Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (24)

V

Дългият период, който измина до фаталните последни дни на август трийсет и девета — до навечерието на нацисткото нахлуване в Полша, — ми е останал като бавно, постепенно спускане в бездънната фуния на Мьолстрьом. Четиримата — аз, Микол, Алберто и Малнате — бяхме единствени господари на игрището за тенис, което скоро след разговора ни бе препокрито с повече от педя червена настилка, донесена от Имола (на Бруно Латес, вероятно загубен по петите на Адриана Трентини, не можеше да се разчита). Различно групирани, по цели следобеди прекарвахме в дълги срещи по двойки. Алберто, дори и уморен и с недостиг на дъх, бе винаги готов, кой знае защо, да започне отново, да не се предава и въобще да не ни дава покой.

Защо упорствувах да се връщам всеки ден там, където знаех, че ще изпитвам само унижения и горчивина? Не бих могъл да отговоря с точност. Може би се надявах на някакво чудо, на рязко изменение на положението, или може би отивах именно заради униженията и горчивината… Играехме тенис; по време на редките почивки, които Алберто ни даваше, сядахме на четирите шезлонга, поставени в редица на сянка пред „колибата“, спорехме най-вече аз и Малнате върху обичайните теми: за изкуство и за политика. Но щом предложех на Микол, която все пак се държеше любезно с мен и понякога дори мило, разходка из парка, тя много рядко се съгласяваше. Дори и да се съгласяваше, никога не тръгваше с удоволствие, а придавайки на лицето си вид на нещо средно между отвращение и снизходителност, който много скоро ме караше да съжалявам, че съм я замъкнал далече от Алберто и Малнате.

И все пак не се предавах, не се примирявах. Раздвоен между подтика да скъсам, да изчезна завинаги, и другия, обратния — да бъда там, да не отстъпвам на никаква цена, излизаше на практика, че присъствувах неотлъчно. Истината е, че понякога някой по-студен от обикновено поглед от страна на Микол, някой неин жест на нетърпение или саркастична, или отегчена гримаса ме караше съвсем искрено да си вярвам, че вече съм решил и скъсал. Но колко време издържах да стоя далеч? Три-четири дни максимум. На петия ето ме отново там с весело, непринудено лице на върнал се от пътешествие (непрекъснато говорех за пътувания, когато се появявах отново: до Милано, до Флоренция, до Рим и слава богу и тримата даваха вид, че ми вярват!), но с наранено сърце и очи, които започваха веднага да търсят в тези на Микол някакъв невъзможен отговор. Това беше часът на „семейните сцени“ — както ги наричаше Микол, — по време на които, ако се отдадеше случай, правех опит и да я целуна. А тя, много търпеливо понасяше всичко, никога не се държеше грубо.

И все пак една юнска вечер, приблизително в средата на месеца, нещата се влошиха.

Седяхме един до друг на външните стъпала на „колибата“ и макар че бе вече осем, беше още светло. В далечината виждах как Пероти сваля и навива мрежата от игрището, чийто терен, откакто бе покрит с нов червен пясък, никога не му се струваше достатъчно поддържан — и това също бе учудващо от негова страна. Малнате се къпеше вътре (чувахме го как пухти шумно под струята топла вода); Алберто се бе сбогувал преди малко с едно меланхолично „бай-бай“. Бяхме останали сами с Микол и аз веднага се бях възползувал, за да започна с моето скучно, безсмислено, вечно досаждане. Както винаги настоявах в опитите си да я убедя, че е грешила и че продължава да греши, като намира неуместна между нас една сантиментална връзка; както винаги я упреквах (нечестно), че ме е излъгала, когато преди по-малко от месец ме уверяваше, че между мен и нея нямало никой друг. Докато според мен имало помежду ни или поне е имало във Венеция през зимата.

— Повтарям ти за кой ли път, че се лъжеш — ми каза Микол тихо, — но знам, че е безполезно, прекрасно знам, че утре отново ще упорствуваш със същите истории. Какво искаш: да ти кажа, че имам тайна любовна връзка, че водя двойнствен живот? Ако толкова много настояваш, мога и да те задоволя.

— Не, Микол — отговорих аз също така тихо, но по-възбудено. — Аз може да съм всичко, но мазохист — не. Ако можеше да разбереш колко са нормални, ужасно банални моите желания! Смей се, ако това ти доставя удоволствие. Но ако има нещо, което бих желал, това е единствено да те чуя да се закълнеш, че това, което ми каза, е истина, и да ти повярвам.

— Аз веднага ще се закълна. Но ти ще ми повярваш ли?

— Не.

— Толкова по-зле за теб тогава!

— Да, разбира се: толкова по-зле за мен. Във всеки случай, ако можех наистина да ти повярвам…

— Какво щеше да направиш? Да чуем.

— О-о, пак съвсем нормални, банални неща — там е бедата! Като това например.

Взех двете й ръце и започнах да ги покривам с целувки и сълзи.

Не ме отблъсна. Скрих лицето си в коленете й и допирът до нейната гладка и нежна кожа ме замайваше. Целунах я там, по краката.

— Сега стига — каза.

Измъкна ръцете си от моите и се изправи.

