Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il giardino dei Finzi-Contini, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2016)

Издание:

Джорджо Басани. Градината на Финци-Контини

ИК „Народна култура“, София, 1983

Италианска. Първо издание

Редактор: Бояна Петрова

Коректор: Здравка Славянова, Грета Петрова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Иван Скорик

Рецензент: Никола Иванов

История

  1. — Добавяне

IX

Въпреки че беше толкова късно, баща ми още не бе загасил лампата.

Откакто бе започнала расистката кампания по всички вестници, от лятото на тридесет и седма, го бе обхванало безсъние в тежка форма, което се засилваше особено през горещините. Изкарваше цели нощи, без да може да затвори очи, като по малко четеше, по малко обикаляше из къщата, по малко слушаше в трапезарията предаванията на италиански език на чуждестранните радиостанции, по малко разговаряше с мама в нейната спалня. Когато се прибирах след един, беше трудно да мина по дългия коридор, където бяха наредени една след друга спалните (първата беше на баща ми, втората на майка ми, после идваха тези на Ернесто и Фани и накрая, в дъното, се намираше моята), без той да ме усети. Придвижвах се на пръсти, като дори си събувах обувките — острият слух на баща ми долавяше и най-малкото изскърцване и прошумяване.

— Ти ли си?

Както можеше да се предполага, и тази нощ не убягнах от контрола му. Обикновено неговото: „Ти ли си?“ нямаше друг ефект, освен да ме накара да ускоря крачка — отминавах, без да му отговоря и като се правех, че не съм го чул. Но тази нощ не стана така. Въпреки че си представях, не без досада, от какъв род щяха да бъдат въпросите, на които щеше да се наложи да отговарям — все едни и същи в продължение на години: „Защо толкова късно се прибираш?“, „Знаеш ли колко е часът?“, „Къде си бил?“, — предпочетох да се спра. Леко отворил вратата, промуших лицето си вътре.

— Защо стоиш там? — попита баща ми от леглото, поглеждайки ме над очилата си. — Влез, влез за малко.

По-скоро беше седнал, отколкото легнал в леглото, по пижама, подпрял гърба и тила си на таблата от светло, гравирано дърво и покрит някъде до кръста само с един чаршаф. Направи ми силно впечатление как всичко по него и около него беше бяло: бели бяха косите му, бледо и отслабнало лицето му, снежнобели бяха и пижамата, и възглавницата, на която се подпираше, и чаршафът, и книгата, оставена отворена върху корема му; и как тази белота (болнична белота, мислех си) се съчетаваше с учудващата, изключителна ведрост, с новото изражение на доброта и мъдрост, което излъчваха светлите му очи.

— Колко е късно! — отбеляза усмихнато, хвърляйки поглед на ръчния си, непропускащ вода часовник, с който не се разделяше дори в леглото. — Знаеш ли колко е часът? Два и двадесет и седем минути.

За първи път може би, откакто, навършил осемнадесет години, бях получил ключ от къщи, вечната фраза не ме раздразни.

— Разхождах се — казах спокойно.

— С този твой приятел от Милано ли?

— Да.

— Той с какво се занимава? Студент ли е още?

— Какъв ти студент. Той е на двадесет и шест години и работи. Работи като химик в Индустриалната зона, в един завод за синтетичен каучук на Монтекатини.

— Я гледай. А аз мислех, че още учи. Защо никога не си го поканил на вечеря?

— Е… мислех, че не е необходимо да създавам на мама повече работа, отколкото си има.

— Не-е, какво говориш! Колко ще е: една чиния със супа повече — нищо не е. Доведи го, доведи го на вечеря. А… вие къде се хранихте? В гостилница „При Джовани“ ли?

— Да.

— Разкажи ми какво ядохте.

Подчиних се охотно, не без аз самият да съм изненадан от своето съгласие да изброя пред него различните ястия — тези, които аз бях избрал, и тези, които Малнате бе избрал. Междувременно бях седнал.

— Добре — доволен каза накрая баща ми. — А след това — продължи след известно замълчаване — се обзалагам — и вдигна ръка, като да предотврати едно евентуално мое опровержение, — обзалагам се, че сте били при жени.

На тази тема ние двамата никога нищо не бяхме споделяли. Непреодолим свян, силна, ирационална нужда от свобода и независимост винаги ме бяха подтиквали да спирам още в зародиш всичките му плахи опити за разговор по тези въпроси. Но тази нощ не стана така. Гледах го — беше толкова бял, толкова крехък, толкова остарял, и усещах, че старата буца на детската омраза, от която винаги бяхме разделяни, започваше да се разтапя като по чудо, лишена вече от всякакво основание и смисъл.

— Да — потвърдих. — Отгатна.

— И сте били, предполагам, в публичен дом.

— Да.

