Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (11)

IV

Трябваше да мине известно време, преди да започнат да се появяват и другите от къщата.

Във връзка с това още първия ден се бе случило едно любопитно събитие, което, като се сетих за него в средата на следващата седмица, когато все още не се появяваха нито професор Ермано, нито госпожа Олга, ме наведе на подозрението, че всички, които Адриана Трентини наричаше вкупом „възрастната част“, бяха единодушно решили да стоят далеч от корта. Може би за да не пречат, кой знае, да не развалят с присъствието си приемите, които в същност не бяха приеми, а обикновени събирания на младежи в градината.

Любопитният факт се бе случил през първия ден, малко след като се бяхме разделили с Пероти и с Йор, останали да гледат след нас, докато се отдалечавахме на велосипедите си по централната алея. След като премина канала Панфилио по някакъв странен масивен мост от черни греди, нашата група велосипедисти се озова на стотина метра от уединения внушителен силует в неоготически стил на Голямата къща или, за да бъдем по-точни, от мрачната, посипана с дребни камъчета и потънала в сянка площадка пред нея. В този момент вниманието на всички бе привлечено от две жени, застанали точно в средата й: едната — възрастна госпожа, седнала в кресло с купчина възглавници зад гърба, а другата — млада, руса, цветуща жена, очевидно камериерка, изправена зад нея. Щом ни видя да се приближаваме, госпожата внезапно трепна. Веднага след това започна да прави знаци с ръце, за да ни даде да разберем, че не бивало да продължаваме към площадката, където се намираше тя, тъй като там била само къщата. Трябвало да поемем наляво, по пътеката, покрита с нещо като тунел от виещи се рози, която тя ни сочеше и в чийто край (Микол и Алберто вече играели; не се ли чуваха от мястото, където бяхме, равномерните удари на ракетите им?) се намирало игрището за тенис. Това беше госпожа Реджина Херера, майката на госпожа Олга. Веднага я познах по особената снежна белота на гъстата й коса, събрана в кок на тила, коса, на която се бях възхищавал като дете всеки път в храма, когато успявах да я зърна през решетката на женското отделение. Размахваше гневно и енергично ръце, като в същото време правеше знаци на момичето — после се разбра, че това била Дирче — да й помогне да се изправи: изморила се да седи там, имала желание да се прибере. Камериерката се подчини на заповедта й с мигновена бързина.

И все пак една вечер, най-неочаквано, се появиха лично професор Ермано и госпожа Олга. Имаха вид на минаващи случайно покрай игрището за тенис на връщане от дълга разходка из парка. Вървяха под ръка. Той, по-нисък от жена си и по-приведен, много по-приведен, отколкото преди десет години, от времето на нашите шепнешком провеждани разговори между двете банки в италианската синагога. Беше облечен в един от обичайните си костюми от лек светъл плат, носеше панамена шапка с черна панделка, смъкната над дебелите стъкла на пенснето, и се подпираше на бамбуков бастун. Тя, госпожа Олга, цялата в черно, държеше голям букет хризантеми, набрани явно в някоя далечна част на градината по време на разходката. Беше го притиснала към гърдите си, полегнал, прегръщаше го с дясната си ръка нежно, с жест на почти майчинско притежание. Все още изправена, по-висока от мъжа си с цяла глава, тя също изглеждаше много остаряла. Косите й бяха съвсем посивели, с грозен мрачносив цвят. Под кокалестото, издадено напред чело черните й очи продължаваха да блестят с фанатично страдалчески израз, както винаги.

Насядалите около чадъра станаха веднага, а тези, които бяха на корта, престанаха да играят.

— Спокойно, спокойно — каза професорът с мекия си напевен глас. — Не се притеснявайте, моля ви, продължавайте да играете.

