Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (21)

II

При душевното ми състояние в този момент — на временно спокойствие без илюзии — начинът, по който ме прие Микол, ме изненада като неочакван, незаслужен подарък. Страхувах се, че ще се отнесе лошо към мен, със същото жестоко безразличие, както в последно време. Но когато влязох в нейната стая (след като ме бе въвел, Пероти дискретно бе затворил вратата зад гърба ми) видях, че ми се усмихва сърдечно, мило, като приятелка. Именно нейната искряща усмивка, изпълнена с нежност и прошка, а не нейната покана ме накара да се отделя от тъмния ъгъл на стаята и да се приближа.

И така, доближих се до леглото, откъм краката й и се облегнах на таблата. Микол седеше в леглото, завита до кръста, облегната върху две възглавници. Беше облечена в тъмнозелен пуловер по врата, с дълги ръкави. Когато влязох, четеше някаква френска книга, както личеше от корицата. И вероятно белезите на умора под очите се дължаха по-скоро на четенето, отколкото на болестта. Да, тя и сега беше красива — си казвах, като я разглеждах, — може би никога не е била така красива и привлекателна.

До леглото, на същата височина, имаше двуетажна масичка на колелца от орехово дърво; горната поставка беше заета от запалена подвижна лампа, телефона, един червен глинен съд, две чаши от бял порцелан с позлатени ръбове и термос. Микол се протегна, като търсеше шнурчето за централната лампа, висящо над таблата на леглото й откъм главата. „Горкият гостенин“ — мърмореше междувременно. Съвсем не било уместно да ме държи в такава погребална стая! И когато лампата светна, тя изрази със силно възклицание удовлетворението си.

Продължи да говори на подчертан „финци-контински“: за „жалката“ настинка, която я принуждавала да лежи вече цели четири дни; за таблетките аспирин, с които, скришом от баща си и вуйчо си Джулио, заклет враг на лекарствата, предизвикващи изпотяване (увреждали сърцето според тях двамата — нещо, което въобще не било вярно!), напразно се опитвала да пресече хода на болестта; за скуката през безкрайните часове на лечение, когато нямаш желание за нищо, дори за четене. Ех, четенето! Едно време, когато била на тринадесет години и боледувала от прословутите грипове със силна треска, можела да изчете жадно за няколко дни цялата „Война и мир“ например, или „Тримата мускетари“, а сега, при една нищожна настинка, едва „избутвала“ някое френско романче, от онези с едрия шрифт. Чел ли бях „Ужасните деца“ от Кокто? — ме попита, като взе отново книгата от масичката и ми я подаде. Не била лоша — била забавна и „шик“. Но можела ли да се сравнява с „Тримата мускетари“, с „Двадесет години по-късно“ и с „Виконт дьо Бражелон“? Това били истински романи! Нека си кажем истината: освен другото били даже „много шикозни“.

Млъкна изведнаж.

— Ей, защо стоиш там като кол? — възкликна. — Господи, ти си по-зле и от малко дете! Вземи онова кресло, ей там (и ми го посочи), и седни тук до мен.

Побързах да се подчиня, но това не й стигаше. Сега трябваше да пия нещо.

— Какво да ти предложа? — каза. — Искаш ли чай?

— Не, благодаря — отговорих, — не преди вечеря. Чаят на гладен стомах ми убива апетита.

— Може би малко „скивасер“?

— Също не.

— Знаеш ли, горещ е! Ако не се лъжа, ти си опитвал само лятната „версия“ — а тя в същност е еретическата.

— Не, не, благодаря.

— О, господи — изхленчи. — Тогава да позвъня и да кажа да ти донесат някакъв аперитив? Ние не пием, но мисля, че някъде из къщи ще се намери бутилка „Битер кампари“. Пероти ще знае къде да я намери…

Поклатих глава.

— Ама и ти си един!… — възкликна разочаровано. — Съвсем нищо не искаш!

— По-добре не.

Изрекох „по-добре не“ и тя избухна в бурен смях.

— Защо се смееш? — попитах я малко засегнат.

Наблюдаваше ме, като че ли съзираше истинските ми черти за първи път.

— Ти каза „по-добре не“ като Бартълби. Със същото изражение.

— Бартълби ли? А кой е този господин?

— Обзалагам се, че не си чел разказите на Мелвил.

Казах, че от Мелвил съм чел само „Моби Дик“ в превод на Чезаре Павезе. Тогава тя ме накара да стана и да взема от шкафа отсреща, този между двата прозореца, томчето на Мелвил и да й го донеса. Докато търсех между книгите, започна да ми разказва сюжета на разказа. Бартълби писар, нает от известен ню-йоркски адвокат, (много деен, способен, „либерален“, „един от онези американци на XIX-я век, в които роли Спенсър Трейси е много добър“), за да му изготвя в кантората преписки, писмени заключения и така нататък. И така този Бартълби, докато го карали да пише, седял и съвестно се трудел. Но ако на Спенсър Трейси му идвало наум да му възложи някаква допълнителна работа: като например да свери копие с оригиналния текст или да изтича до ъгъла, за да купи марка — той не — усмихвал се уклончиво и отговарял учтиво, но твърдо: „По-добре не.“

— А защо? — попитах, като се върнах с книгата в ръка.