— Чудесно — одобри той. — На вашата възраст и най-вече на твоята това е най-правилното разрешение от каквато и да е гледна точка — включително и от здравна. Но кажи ми: как я караш с парите? Стигат ли ти тези, които ти дава майка ти? Ако не ти стигат, поискай и от мен — в рамките на възможностите си ще ти давам допълнително и аз.

— Благодаря.

— Къде бяхте? В този — на Мария Лударняни ли? По мое време той беше много посещаван.

— Не. В един на улица Деле Волте.

— Единственото нещо, което ще те посъветвам — продължи, възприел изведнъж езика на лекарската си професия, която бе упражнявал за кратко в младостта си, а после изоставил, за да се посвети, след смъртта на дядо, на управлението на полските имоти в Мази Торело и на двете сгради, които притежаваше на улица Виняталята, — единственото нещо, което ще те посъветвам, е никога да не пренебрегваш профилактичните мерки. Неприятно е, зная. Но е необходимо съвсем малко, за да хванеш някой тежък трипер, някакво течение или нещо по-лошо. И най-вече, ако сутрин, като се събудиш, ти се случи да забележиш нещо нередно, веднага ела в банята и ми го покажи, нали ще го направиш? Ако стане нужда, ще ти кажа какво трябва да правиш.

— Разбрах. Бъди спокоен.

Усещах го, че търси най-подходящия начин да ме попита за друго. Вече се бях дипломирал и предполагах, че иска да ме запита дали имам случайно някакво намерение, някакъв план за бъдещето. Но мина към политиката. Преди да съм се прибрал — каза, — между един и два часа бил успял да хване различни чуждестранни радиостанции: Черна гора, Париж, Лондон. И след последните новини се убедил, че международното положение бързо се влошавало. Е да, за съжаление било „мръсна работа“.

В този момент от съседната стая до нас достигна шум. Майка ми се беше събудила.

— Какво каза, Гиго? — попита тя. — Хитлер ли е умрял?!

— Де да беше! — възкликна баща ми. — Спи, спи, мила, не се вълнувай.

— Колко е часът?

— Почти три.

— Прати сина си да си ляга!

Мама каза още нещо, което не се разбра, после млъкна.

Баща ми дълго ме гледа в очите. После каза тихо, почти шепнешком:

— Извинявай, че те питам за тези неща — започна, — но нали разбираш… както аз, така и майка ти забелязахме още миналата година, че си влюбен в… в Микол Финци-Контини. Нали?

— Да.

— И как са сега вашите отношения? Все така лоши ли са?

— По-лоши от това не могат и да бъдат — промърморих, усещайки изведнаж съвсем ясно, че казвах точната истина, че в същност нашите отношения не можеха да бъдат по-лоши от сегашните и че никога, въпреки обратното мнение на Малнате, нямаше да успея да изкача наклона, в подножието на който се лутах от месеци.

Баща ми въздъхна:

— Зная, много е тежко… Но в края на краищата е много по-добре така.

Стоях с наведена глава и нищо не казах.

— Така е — продължи той, като леко повиши глас. — А ти какво би искал да направиш? Да се сгодиш, ли?

И Микол онази вечер в нейната стая ми бе задала същия въпрос. Беше попитала: „А ти какво искаш? Да се сгодим ли, извинявай?“ И аз не можах нищо да й отговоря. Както и сега, мислех си, нищо не можех да отговоря и на баща си.

— А защо не? — все пак казах и го погледнах.

Той поклати глава.

— Мислиш ли, че не те разбирам? — започна той. — И на мен момичето ми харесва. Винаги ми е харесвало — още когато беше дете… когато идваше там, в храма, да получи благословия от баща си. Нежна, даже хубава (дори много хубава), интелигентна, жизнена. Но да се сго-диш! — разчлени думата, разтваряйки широко очи. — Да се сгодиш, мили мой, означава след това да се ожениш; а при сегашните времена, още повече без стабилна професия, кажи ми как… Предполагам, че за да издържаш семейство, няма да се облегнеш на моята помощ (която впрочем не бих и могъл да ти дам, искам да кажа в необходимия размер), а още по-малко на нейната. Момичето без съмнение има голяма зестра — добави, — голяма и още как. Но аз не мисля, че ти…

— Остави зестрата — казах. — Ако ние двамата се обичахме, какво значение щеше да има зестрата?

— Имаш право — съгласи се баща ми. — Имаш пълно право. И аз, когато се сгодявах за майка ти през единайсета година, не се интересувах от тези неща. Но времената тогава бяха други. Човек можеше спокойно да погледне напред, в бъдещето. И въпреки че после; бъдещето не беше така весело и леко, както ние двамата си го представяхме (оженихме се през петнайсета, както знаеш, войната беше вече започнала и веднага след това аз подадох молба за доброволец), самото общество беше друго тогава, беше общество, което гарантираше… Освен това аз бях завършил медицина, докато ти…

— Докато аз… какво?

