Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (15)

III

И така оттогава започнах да посещавам, може да се каже ежедневно, личното апартаментче на Алберто (той го наричаше ателие и наистина беше ателие — със спалнята и банята в съседство). Приемаха ме в тази прословута „стая“, през чиято двойна врата, когато минаваше по коридора, Микол чуваше смътно гласовете на брат си и на приятеля му Малнате и където освен прислужничките, когато идваха с количката с чая, през цялата зима не ми се случи да срещна нито един от останалите членове на семейството. О-о, тази зима на тридесет и осма — тридесет и девета година! Спомням си дългите месеци, неподвижни, като че надвиснали над времето и над моето отчаяние (през февруари заваля сняг; Микол отлагаше връщането си от Венеция), и сега още, двадесет години по-късно, четирите стени на ателието на Алберто Финци-Контини отново стават за мен наркотикът — колкото необходим, толкова и неосъзнат, от който тогава се опивах всеки ден…

Разбира се, не бях никак отчаян в онази първа декемврийска вечер, когато отново прекосявах с велосипеда „Баркето дел Дука“. Микол беше заминала и все пак въртях педалите по входната алея в тъмнината и в мъглата, сякаш след мъничко щях да я видя отново, нея и само нея. Бях възбуден, весел, почти щастлив. Гледах пред себе си и търсех с фарчето на велосипеда местата от миналото, което ми изглеждаше далечно, да, но което още можеше да се върне, още не бе изгубено. И ето палмовата горичка; ето по-нататък вдясно и неясното очертание на къщата на семейство Пероти, от чийто прозорец на първия етаж се процеждаше слаба жълтеникава светлина; ето още по-нататък призрачния скелет на моста над канала Панфилио и ето, най-накрая, гумите на колелото заскърцаха върху чакъла на площадката и пред мен се появи внушителният силует на Голямата къща, недостъпна като уединена скала, съвсем тъмна, с изключение на бялата светлина, която се процеждаше на струи през малка партерна вратичка, отворена очевидно за мен.

Слязох от велосипеда и се поспрях, загледан в безлюдния отвор. Виждах стръмната стълбичка, косо отрязана от черната дръжка на останалото затворено ляво крило, червената й пътека, на всяко стъпало с по една лъскава, сякаш златна месингова пръчка.

Облегнах велосипеда на стената и се наведох да го заключа с катинарчето. Стоях още там, в мрака, наведен пред вратата, през която освен светлина до мен достигаше приятният лъх на парно отопление (в тъмното не успявах да се справя с катинарчето и вече мислех да запаля клечка кибрит, за да виждам по-добре), когато познатият глас на професор Ермано прозвуча изведнаж близко до мен.

— Какво правиш? Заключваш ли го? — попита ме професорът, застанал на прага. — Имаш право. Никога нищо не се знае. Предпазливостта никога не е излишна.

Без да мога да разбера, както винаги, дали с малко плачевната си любезност не ми се подиграваше тайно, веднага се изправих.

— Добър вечер — поздравих, като си свалих шапката и му подадох ръка.

— Добър вечер, драги — отговори ми той. — Но не си сваляй шапката, не си я сваляй!

Почувствувах ръката му, малка и пълна, почти неподвижна в моята, която той веднага отдръпна. Беше без палто, със стар спортен каскет, спуснат над очилата, и вълнен шал около врата.

Погледна с присвити очи недоверчиво към велосипеда.

— Заключи го, нали?

Отговорих отрицателно. Тогава той, огорчен, започна да настоява да се върна и да му направя удоволствието да го заключа, защото, повтори, нищо не се знаело. Малко вероятно било да стане кражба — продължаваше да говори от прага, докато аз отново се опитвах да пъхна между спиците на задното колело куката на катинарчето. Но истина било също, че оградният зид на градината в един участък не бил много сигурен. В този участък, особено откъм Стената на ангелите, имало поне десетина места, където за едно малко по-пъргаво момче нямало да бъде трудно да го прескочи. Да избяга след това, дори с велосипеда на рамо, щяло също да му бъде лесно.

Успях най-накрая да щракна катинарчето. Вдигнах глава, но на вратата вече нямаше никой.

Професорът ме чакаше вътре до стълбата. Влязох, като се погрижих да дръпна след себе си вратата и едва тогава забелязах, че той ме гледа с учудване и съжаление.

— Питам се — ми каза — дали нямаше да направиш по-добре, ако бе вкарал велосипеда си вътре… Даже, слушай мен: следващия път като дойдеш, влез с колелото. Ще го сложиш там, под стълбата, няма да пречи на никого.

Обърна се и се заизкачва пред мен по стълбата. Вървеше бавно, съвсем прегърбен, все с каскета на глава и с шала около врата. И говореше или по-точно мърмореше — като че ли не на мен, а на себе си.