Естествено никой не продължи играта. Микол и Алберто веднага се заеха да ни представят, особено Микол. Освен че съобщаваше имената и презимената, тя се впускаше да обяснява за всеки един от нас онова, което смяташе, че ще заинтересува баща й — на първо място какво учехме и с какво се занимавахме. Започна от мен и Бруно Латес, говорейки както за единия, така и за другия безпристрастно, подчертано обективно, като че ли за да предпази баща си, при дадените обстоятелства, от някакво съмнение за специално отношение и предпочитание. Бяхме „двамата литератори на групата“ и двамата „много добри“. След това представи Малнате, шегувайки се с „рядката“ страст към химията, която го бе подтикнала да изостави един голям град, пълен с възможности за печалба като Милано, за да се затвори в една „дупка“ като Ферара.

— Работи в индустриалната зона — обясни просто и сериозно Алберто. — В един завод на Монтекатини.

— Трябвало да произвеждат каучук — намеси се отново Микол, — но, изглежда, досега не са успели.

Обезпокоен може би, че насмешливостта на дъщеря му може да засегне госта, професорът побърза да се намеси.

— Вие сте били състудент в университета на Алберто, нали? — попита той, обръщайки се направо към Малнате.

— В известен смисъл, да — потвърди последният. — В същност бях три години по-напред и в друг факултет. Но това не ни попречи да дружим.

— Зная, зная. Синът ми често ни е говорил за вас. Разказвал ни е как много пъти е бил у вас и как родителите ви, при различни обстоятелства, са били изключително мили с него. Бихте ли им благодарили от наше име, когато ги видите. Щастливи сме да ви видим тук, в нашата къща. И идвайте… идвайте винаги когато имате желание.

Обърна се към Микол и я попита, посочвайки Адриана:

— А коя е тази госпожица? Ако не се лъжа, е от семейство Дзанарди? Или бъркам?

Разговорът продължи в този дух до пълното представяне на всички, включително на Карлето Сани и Тонино Колевати, които Микол нарече „надеждите“ на ферарския тенис. Накрая професор Ермано и госпожа Олга, която през всичкото време бе стояла до съпруга си, без да каже нито дума, усмихвайки се от време на време благосклонно, се запътиха, все така под ръка, към къщи.

Въпреки че професор Ермано се бе сбогувал с едно сърдечно „довиждане“, на никого не минаваше през ум, че ще изпълни това обещание.

Но следващата неделя, когато на игрището Адриана Трентини и Бруно Латес от едната страна и Дезире Баджоли и Клаудио Монтемедзо от другата си оспорваха с пределно усърдие една среща, чийто краен резултат, според Адриана, инициаторка и организаторка на мача, трябваше да възнагради нея и Бруно „поне морално“ за изиграния им номер от маркиз Барбичинти (но този път нещата явно не се развиваха по същия начин: Адриана и Бруно губеха, и то доста определено), ето че изведнъж, към края на срещата, откъм пътечката с виещите се рози се появиха един след друг всички от „възрастната част“. Представляваха наистина малко шествие. Отпред професор Ермано и госпожа Олга. Следваха, разделени, вуйчовците Херера от Венеция — първият с цигара между дебелите си издадени напред устни и с кръстосани на гърба ръце, оглеждайки се с леко смутен вид на гражданин, попаднал против желанието си на полето; другият, няколко метра по-назад, държейки под ръка госпожа Реджина и съобразявайки крачката си с бавния ход на майка си. Щом лекарят и инженерът бяха във Ферара — си казах, — трябва да е за някой голям религиозен празник. Но кой? След Roshashana, паднал се през октомври, не си спомнях за друг празник през есента. Може би Сукот? Възможно е. Освен ако също така възможното уволнение на инженер Федерико от Държавните железници не бе предизвикало свикването на извънреден семеен съвет…

Седнаха един до друг, без да вдигнат почти никакъв шум. Изключение направи само госпожа Реджина. В момента, в който я настаняваха в един шезлонг, каза на висок глас, както говорят глухите, две-три думи на домашния жаргон. Оплакваше се, струва ми се, от „голямата влага“ в градината в този час. Но до нея бдеше постоянно синът й Федерико, инженерът по железниците, който не по-тихо от нея (но с неутрален глас, с какъвто говореше понякога баща ми в смесено общество, когато искаше да се обърне определено към някого от семейството) веднага я накара да млъкне. Каза и да седи „callada“, тоест да мълчи. Не виждала ли, че има „musafir“?