— Защото не искал да прави нищо друго, освен да преписва. Да бъде писар, и само това.

— Извинявай — възразих, — но предполагам, че Спенсър Трейси му е плащал редовно заплатата.

— Разбира се — отговори Микол. — Но какво от това? С нея се заплаща трудът, но не и личността, която извършва този труд.

— Не ми е много ясно — настоявах аз. — Спенсър Трейси е наел Бартълби в кантората си като писар наистина, но предполагам и за да му помага в работата въобще. Какво в същност иска от него? Малко нещо в повече, което може би е малко нещо в по-малко. За един, който е принуден през цялото време да седи, отиването до ъгъла на улицата би могло да бъде полезно развлечение, необходимата почивка — при всяко положение удобен случай да си раздвижи малко краката. Не, не съм съгласен: според мен Спенсър Трейси е имал основание да изисква от твоя Бартълби да не седи като залепнал, а да изпълнява това, което се иска от него.

Доста дълго продължи спорът ни за бедния Бартълби и Спенсър Трейси. Тя ме упрекваше, че не разбирам, че съм „един“ досаден, същински закостенял опортюнист. Опортюнист ли? Продължаваше да се шегува. Но факт беше, че най-напред със състрадалчески вид ме бе оприличила на Бартълби. Сега, обратното, виждайки, че съм на страната на „подлите работодатели“, бе започнала да величае у Бартълби „неотменимото право на всяко човешко същество към свободата“. С една дума, продължаваше да ме критикува, но за съвсем противоположни неща.

По едно време звънна телефонът. Обаждаха се от кухнята, за да попитат кога да й донесат горе вечерята. Микол заяви, че засега не била гладна и че по-късно щяла тя да се обади. Дали иска бульон от зеленчуци? — отговори с гримаса на един конкретен въпрос, зададен й по телефона. — Да, разбира се. Но да не й го приготвяли още отсега, не можела да понася „стоплени яденета“.

След като постави слушалката, се обърна към мен. Гледаше ме с едновременно нежен и сериозен поглед и известно време мълча.

— Как е? — ме попита накрая тихо.

Преглътнах.

— Горе-долу.

Усмихнах се и се огледах наоколо.

— Странно е, че всичко в тази стая отговаря точно на моите представи — казах. — Ето там например шезлонгът. Като че ли съм го виждал вече. Впрочем аз съм го виждал.

Разказах й за съня си преди шест месеца, през нощта преди нейното заминаване за Венеция. Посочих й редиците от „латими“, блещукащи в полумрака по рафтовете на шкафовете — единствените предмети в стаята, казах, които в съня си бях видял различни от това, което са в действителност. Обясних като какви ми се бяха присънили, а тя ме слушаше внимателно и замислено, без да ме прекъсва.

Когато свърших, ме погали леко по ръкава на сакото. Тогава аз коленичих до леглото, прегърнах я, започнах да я целувам по шията, по очите, по устните. Тя не ме отблъсна, но продължаваше да ме гледа втренчено и леко си отместваше главата, за да не се остави да я целуна по устата.

— Не… не… — повтаряше тихо. — Престани… моля те… Бъди добър… Не… не… може да дойде някой… Не.

Напразно. Бавно, най-напред с единия крак, после с другия, се качих на леглото. Бях притиснал тялото й с цялата си тежест. Продължавах да я целувам по лицето, но само от време на време успявах да срещна устните й и още по-малко да я накарам да затвори очи. Накрая скрих лицето си в нейната шия. И докато моето тяло почти несъзнателно конвулсивно се мяташе върху нейното, неподвижно като статуя под завивките, изведнаж, с една внезапна, ужасна, пронизваща цялото ми същество болка усетих, че я загубвам, че я бях загубил.

Тя първа проговори.

— Стани, ако обичаш — чух я да казва близо до ухото ми. — Така не мога да дишам.

Бях буквално смазан. Да сляза от това легло, ми се струваше непосилно. Но нямах друг избор.

Изправих се. Направих няколко крачки из стаята, залитайки. Накрая се строполих отново в креслото до леглото и покрих лицето си с ръце. Бузите ми горяха.

— Защо го направи? — попита ме Микол. — И без това е безполезно.

— Безполезно ли? Защо? — попитах, като вдигнах рязко глава. — Мога ли да знам защо?

Гледаше ме със сянка от усмивка, витаеща около устата й.

— Искаш ли да отидеш за малко оттатък? — каза, посочвайки ми вратата на банята. — Целият си червен, „пламтящо червен“ — добави на диалект. — Измий си лицето.

— Благодаря, ще го направя. Може би ще е по-добре.

Изправих се рязко и тръгнах към банята. И точно в този момент вратата, която водеше направо към стълбището, се разтърси от силен удар. Като че някой искаше да влезе насилствено и блъскаше с рамо.

— Какво става? — попитах шепнешком.

— Това е Йор — спокойно отвори Микол. — Иди да му отвориш.