Алберто му казал, че днес ще го посетя. И тъй като Пероти още от сутринта легнал с малко температура (вероятно само някакво „бронхитче“, но трябвало да се лекува и за да се избягнат възможни зарази…), се налагало този път той „да поеме караула“. На Алберто, винаги разсеян, лесно забравящ и витаещ в облаците, не можело да се разчита, те си знаели. Ако била тук Микол, щял да е спокоен, тъй като тя, кой знае как, успявала, но винаги намирала време да се грижи за всичко, като се занимавала не само с ученето си, но и с домакинството и къщата, и дори с кухнята, към която изпитвала — много хубаво нещо за една жена! — влечение не по-малко от това към литературата. (В края на седмицата тя преглеждала сметките с Джина и Виторина, сама колела и кокошки, когато това се наложело, въпреки че много обичала животните, горкото момиче!). Но Микол този ден я нямало в къщи (казал ли ми бе Алберто, че Микол я няма?), тъй като за съжаление трябвало да замине вчера следобед за Венеция. И ето защо той, в отсъствие на техния „ангел хранител“ и на всичко отгоре с болестта на Пероти, бил принуден временно да стане портиер.

Говореше и за други неща, които не помня. Накрая отново се върна към Микол, но този път не за да я хвали, а за да се оплаче от нейното „неспокойствие, появило се от известно време насам“ — изрази се точно така и въздъхна, — което според него се дължало несъмнено на „много причини“, разбира се, но най-вече… Тук изведнаж млъкна, без да добави нищо повече. В това време бяхме изкачили стълбата, преминали през два коридора и през няколко стаи, като професор Ермано вървеше винаги пред мен, за да ми показва пътя, и ме оставяше да минавам пред него само за да гаси една след друга светлините.

Погълнат от това, което чувах за Микол (тази подробност, че тя със собствените си ръце колела пилетата в кухнята, ме бе очаровала, чудно защо), гледах, но почти без да виждам. Впрочем движехме се в обстановка, доста подобна на тази в другите къщи на висшето общество на Ферара с обичайната мебелировка: големи шкафове, масивни скринове от XVII век с крака във форма на лъвска лапа, тежки маси, кожени столове тип „савонарола“ с бронзови розетки, огромни кресла, големи полилеи от стъкло или ковано желязо, висящи в средата на тавани с кесон, дебели килими в тютюнево и тъмночервено върху лъснатия паркет. Само че имаше повече картини от XIX век, пейзажи и портрети, и повече книги, предимно подвързани, наредени зад стъклата на големите библиотеки от тъмен махагон. Радиаторите излъчваха топлина, която баща ми например би осъдил като лудост (сякаш го чувах!), топлина, подхождаща повече за голям хотел, отколкото за частна къща, и наистина толкова силна, че почти веднага усетих как се изпотявам, почувствувах нужда да си сваля палтото.

Той отпред, аз след него — преминахме през поне дванадесет различни по големина стаи: или широки като истински салони, или малки, дори съвсем мънички и свързани една с друга посредством коридори, не винаги прави и не винаги на едно и също ниво. Най-накрая, като стигна дъното на един такъв коридор, професор Ермано се спря пред една врата.

— Ето че пристигнахме — каза. Посочи с пръст вратата и ми намигна.

Извини се, че не може и той да влезе, защото — обясни ми — трябвало да прегледа някои сметки, свързани с имотите си, обеща да изпрати веднага „едно от момичетата с нещо топло за пиене“, след което, като ми стисна ръката и като получи потвърждение, че ще дойда пак (пазел за мен копията на малките си венециански исторически трудове — да не съм забравял! А му доставяло и голямо удоволствие да обмени мисли от време на време „с образованата младеж“), ми обърна гръб, продължавайки по коридора и бързо скривайки се от погледа ми.

— А, вече си тук — поздрави ме Алберто, когато влязох.

Беше потънал в едно кресло. Повдигна се, като подпря и двете си ръце на страничните облегалки, изправи се, остави книгата, която четеше, върху ниската масичка до креслото и накрая тръгна срещу ми.

Беше със сиви панталони, с един от неговите красиви кашмирени пуловери, с кафяви английски обувки (от реномирана английска марка, както после ми обясни; купил ги в Милано от едно магазинче близо до площад Сан Бабила), риза от трико, отворена на врата, без вратовръзка и с лула в устата. Стисна ми ръката без прекалена сърдечност. В същото време гледаше нещо зад гърба ми. Какво ли бе привлякло вниманието му? Не разбирах.

— Извинявай — промърмори.

Отмести ме, обръщайки настрани широкия си гръб, и в момента, в който се разминахме, забелязах, че съм оставил полуотворена двойната врата. Алберто беше вече при нея и правеше сам това, което аз бях забравил. Хвана дръжката на външната врата, но преди да я дръпне към себе си, подаде глава, за да погледне в коридора.

— А Малнате попитах — още ли не е дошъл?

— Още не — ми отговори, като се връщайте към мен.

Взе шапката, шала и палтото ми и изчезна в съседната стаичка. През вратата можах да зърна нещичко: част от леглото, покрито с вълнено одеяло на тъмносини и червени квадрати, пред леглото — кожена табуретка и отстрани на вратата, водеща към банята, и тя полуотворена, малка картина на Де Пизис, изобразяваща голо мъжко тяло, поставена в обикновена рамка от светло дърво.