Наведох се на ухото на Микол.

— Вместо „callada“ ние казваме „sciadok“. Но какво значи „musafir“?

— Гост — прошепна ми в отговор тя, — обаче гой.

И се засмя, покривайки като дете устата си с ръка и намигвайки ми — „стил Микол 1929 година“.

По-късно, в края на срещата и след като „новопривлечените“ Дезире Баджоли и Клаудио Монтемедзо бяха на свой ред представени, ми се случи да остана насаме с професор Ермано. В парка, както обикновено, денят раснеше в разпръскващ се млечнобелезникав мрак. Бях се отдалечил на десетина крачки. Чувах зад гърба си как силният глас на Микол се извисява над всички останали. Кой знае с кого пък спореше сега и защо?

Гледах Стената на ангелите, още сгряна от слънцето.

— „Настъпил бе часът, който връща желанието…“^[1] — издекламира бавно един насмешлив глас зад гърба ми.

Обърнах се учуден. Беше професор Ермано, който ми се усмихваше добродушно, доволен, че ме е стреснал. След това ме хвана внимателно под ръка и бавно-бавно, поспирайки от време на време, направихме заедно голяма обиколка на игрището за тенис. Вървяхме на доста голямо разстояние от металическата ограда и така направихме широк кръг. После, за да не рискуваме отново да попаднем сред приятелите и роднините, се върнахме. Напред-назад, няколко пъти извървяхме това разстояние сред падащия мрак. Междувременно разговаряхме или по-точно говореше почти непрекъснато той, професор Ермано.

Започна с това, че ме попита какво е мнението ми за корта и дали наистина намирам, че е в такова лошо състояние. Тя, Микол, била непоколебима: трябвало да се направи наново, според модерните изисквания. Но той се съмнявал: може би както обикновено неговото „любимо земетресение“ преувеличавало; може би не било така необходимо да се хвърли всичко на вятъра, както искала тя.

— Както и да е — добави, — след няколко дни ще завали, няма смисъл да се заблуждаваме. По-добре да се почака до идната година, не ти ли се струва и на теб?

После се заинтересува с какво се занимавам, какво възнамерявам да правя в близко бъдеще. Попита и за родителите ми.

Когато питаше за баща ми, забелязах две неща: първо, че се чувствува неудобно, като ми говореше на „ти“, и наистина малко след това изведнъж млъкна и направо ми го каза, а аз веднага го помолих искрено и много сърдечно, че не трябва да ми говори на „вие“, защото ще се обидя; и второ, че интересът и уважението, които се чувствуваха в гласа му и в изражението на лицето му, докато ме разпитваше за здравето на баща ми (и главно в очите му — уголемени от стъклата на очилата, които засилваха сериозността и кротостта им), не бяха никак престорени и въобще нелицемерни. Помоли ме да го поздравя. А също и да предам неговите благодарности за многобройните дървета, които били засадени в нашето гробище, откакто по поръчение на Общността баща ми се бил заел с това. Нещо повече: имал ли нужда от борчета? От ливански кедри? От ели? От плачещи върби? Да го попитам. И ако имал нужда (в днешно време със средствата, с които разполагало модерното земеделие, не представлявало никаква трудност да се пресадят големи дървета), той щял с удоволствие да даде необходимия брой. Това било прекрасна идея! Изпълнено с големи и хубави дървета, и нашето гробище след време щяло да бъде на висота, за да съперничи с това в Сан Николо дел Лидо във Венеция.

— Не го ли знаеш?

Отговорих, че не го зная.