— Но да. Ти вместо медицина предпочете литературата и знаеш, че когато дойде времето да решаваш, аз не ти попречих. Такова беше твоето увлечение и ние и двамата изпълнихме своя дълг: ти — като избра пътя, който чувствуваше, че трябва да избереш, и аз — като не ти попречих да го направиш. Но сега? Дори ако като преподавател ти имаше стремеж към университетската кариера…

Поклатих отрицателно глава.

— Още по-лошо — подхвана той, — още по-лошо! Напълно вярно е, че нищо не може и сега да ти попречи да учиш самостоятелно… да продължиш да се образоваш, за да опиташ един ден, ако това бъде възможно, много по-трудната и несигурна кариера на писателя, на борческия критик, както примерно Едоардо Скарфольо, Винченцо Морело, Уго Ойети… или, защо пък не? — като писател-романист, като… — усмихна се — поет… И именно поради това: как можеше на твоята възраст — та ти си едва на двадесет и три години и имаш да правиш толкова много неща, — как можеше да си помислиш за женитба, да създаваш семейство?

Говореше за моето бъдеще на литератор — мислех си — като за една прекрасна, примамлива мечта, а не като за нещо конкретно осъществимо, реално. Говореше за това, като че ли аз и той бяхме вече умрели и от някакво място извън пространството и времето разговаряхме заедно за живота, за всичко онова, което през нашите два живота е могло да бъде, а не е било. Щяха ли да се споразумеят Хитлер и Сталин? — питах се и за това. — Да, много вероятно беше Хитлер и Сталин да се споразумеят.

— Но да оставим това — продължаваше баща ми, — да оставим още куп други съображения. Ще ми разрешиш ли искрено да ти кажа… да ти дам един приятелски съвет?

— Кажи.

— Разбирам, че когато някой, особено на твоята възраст, се влюби в някое момиче, не му мисли толкова много… Разбирам също, че твоят характер е малко по-особен… и не смятай, че преди две години, когато този нещастник доктор Фадигати…

След смъртта на доктор Фадигати в къщи неговото име повече не беше споменавано. Какво общо имаше Фадигати? Погледнах го въпросително.

— Но да, остави ме да се доизкажа! — възкликна той. — Твоят темперамент (имам чувството, че си го наследил от баба си Фани), твоят темперамент… Прекалено чувствителен си, ето всичко и затова не се задоволяваш… винаги търсиш…

Не довърши фразата. С ръка той намекваше за идеални светове, изпълнени с чисти илюзии.

— Извинявай — подхвана отново разговора той, — но дори като семейство Финци-Контини не са подходящи… не са хора за нас… Ако се ожениш за момиче като нея, убеден съм, че рано или късно ще се почувствуваш неприятно… Да, да — настоя, очаквайки може би от мен дума или жест на протест, — знаеш добре какво е било винаги моето становище по отношение на тях. Те са различни хора… Е да, зная: тя, Микол, ти харесва толкова много може би поради това… защото е по-издигната от нас… в социално отношение. Но, вярвай ми: по-добре е, че свърши така. Хората казват, че жената трябва да е лика-прилика на мъжа, а онази, малката, въпреки привидността, въобще не е от нашата черга.

Отново бях навел глава и се бях втренчил в разперените си, подпрени на коленете ръце.

— Ще ти мине — продължаваше баща ми. — Ще ти мине, и то много по-бързо, отколкото можеш да си представиш. Разбира се, мъчно ми е: мога да си представя какво изпитваш в този момент. Но и мъничко ти завиждам, знаеш ли? В живота, ако някой иска да разбере, да разбере истински как стоят нещата на този свят, трябва да умре поне един път. Тогава, щом така трябва, по-добре е да се умира на млади години, когато имаш толкова много време пред себе си, за да се съвземеш после и заживееш отново… На стари години е тежко, много по-тежко. Какво може да се направи? Нямаш време да започваш отначало, а нашето поколение направи толкова, толкова много грешки! Във всеки случай, с божа помощ, ти си още млад! Ще видиш, след някой и друг месец дори няма да ти се струва истина, че си минал през всичко това. Ще бъдеш дори доволен. Ще се почувствуваш обогатен… как да кажа… по-зрял…

— Да се надяваме — измърморих.

— Щастлив съм, че можах да ти кажа, каквото ми тежеше на душата, да ми олекне… И накрая един последен съвет. Може ли?

Кимнах в знак на съгласие.

— Не ходи повече в тяхната къща. Започни да учиш, да се занимаваш с нещо, давай дори частни уроци, за каквито чувам наоколо, че има толкова желаещи… и не ходи повече там. Освен другото е и по׳ по мъжки.

Имаше право. Освен другото е и „по׳ по мъжки“.

— Ще опитам — отговорих, вдигайки към него очи. — Ще направя всичко, за да успея.

— Така е добре.

Погледна часовника си.

— А сега върви да спиш — добави, — че имаш нужда от това. И аз ще гледам да затворя за малко очи.

Станах, наведох се над него, за да го целуна, но целувката, която си разменихме, се превърна в продължителна, мълчалива, нежна прегръдка.