Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (5)

IV

Що се отнася лично до мен, в отношенията ми с Алберто и Микол винаги е съществувало нещо по-интимно. Съучастническите погледи, приятелските кимвания, които братът и сестрата ми отправяха всеки път, когато се срещнехме в училището и около него, загатваха единствено за това — и аз го знаех добре, — което засягаше само нас.

Някаква по-голяма близост. Но каква точно?

Разбира се, ние бяхме евреи и само това беше достатъчно. Ще се изясня: между нас можеше и да няма нищо общо — дори това, че понякога си разменяхме по някоя дума. Самото обстоятелство обаче, че бяхме такива, каквито сме, че поне два пъти в годината, на Великден и на Кипур, заставахме с родителите и роднините си пред един и същи вход на улица Мацини и често се случваше, след като бяха минали през големия вход всички заедно, при следващия — по-тесен и полутъмен — възрастните да бъдат принудени да се поздравят със сваляне на шапка, със стискане на ръце и с почтителни поклони, каквито през останалата част от годината нямаха случай да си разменят — за нас, децата, това беше достатъчно, за да се появи веднага в погледите ни съучастническа усмивка, когато се срещахме някъде другаде и особено в присъствието на други хора.

И все пак това, че бяхме евреи, че бяхме вписани в регистрите на една и съща еврейска общност, за нас имаше твърде малко значение. В крайна сметка какво означаваше думата „евреин“? Какъв смисъл можеха да имат за нас думи като „общност“ или „еврейски университет“, след като очевидно се откъсваха напълно от съществуването на произтичаща от това близост — тайна близост, оценявана само от този, който я споделяше, — идваща от факта, че нашите две семейства не по свой избор, а по силата на една традиция, много по-древна от паметта, принадлежаха към един и същ религиозен обред или по-точно към една и съща „школа“? Когато се срещахме на входа на храма, обикновено при свечеряване, след смутените задължителни любезности, разменени от родителите ни в полумрака на входа, почти винаги се случваше да изкачим заедно и стръмните стълби, които водеха към втория етаж, където се намираше италианската синагога. Тя бе обширна, изпълнена с хора от всички съсловия, ехтяща от музиката на органа и песента на църковния хор и толкова извисяваща се над другите покриви, че през някои майски вечери, когато прозорците откъм страната на залязващото слънце бяха отворени, в даден момент като че ли потъвахме в нещо като златна мъгла. И така само ние, вярно евреи, но израснали в съблюдаването на една и съща религия, можехме да разберем какво значеше да имаш своя фамилна „банка“ в италианската синагога, там, на втория етаж, а не на първия, в германската, толкова различна със строгата, почти лутеранска атмосфера на богатите буржоа. И това не беше всичко, защото дори и да се знаеше извън тесните еврейски кръгове, че италианската синагога се различава от немската с всичко онова, което тази разлика означава в социален и психологически смисъл, кой освен нас би бил в състояние да даде точни сведения за „онези от улица Витория“ например? Това название обикновено се отнасяше до членовете на четирите или петте фамилии, които имаха право да посещават малката отделена левантинска синагога, наречена още „фанеска“ (по името на едно от семействата), която се намираше на третия етаж в една стара къща на улица Витория: семейство Да Фано от улица Шенце, семейство Коен от улица Джоко дел Палоне, семейство Леви от площад Ариостея, семейство Леви-Минци от булевард Кавур и още няколко такива уединили се семейства. Всички те бяха доста особени хора: малко загадъчни и затворени, за които религията бе останала като култ, който трябваше да се съблюдава в тесен кръг, в почти тайни места за молитва, където се събираха нощем, промъквайки се поотделно покрай зидовете на най-тъмните и странични улички на гетото. Е да, само ние, родени и израснали intra muros^[1], така да се каже, можехме да разберем, да усетим истински тези неща — много тънки, може би незначителни, но не и по-малко реални. Останалите, всички останали, без да изключвам от това число и съучениците си, скъпите приятели (поне такива са били за мен) от детските ми години, от неповторимите игри, беше безсмислено да се посвещават в един проблем от такъв частен характер. Горките! В тази област те трябваше да си останат обикновени, непросветени същества, обречени да живеят в невежество, или както ги наричаше баща ми, подсмихвайки се добродушно — „нещастните католици“.