— Но трябва, трябва да направиш всичко възможно да го посетиш в най-скоро време! — истински се оживи той. — Това е национален паметник! Впрочем ти, който си литератор, естествено ще си спомниш как започва „Едменегарда“ на Джовани Прати.

Принуден бях още веднъж да призная невежеството си.

— Е, добре — примири се той. — Прати започва своята „Едменегарда“ именно там, в еврейското гробище на Лидо, считано през XIX век за едно от най-романтичните места в Италия. Обаче запомни: когато отидеш, не забравяй да кажеш веднага на пазача (у него е ключът от вратичката), че искаш да посетиш старото гробище, запомни, старото, където още от XVIII век не погребват, а не новото, което е в съседство, но отделено. Аз го открих, представи си, през деветстотин и пета. Въпреки че на години бях два пъти по-голям от теб сега, бях още ерген. Живеех във Венеция (останах там две години) и времето, през което не стоях в Държавния архив на Кампо деи Фрари да прелиствам ръкописите, отнасящи се до различните така наречени нации, на които е била разделена през XVI и XVII век венецианската общност — източна, западна, немска, италианска, — прекарвах там понякога дори и през зимата. Истина е, че почти никога не отивах сам — на това място на разказа се усмихна — и че донякъде, разчитайки една по една паметните плочи в гробището, много от които датират от началото на XVI век и надписите са на испански и португалски, продължавах на открито моята работа по архивите. Ех, бяха прекрасни следобеди… Какво спокойствие, каква тишина… с вратичката срещу лагуната, която се отваряше само за нас. Именно там, на това място се сгодихме — Олга и аз.

Постоя известно време мълчаливо. Възползувах се от това, за да го попитам каква е била точната му цел.

— Започнах с намерение да напиша история на евреите във Венеция — ми отговори, — тема, която ми подсказа именно Олга и която Рот, англичанинът Сесил Рот, разви великолепно десетина години по-късно. Но после, както често се случва на твърде… запалените историци, едни документи от XVII век, попаднали ми в ръцете, изцяло погълнаха вниманието ми и ме отклониха от първоначалното намерение. Ще ти разкажа, ще ти разкажа, ако дойдеш пак… Истински роман от всяка гледна точка… Във всеки случай за цели две години, вярно, намерих си съпруга, но голяма историческа книга не успях да напиша; само две брошури: едната все пак мисля, че е полезна, в нея съм събрал всички надписи от гробището, и втората, в която съобщавам за откритите документи от XVII век, за които ти казах, но само излагайки фактите, без да се осмелявам да им дам някакво тълкуване. Интересуват ли те? Да? Тези дни ще си позволя да ти ги подаря. Но все пак иди, моля те, да посетиш еврейското гробище в Лидо! Заслужава, ще се убедиш. Ще го намериш такова, каквото беше преди тридесет и пет години — съвсем същото, непроменено.

Върнахме се бавно при игрището за тенис. Никой не беше останал да гледа. И все пак, в почти пълния мрак, Микол и Карлето Сани още играеха. Микол се оплакваше, че момчето я карало много да тича, че не постъпвало „кавалерски“, че било тъмно, даже „честно казано“ прекалено тъмно.

— Научих от Микол, че още не си решил каква да бъде дипломната ти работа, че се колебаеш между история на изкуството и италианска литература — ме попита междувременно професор Ермано. — Или вече си решил?

Отговорих, че съм решил, че най-накрая съм предпочел дипломна работа с тема от италианската литература. Моето колебание, обясних, се дължеше единствено на факта, че до преди няколко дни се надявах да се подготвям при професор Лонги, завеждащ катедра по история на изкуството, но в последния момент професор Лонги поискал и получил временно освобождаване от преподавателската работа за две години. Дипломната работа, която мислех да развия под негово ръководство, се отнасяше за група художници от Ферара от втората половина на XVI век и първата половина на XVII: Скарселино, Бастианино, Бастароло, Бононе, Калета, Калцоларето. Само под ръководството на Лонги можех да направя нещо добро, работейки върху подобна тема. И тъй като Лонги бе получил от министерството временно освобождаване, предпочетох да взема каквато и да е дипломна работа от италианската литература.

