберто даже с леко намигване — полуподигравателно, полусъучастнически.

Един ден се реших да я попитам дали предположението ми е вярно и тя ме изслуша мълчаливо.

— Не е ли така? — настоях аз.

Не било така. Но щом толкова съм настоявал да зная истината — каза, — ето каква била тя: в къщата им всеки от тях разполагал в стаята си с дериват (след като тя си поставила, и останалите възприели тази система) и това било много удобно, защото можеш да телефонираш по всяко време на деня и нощта, без да безпокоиш другите, нито те да безпокоят тебе, и особено удобно за през нощта, когато дори можеш да не ставаш от леглото. „Що за идея!“ — възкликна, смеейки се. Как съм могъл да си помисля, че всички у тях седят винаги заедно като във фоайе на хотел? И защо впрочем? Странно как не съм усещал превключването, когато не се обаждала веднага тя.

— Не-е — повтори, — ако искаш да запазиш личната си свобода, няма нищо по-добро от телефонен дериват. Наистина. Защо не си поставиш и ти в стаята? Тогава ще видиш колко пъти ще ти се обаждам, особено нощем!

— Значи, ти сега ми се обаждаше от твоята стая?

— Разбира се. И дори от леглото.

Беше единадесет часа.

— Не си особено ранобудна — отбелязах.

— О-о, и ти ли? — заоплаква се тя. — Мога да го изтърпя от татко, който е над седемдесет години и в тези пълни с неизвестност времена продължава да става всяка сутрин в шест и половина, за да дава пример, както той казва, и да ни накара да не се излежаваме в пухените легла, но пък най-добрите приятели да се правят на възпитатели, това ми се струва прекалено! Знаеш ли, драги мой, от колко часа е на крак долуподписаната? От седем. И ти дръзваш да се учудваш, че в единадесет ме намираш отново в леглото! А и да не би да спя? Чета, драсвам някой ред от дипломната си работа, гледам навън. Когато съм в леглото, винаги правя милион неща. Топлината на завивките ме прави много по-дейна.

— Опиши ми стаята си.

Изцъка с език в знак на отказ.

— Това не. Забранено. Строго лично. Мога, ако искаш, да ти опиша какво виждам през прозореца.

Виждала на преден план мъхнатите върхове на нейните любими палми, които дъждът и вятърът биели „незаслужено“. Кой знае дали грижите на Тита и Бепи, които вече започнали да увиват дънерите им с рогозки, щели да ги предпазят през следващите студени месеци от измръзване. Досега, за щастие, успявали да ги спасят. Виждала по-нататък, в пролуките на движещата се мъгла, четирите кули на Замъка, почернели от проливния дъжд и наподобяващи изгаснали главни. А зад кулите, така мрачни, че да потръпнеш, също потъващи от време на време в мъглата, се виждали далечната мраморна фасада и камбанарията на Катедралата… О-о, тази мъгла! Не й харесвала, когато приличала, както сега, на мръсни парцали. Но все някога дъждът щял да спре. И тогава сутрешната мъгла, през която пробивали слаби слънчеви лъчи, щяла да се превърне в нещо красиво, в нежно разсейване на светлината с променящи се отражения като на нейните „латими“^[1], с които била пълна стаята й. Зимата била досадна, вярно, не можело и тенис да се играе, но в замяна на това предлагала други неща.

— Няма положение, колкото и тъжно и скучно да е то — обобщи тя, — което в края на краищата да не предлага нещо в замяна и често нещо много съдържателно.

— „Латими“ ли? — попитах. — Какво е това? Нещо за ядене ли?

— Не, не — изхленчи тя, ужасена както винаги, от моето невежество. — Това са стъклени фигурки: различни видове чаши, шишенца за олио и оцет, стъкленици, кутийки — изобщо ненужни неща, които можеш да намериш в антикварните магазини. Във Венеция ги наричат „латими“. Не можеш да си представиш колко обожавам тези предмети. Зная буквално всичко за тях. Изпитай ме и ще видиш.

Във Венеция — продължи, — може би повлияна от тамошните мъгли, много по-различни от нашите мрачни, гъсти мъгли от долината на река По, много по-светли и по-разредени (само един художник в света бил успял да ги „пресъздаде“: „нашият“ Де Пизис — даже по-добре и от късния Моне), та именно във Венеция, тя започнала да се увлича от „латимите“. С часове обикаляла антикварните магазини. Имало някои, особено в посока Сан Самуеле, около площад Санто Стефано или в гетото, към гарата, които продавали само такива неща. Вуйчовците й Джулио и Федерико живеели на улица Дел Кристо, близо до Сан Моизе. Вечер, не знаейки какво друго да прави и, разбира се, с икономката по петите си, госпожица Блуменфелд (изискана, шестдесетгодишна еврейка от Франкфурт на Майн, но вече от тридесет години живееща в Италия — истинска лепка!), тя излизала на лов за „латими“. Площад Санто Стефано бил на няколко крачки от Сан Моизе. Гетото, ако се върви пеша, било най-малко на половин час път, но можело да се стигне много бързо, ако се вземе корабчето по Канал Гранде до Палацо Граси и после надолу по улица Фрари… Но да сме се върнели към „латимите“. Какво чудно щастие изпитвала, когато успявала да открие нещо ново, рядко! Исках ли да зная колко била успяла да събере? Почти двеста.