И така, случваше се да изкачим заедно стълбите и заедно да влезем в синагогата.

И тъй като нашите банки бяха една до друга, там, до полукръга, ограден с мраморен парапет, в чийто център се издигаше пултът на извършващия службата и се виждаше големият шкаф от черно гравирано дърво, където се пазеха свитъците на Закона, така наречените sefarim, трябваше да минем отново заедно и по отекващия под на бели и розови ромбове. Майки, съпруги, лели и сестри се бяха отделили от нас, мъжете, още в преддверието. Изчезваха в индийска нишка през малък отвор в стената, който ги отвеждаше в една тъмна стая и оттам по спираловидна стълбичка се изкачваха още нагоре до вътрешното помещение, предназначено само за жени. След малко щяхме да ги видим как поглеждат от техния затвор, почти досам тавана, през пролуките на решетката. Но дори и така, останали само мъже — тоест аз, брат ми Ернесто, баща ми, професор Ермано, Алберто и понякога двамата неженени братя на госпожа Олга, инженерът и докторът Херера, пристигнали специално за случая от Венеция, — дори и така оформяхме една доста внушителна и авторитетна група, тъй че винаги, в който и момент от службата да се появявахме на прага, бяхме проследявани от любопитни погледи, докато стигнехме до нашите места.

Както вече споменах, нашите банки бяха една зад друга. Ние заемахме предната, тази в първата редица, а Финци-Контини — задната. Така че и при желание не можехме да пренебрегнем взаимното си присъствие.

Аз от своя страна, привлечен в същата степен от различието, което отблъскваше баща ми, бях непрекъснато нащрек да не изпусна някой жест или някое прошепване от задната банка. Нито за миг не седях спокойно. Или разговарях тихичко с Алберто, който беше две години по-голям от мен, вярно, но още му предстоеше „да бъде включен в mignan^[2]“ и въпреки това, щом дойдеше, бързаше да се загърне с големия ритуален шал от бяла вълна на черни ивици, на времето притежание на „дядо Моис“, или професор Ермано, усмихвайки ми се любезно през дебелите стъкла на очилата си, ме приканваше да погледна гравюрите на антична библия, която изваждаше специално за мен; или захласнат слушах как братята на госпожа Олга говорят помежду си на полувенециански-полуиспански („Какво четеш? Хайде, Джулио, ставай! И накарай малкия също да стои прав…“) и после изведнаж как млъкват, за да се включат на висок глас, на еврейски, в литанията на равина. Бях непрекъснато с обърната назад глава. На съседната банка двамата Финци-Контини и двамата Херера се намираха на метър разстояние от мен и все пак бяха тъй далечни, недостижими, като че ли ги обграждаше някаква стъклена стена. Не си приличаха помежду си. Високи, слаби, плешиви, с бледи издължени лица с бради, винаги облечени или в тъмносиньо, или в черно, братята Херера бяха свикнали да влагат толкова преданост в молитвите, такъв фанатичен плам, че бе достатъчно човек само да погледне зетя и племенника, за да разбере, че те никога няма да бъдат способни на такова нещо. Роднините от Венеция като че бяха от друга цивилизация, напълно чужда на голфа и тютюневите три-четвърти чорапи на Алберто, на дрехите от английски плат на учените и благородниците, живеещи на село, какъвто беше и професор Ермано. И все пак, така както бяха различни, аз ги чувствувах напълно солидарни помежду им. Какво ли общо имаше — сякаш си казваха те четиримата — между тях и разсеяната, толкова шушукаща италианска публика, която дори в Светия храм продължаваше да се занимава с дребните неща от ежедневието: със сделки, с политика, дори със спорт, но не и с пречистването на душата и с бога? Бях малко момченце тогава, десет-дванадесетгодишен, и все пак някакво неясно, в основата си обаче вярно усещане се пораждаше у мен заедно с обидата и унижението, също така смътни, но парливи, че и аз принадлежа към простолюдието, което трябва да се държи на разстояние. Докато баща ми реагираше по съвсем друг начин на тази стъклена стена, с която се ограждаха Финци-Контини и Херера, винаги любезни, но от разстояние, и чрез която фактически го игнорираха. Вместо като мен да прави опити за сближаване, в отговор той — дипломиран медик, свободомислещ човек, доброволец от войната, запалянковец в спорта, — той, модерният човек, прекаляваше със своята упорита нетърпимост към всякакво сляпо подражание и парадиране с религиозността.