Слушаше ме замислено.

— Лонги ли? — попита, когато свърших, свивайки устни неубеден. — Как? Вече са избрали нов завеждащ катедра по история на изкуството?

Не разбирах.

— Но да — настоя той. — Винаги съм знаел, че завеждащ катедра по история на изкуството в Болоня е професор Иджино Бенвенуто Супино, една от най-големите фигури на италианското еврейство. Значи…

— Беше — прекъснах го аз, — беше до 1933 година. След което през тридесет и четвърта, на мястото на Супино, пенсиониран поради навършени години, бе назначен именно Роберто Лонги. — Не беше ли запознат той — продължих, доволен, че и аз съм го хванал в неинформираност, — не беше ли запознат с голямата студия на Роберто Лонги върху Пиеро дела Франческа? И с другите му студии — върху Караваджо и неговата школа? А с „Ферарската работилница“, една книга, която вдигна толкова шум през тридесет и трета, по времето на изложбата на ферарския ренесанс, открита в Палацо деи Диаманти? За дипломната си работа щях да се спра на последните страници от „Работилницата“, където темата бе само засегната — майсторски, съгласен съм, но не и задълбочено.

Говорех, а професор Ермано, по-приведен от всякога, ме слушаше мълчаливо. За какво ли мислеше? За броя на „големите университетски фигури“, с които се гордееше италианското еврейство от Обединението до наши дни? Възможно беше.

Но изведнъж го видях, че се оживява.

Оглеждайки се наоколо и понижавайки глас до приглушен шепот, като че се готвеше да ми повери някаква държавна тайна, ми съобщи голямата новина: че той притежава свитък непубликувани писма на Кардучи, писма, написани от поета до неговата майка през седемдесет и пета. Дали ще ми е интересно да ги видя? — попита ме след това. — И ако случайно ги сметнех за подходяща тема за дипломна работа по италианска литература, той бил готов да ми ги предостави.

Сещайки се за Мелдолези, не можах да сдържа усмивката си. А статията, която щеше да праща на „Нова антология“! След толкова много приказки, значи, не бе успял нищо да направи? Горкият Мелдолези. От няколко години бе преместен в Болоня, за негово най-голямо удовлетворение, разбира се! Наистина някой ден трябва да го посетя…

Въпреки тъмнината професор Ермано забеляза, че се усмихвам.

— Знам, знам — каза, — че вие младите от известно време не го зачитате, Джозуе Кардучи! Знам, че предпочитате един Пасколи и един Д’Анунцио.

Успях лесно да го убедя, че съм се усмихвал поради съвсем друга причина, тоест от разочарование. Ако съм знаел, че съществуват във Ферара непубликувани писма на Кардучи, вместо да предложа на професор Калкатера, както за съжаление бях вече направил, дипломна работа върху Панцаки, можех да му предложа темата „Кардучи, свързан с Ферара“ — безспорно много по-интересна. Кой знае, ако поговоря искрено по този въпрос с професор Калкатера, който е прекрасен човек, може и да успея да мина от Панцаки на Кардучи, без да пострада достойнството ми.

— Кога смяташ да се дипломираш? — попита ме накрая професор Ермано.

— Хм! Надявам се догодина през юни. Не забравяните, че съм завършил и семестриално.

Кимна с глава няколко пъти мълчаливо.

— Завършил семестриално ли? — въздъхна най-накрая. — Е, тогава не е толкова страшно.

Направи отвлечен жест с ръка, като че искаше да каже, че при това, което става, имаме време, и аз, и неговите деца — даже много време.

Прав беше баща ми: наистина не изглеждаше много опечален от това, което ставаше. Напротив.