Въздържах се да отбележа, че това, което ми казва, съвсем не схожда с нейната подчертана неприязън към всеки опит да се измъкнат поне за малко нещата, предметите от неизбежната смърт, която очаквала „и тях“, и към съхранителската мания на Пероти. За мен беше важно да ми опише стаята си; да забрави какво ми е казала преди малко — че не може, че е строго лично.

Бях задоволен. Тя продължаваше да разказва за своите „латими“ (била ги подредила на три големи етажерки от тъмен махагон, които заемали почти цялата стена срещу тази, по чието продължение било поставено леглото) и постепенно стаята, не зная доколко несъзнателно от нейна страна, добиваше форма, постепенно се очертаваше във всичките си подробности…

И така, прозорците били два. И двата гледали на юг и били толкова високо от пода, че като се покажеш на перваза, с широкия парк отдолу и покривите, простиращи се в дъното, извън него до безкрайността, създавали чувството, че си на палубата на презокеански параход. Между двата прозореца — четвърта етажерка с английските и френските книги. Срещу прозореца вляво — бюро със зелена покривка и лампа, от двете страни на което се намирали масичката с пишещата машина и една пета етажерка с италиански книги (класически и съвременни автори), както и преводни книги — главно руски: Пушкин, Гогол, Толстой, Достоевски, Чехов. На пода — голям персийски килим, а в средата на стаята, която била дълга, но тесничка — три кресла и шезлонг, за да се излегне и да чете. Имало две врати: едната — в дъното до прозореца вляво, свързваща стаята направо със стълбището и асансьора, и втората — на няколко сантиметра от срещуположния ъгъл, водеща към банята. Нощем спяла, без да спуска напълно щорите, с винаги запалена лампичка на нощното шкафче, с неизменния термос скивасер и, разбира се, с телефона върху масичката на колелца на такова близко разстояние, че да ги стига само като протегне ръка. Ако се събудела през нощта, достатъчна била глътка скивасер (Толкова било удобно да имаш тази безалкохолна напитка винаги на разположение и „добре затоплена“! Защо не съм се снабдял и аз с един термос?), за да си легне отново и със зареян поглед в искрящата мъгла на нейните скъпи „латими“ да очаква съня, който неусетно, точно като венецианския „прилив“, полека-лека идвал, заливал я и я „погубвал“.

Но темите на нашите разговори не бяха само от този род.

Като че ли и тя искаше да ме накара да повярвам, че между нас нищо не се е променило, че всичко продължава както преди, тоест както когато можехме да се виждаме всеки следобед. Микол не пропускаше случай да ме върне назад към онзи низ от прекрасни, „невероятни“ дни.

Тогава, разхождайки се из парка, разговаряхме за толкова много неща: за дървета, за растения, за нашето детство, за нашите роднини. И Бруно Латес, Адриана Трентини, „Джампиерото“ Малнате, Карлето Сани, Тонино Колевати и тези, които се бяха присъединили по-късно, бяха удостоявани единствено с намек, с бегло споменаване; награждавахме ги с едно обединяващо, малко презрително „онези там“.

По телефона обаче нашите разговори непрекъснато се връщаха към тях и особено към Бруно Латес и Адриана Трентини, между които според Микол със сигурност имало „нещо“. Но как! — непрекъснато ми повтаряше. — Възможно ли е да не съм забелязал, че те двамата „ходят“? Толкова явно било! Той нито за момент не отделял очи от нея, а и тя, въпреки че се отнасяла към него като към роб и в същото време кокетничела по малко с всички — с мен, с онази мечка Малнате и дори с Алберто, — и тя в крайна сметка му отговаряла. Милият Бруно! С неговата чувствителност (да сме си кажели истината — малко болезнена. Личело си от това как толерирал тези симпатични млади глупаци: малкия Сани и онзи другия — Колевати!), с тази негова чувствителност му предстоели не леки месеци, като се има пред вид ситуацията. Очевидно Адриана споделяла чувствата му (даже една вечер в „колибата“ тя ги била видяла да се целуват полуизлегнати върху дивана), но дали щяла да издържи на едно толкова обвързващо нещо, напук на расистките закони и против волята на неговите и нейните роднини, това било съвсем друга работа. Зимата нямало да бъде лека за Бруно, нямало да му бъде наистина лесно. Адриана не била лошо момиче, съвсем не! Висока почти колкото Бруно, руса, с прекрасна кожа — кой знае, в друго време може би щяла да бъде точно момиче за Бруно, който явно харесвал „изявено арийския“ тип. Че била малко вятърничава и повърхностна, и несъзнателно жестока, е, да, и това било неоспоримо. Не си ли спомнях каква физиономия направила на този нещастник Бруно при загубата на прословутата среща-реванш с дуото Дезире Баджоли и Клаудио Монтемедзо? Най-вече заради нея загубили срещата, с поредицата двойни фалове, които била насъбрала — поне по три на всеки гейм, — а съвсем не заради Бруно! А тя, съвсем лекомислено, по време на срещата му наговорила какво ли не, като че ли той сам, „горкият“, не бил вече достатъчно подтиснат и обезсърчен. Щяло да има наистина за какво да се смеем, ако работата в крайна сметка не се окажела по-скоро тъжна! Но така било: като че нарочно моралистите като Бруно винаги се влюбвали в такива като Адриана и после — сцени на ревност, преследвания, плачове, клетви, дори плесници и… рога, да, да безкрайно много рога. Не, все пак Бруно трябвало да запали свещ на расистките закони. Наистина предстояла му трудна зима, но расистките закони именно щели да му попречат да извърши най-голямата глупост: да се сгоди.