Когато покрай банките минаваше процесията със sefarim (загърнати с пищни наметала от везана коприна, с накривените сребърни корони и поклащащи се звънчета, свещените свитъци на Тората изглеждаха като кралски кърмачета, които показват на народа с надеждата, че ще закрепят разклатената монархия), докторът и инженерът Херера се надвесваха извън банката и целуваха възможно най-много крайчета от наметалата с почти непристойно настървение. И какъв смисъл имаше, че професор Ермано и синът му само прикриваха очи с едно крайче и прошушваха молитвата?

— Колко превземки, какво лицемерие! — щеше да каже с възмущение по-късно на масата баща ми. И щеше отново да се върне на въпроса за наследствената надменност на Финци-Контини, за абсурдното уединение, в което живееха, и дори за скрития упорит аристократичен антисемитизъм. Но в синагогата, тъй като нямаше върху кого друг да се нахвърли, се караше на мен.

Аз бях почти постоянно с обърната назад глава.

— Ще ми направиш ли удоволствието да седиш прилично? — изсъскваше през зъби той и ме поглеждаше ядосано със сините си, пълни с гняв очи. — Дори в храма не се държиш както трябва. Виж брат ти, четири години е по-малък от теб, а можеш да се учиш от него на възпитание!

Но аз не го слушах. Малко след това отново обръщах гръб на пулта на доктор Леви, забравил всякакви забрани.

Сега, ако искаше отново да бъда за няколко минути в неговата власт, само физически, баща ми трябваше да чака тържествената благословия, когато всички деца се вмъкваха под бащините ритуални шалове като в шатра. И ето очаквания момент (клисарят Карпанети е обиколил със своя прът цялата синагога и бе запалил един по един тридесетте сребърни или позлатени свещника). Гласът на доктор Леви, обикновено монотонен, изведнъж приемаше пророческия тон на крайния, върховен момент на благословията.

— Jevareheha Adonai veishmereha…^[3] — започваше тържествено равинът, приведен, почти легнал върху пулта, след като отново бе покрил с шала голямата си бяла шапка.

— Хайде, деца — щракваше весело и жизнено с пръсти баща ми, — влизайте отдолу!

В същност и тогава бе възможно бягство. Татко силно натискаше със здравите си ръце на спортист вратовете ни, особено моя. Въпреки че бе много широк, шалът на дядо Рафаел, който баща ми използуваше, бе твърде оръфан и надупчен, за да може да гарантира пълно изпълнение на желанието му. През дупките на тънкия плат, издаващ миризма на старо и застояло, не бе трудно, поне за мен, да наблюдавам професор Ермано — там, до нас, с ръце върху тъмните коси на Алберто и русите меки коси на Микол, слязла бързо отгоре, — докато бавно и отчетливо произнасяше след доктор Леви думите на благословията. Над главите ни баща ми, който знаеше само двадесетина еврейски думи — тези, които се употребяваха при един семеен разговор, — но от друга страна, никога не би се навел, мълчеше. Представях си израза на лицето му, станал изведнаж смутен; представях си очите му, едновременно язвителни и плахи, отправени към непретенциозните гипсови орнаменти на тавана или към женското помещение. Но в същото време оттам, където се намирах, аз гледах нагоре с все по-силно учудване и завист изостреното, покрито с бръчки лице на професор Ермано, в този момент преобразено; гледах очите му, които зад стъклата на очилата като че ли бяха пълни със сълзи. Неговият глас, нежен и монотонен, с правилна интонация, еврейското му произношение, честото удвояване на съгласните и с неговите „з“, „с“ и „х“ много по-тоскански, отколкото ферарски — всичко това създаваше чувството за двойна изисканост: на култура и на обществен слой…

Гледах го. Под него през цялото време на благословията Алберто и Микол не преставаха да надзъртат и те през отворите на тяхната шатра. Усмихваха ми се, намигаха ми и двамата приканващи — особено Микол.