— Студено ми е — продължи, — трябва да се прибирам. Сигурно масата е сложена вече, а аз трябва да се мия и преобличам. Хайде, стани: не се дръж като дете.

— Сбогом! — извика, обърната към „колибата.“ — Аз тръгвам.

— Сбогом — отговори отвътре Малнате. — Благодаря.

— Довиждане. Утре ще дойдеш ли?

— За утре не зная. Ще видим.

Отправихме се по посока на Голямата къща, извисяваща се във въздуха, пълен с комари и прилепи на летния залез, разделени от велосипеда, в чиято рамка се бях вкопчил конвулсивно. Мълчехме. Една каруца, пълна със сено, дърпана от два впрегнати вола, идваше срещу нас. Върху сеното беше изправен единият от синовете на Пероти, който, като се разминавахме, ни пожела приятна вечер и си свали каскета. Въпреки че обвинявах Микол нечестно, без да вярвам в това, което казвах, искаше ми се все пак да й изкрещя да престане да играе тази комедия, да се държа дръзко с нея, дори да й ударя плесница. Но после? Какво щях да спечеля от това?

И тогава именно направих грешната стъпка.

— Безполезно е да отричаш — казах, — още повече, че знам и кой е човекът.

Едва произнесох тези думи и вече се бях разкаял. Погледна ме замислено, натъжена.

— И сега, — каза — според твоите предвиждания би трябвало да те предизвикам да изречеш буква по буква името, което таиш в теб, ако въобще таиш такова. Но стига вече. Не искам повече нищо да знам. И щом сме стигнали до това положение, ще ти бъда благодарна, ако отсега нататък ти не бъдеш толкова постоянен… да… с една дума, ако ти не идваш в къщи толкова често. Казвам ти го честно, ако не се опасявах, че ще почнат приказки в семейството — как така, защо и прочее, щях да те помоля направо да не идваш повече, никога повече.

— Извинявай — успях да промърморя.

— Не, не мога да те извиня — каза, поклащайки глава. — Ако го направя, след няколко дни ще започнеш отначало.

Добави, че начинът, по който съм се държал от много време насам, не бил достоен: нито за мен, нито за нея. Тя ми била казвала и повтаряла хиляди пъти, че било безполезно да се опитвам да превръщам отношенията ни в други, различни от тези на приятелство и сърдечност. Но не: веднага щом се явял удобен случай, аз, наопаки — съм се нахвърлял върху нея с целувки и друго, като че ли не съм знаел и аз, че в „ситуация“ като нашата нямало нищо по-неприятно и „противопоказано“. Господи! Възможно ли било да не мога да се въздържа? Ако между нас, по-рано, била съществувала някаква физическа връзка, малко по-задълбочена от една целувка, тогава да, тя можела да разбере, че аз… тя можела, така да се каже, да ми влезе в положението. Но при отношенията, които винаги били съществували между нас, моята страст да я прегръщам, да се търкам в нея вероятно била признак на едно-единствено нещо: на моята вътрешна беднота, на моята природна неспособност да обичам истински. И после, хайде де! Какво означавали внезапните отсъствия, резките завръщания, инквизиторските или трагичните погледи, нацупените мълчания, грубостите, странните подмятания — какво означавал целият низ от необмислени и смущаващи постъпки, които непрекъснато съм бил извършвал без никакво стеснение? Ако поне съм разигравал семейните сцени само пред нея, насаме, както и да е, но да присъствували на тях и брат й, и Джампи Малнате — това никога, никога и никога!

— Струва ми се, че сега преувеличаваш — казах. — Кога съм ти правил сцени пред Малнате и Алберто?

— Винаги, непрекъснато! — отговори.

Когато съм се завръщал след седмица отсъствие — продължи — и съм заявявал примерно, че съм бил в Рим, а после съм избухвал в нервен безпричинен смях, също като лудите, какво съм си въобразявал — че Алберто и Малнате няма да разберат, че разказвам измислици, че въобще не съм ходил в Рим и че моите изблици на престорена веселост не са предназначени за нея? И по време на разговорите, когато съм скачал прав и съм крещял и обиждал като побъркан и всичко съм обръщал в личен въпрос (някой ден Джампи щял да се ядоса, с пълно право, горкият!), какво съм си мислел — че хората не се досещали, че причината за моите избухвания е тя, макар и „невинна“?

— Разбрах — казах, навеждайки глава. — Разбрах, че ти наистина не искаш повече да ме виждаш!

— Вината не е моя. Ти беше този, който постепенно стана нетърпим.

— Ти каза — промърморих след пауза, — ти каза обаче, че мога и даже трябва да идвам от време на време. Така ли е?

— Да.

— Тогава реши ти. Какво трябва да правя, за да не сбъркам пак? На колко време да се появявам?

— Ами не знам — отговори, като сви рамене. — Мисля, че като начало трябва да изчакаш да минат най-малко двадесет дни. После можеш пак да идваш, ако държиш, но, моля ти се, и след това не идвай по-често от два пъти седмично.

— Вторник и петък. Може ли? Като на уроци по пиано.

— Глупак — измърмори, усмихвайки се против волята си. — Наистина си глупак.