— Не смяташ ли, че е така? — попита ме един ден. — Освен това и той като теб е литератор, мъчи се да пише. Мисля, че съм виждала негови стихове преди две-три години, отпечатани на трета страница на „Кориере Ферарезе“ под общото заглавие „Поезия на един авангардист“.

— О, боже! — въздъхнах. — Но ти какво искаш да кажеш? Не те разбирам.

Чувствувах, че се смее.

— Но да — започна, — в края на краищата малко страдание няма да му се отрази зле. Не ме оставяй още, мъко — казва Унгарети. Иска да пише? Засега нека да прави каквото си знае, после ще видим. Впрочем достатъчно е да го погледне човек — веднага се вижда, че в същност не се стреми към друго освен към страданието.

— Твоят цинизъм е отвратителен. Ти си също като Адриана.

— Тук се лъжеш. Даже ме обиждаш. Адриана е наивен ангел. Разглезена без съмнение, но наивна като „всичките — всичко що е женско — ведрите животни, — които Бога доближават“^[2]. А Микол е добра, казала съм ти го вече и ти го повтарям и винаги знае какво прави, запомни това.

Въпреки че се случваше по-рядко, но тя споменаваше и Джампиеро Малнате, към когото имаше винаги особено отношение — главно критично и насмешливо. Като че ли ревнуваше заради приятелството, което свързваше него и Алберто — едно малко прекалено приятелство, да сме си кажели истината, — но в същото време й бе неприятно да си признае тази нейна ревност и именно поради това се настървяваше да „срине идола“.

Според нея „Джампиерото“ Малнате не бил нищо особено „като физика“. Твърде голям, твърде едър, бил твърде „като баща“, за да можел да се разглежда сериозно откъм тази страна. Бил от онези прекалено космати типове, които, колкото и пъти да се бръснат на ден, видът им винаги е малко мръсен, изглеждат неизмити — и това съвсем не било приятно. Може би, доколкото давали възможност да се види дебелите един пръст стъкла на очилата, с които вечно бил маскиран (като че го карали да се изпотява; поисквало ти се да му ги свалиш), навярно имал интересни очи — сиви, стоманени, очи на силен мъж. Твърде сериозни и строги били обаче тези очи. Прекалено съпружески. Въпреки външното презрително отношение към жените — предвещавали толкова вечни чувства, че можели да накарат да потръпне всяко момиче, дори и най-спокойното и най-благовъзпитаното.

Бил наистина мрачен човек и не пък чак толкова оригинален, колкото искал да се покаже. Искал ли съм да се обзаложим, че ако добре го разпитаме, най-накрая щял да си признае, че не се чувствува удобно облечен и стегнат в костюм, а предпочита яке, панталони голф и големи скиорски обувки — така както се обличал за неделните си екскурзии до Мотароне или Монте Роза? Даже неизменната му лула била доста разобличителна: олицетворявала цяла програма за мъжка, северняшка суровост, била нещо като отличително знаме.

С Алберто били големи приятели, вярно, доколкото обаче Алберто с пасивния си характер бил приятел на всички и на никого в края на краищата. Живели години наред заедно в Милано и това естествено оказвало своето влияние. Но все пак прекалявали с тези техни безкрайни разговори, не мислех ли? Шушу-мушу, шушу-мушу, щом се видели и хайде, оттеглят се настрана!

Нищо не можело да ги отвлече от тяхното оживено полугласно бърборене. Кой знае за какво си говорели! Дали за жени? Хм. Познавала Алберто, който в тази област бил винаги доста резервиран, за да не се кажело загадъчен, и, честно казано, тя нямало да рискува да се обзаложи и на петак.

— Продължавате ли да се срещате с него? — реших се да я попитам един ден, задавайки въпроса с възможно най-безразличен тон.

— Но да… мисля, че от време на време посещава своя Алберто… — отговори ми спокойно тя. — Затварят се в стаята му, пият чай, пушат лула (от известно време и Алберто е започнал да пуши) и разговарят, разговарят, щастливците, само разговарят.

Бе твърде умна и твърде чувствителна, за да не отгатне какво се крие зад това мое безразличие: изведнаж засилилото се желание да я видя отново. Но продължи така, като че ли не е разбрала, без дори по някакъв начин да намекне за възможността някога да бъда поканен и аз в къщата им.