— Сядай — междувременно ми каза Алберто. — Веднага се връщам.

И наистина веднага се върна в стаята и вече седнал срещу мен в креслото, откъдето преди малко го видях да се надига с лека демонстрация на усилие или може би отегчение, ме разглеждаше със странния израз на безучастна и равнодушна симпатия. Знаех, че това за него бе знак на максималния интерес, който можеше да прояви по отношение на другите. Усмихваше ми се, откривайки големите си предни зъби, наследени по майчина линия — твърде големи и твърде здрави за продълговатото му и бледо лице и за венците му, не по-малко безкръвни от лицето.

— Искаш ли да послушаш малко музика? — предложи, като посочи радиограмофона в ъгъла на ателието. — Това е един наистина отличен „Филипс“.

Понечи отново да се изправи, но аз го спрях.

— Не, почакай — казах, — може по-късно.

Оглеждах се, разучавайки стаята.

— Какви плочи имаш?

— О-о, от всичко по малко: Монтеверди, Скарлати, Бах, Моцарт, Бетховен. Имам и джаз, не се безпокой: Армстронг, Дюк Елингтън, Фетс Уелър, Бени Гудман, Чарли Кунц…

Продължи да изброява имена и заглавия, както винаги учтиво и спокойно, но с безразличие — горе-долу както ако ми бе дал да избирам ястия от меню, които сам той в никакъв случай не би вкусил. Оживи се само когато ми изброяваше достойнствата на своя „Филипс“.

Каза ми, че бил „доста добър“ апарат, за което главна заслуга имали някакви негови лични подобрения, приложени с помощта на един техник в Милано. Тези модификации засягали преди всичко качеството на звука, който излизал вече не от един-единствен високоговорител, а от четири отделни „звукови източника“. Имало високоговорител за ниските тонове, за средните, за високите и за най-високите, така че посредством високоговорителя за най-високите тонове, например изсвирванията — тук се засмя — „излизали“ чудесно. И да не съм мислел, че всичките четири високоговорителя са наблъскани заедно, съвсем не! Вътре в шкафа на радиограмофона имало само два — за средните и за високите тонове. Негова била идеята да скрие високоговорителя за най-високите тонове там в дъното до прозореца, а четвъртия — за ниските, бил поставил точно под канапето, върху което седях аз. И всичко това с цел да се постигне стереоефект.

В този момент влезе Дирче, със светлосиня престилка и върху нея друга — бяла, завързана на кръста: тя теглеше след себе си количката с чая.

Видях върху лицето на Алберто израз на леко неодобрение. Изглежда, че и момичето го забеляза.

— Господин професорът ми нареди да донеса чая веднага — заоправдава се тя.

— Няма нищо. Докато чакаме, ще изпием по една чаша сами.

Дъщерята на Пероти наля мълчаливо и с наведени очи чай в чашите, постави ги на масичката и се оттегли. След нея в стаята остана приятна миризма на сапун и талк. Дори чаят, стори ми се, имаше същата лека миризма.

Пиех чая си и продължавах да се оглеждам. Възхищавах се от наредбата на стаята, толкова рационална, функционална, модерна, толкова коренно различна от тази в останалата част на къщата, и все пак не можех да разбера защо постепенно ме обхващаше засилващото се чувство на притеснение, на неудобство.

— Харесва ли ти как съм подредил ателието си? — попита ме Алберто.

Изведнаж като че стана нетърпелив да чуе моето одобрение. И аз естествено не се скъпях в похвалите за простотата на мебелировката, станал от канапето, за да отида да разгледам отблизо една голяма чертожна маса, сложена напряко, близо до прозореца, с красива метална инженерна лампа над нея, и накрая особено оцених идеята осветлението да не пада направо, като го намирах отморяващо очите и едновременно с това много удобно за работа.

Остави ме да говоря и изглеждаше доволен.

— Ти ли си проектирал мебелите?

— Е, не. Копирани са от списания — една част от „Домус“ и „Каза бела“, друга — от „Стюдио“, нали го знаеш онова английско списание… После ги дадох за изпълнение тук, във Ферара, на един дърводелец от улица Коперта.

Особено му било приятно, добави, че съм одобрил мебелите му. И защо наистина за почивка и за работа човек трябвало да се обгражда с грозни неща или дори само със старинни предмети? Колкото до Джампи Малнате (леко се изчерви, споменавайки името му), той нека си намеквал, че така наредено, ателието приличало повече на гарсониера, твърдейки освен това, като добър комунист, че вещите, могат най-много да предложат палиативи, заместители, а той, по принцип, бил против всякакъв вид заместители, даже бил и против техниката, когато тя се опитвала да разреши всички проблеми на индивида, включително нравствените и политическите. Но той — и посочи с пръст гърдите си — бил на друго мнение. При все че уважавал схващанията на Джампи (той бил комунист, да, нима не знаех?), намирал, че животът е достатъчно объркан и скучен, за да бъдат такива и мебелите, и покъщнината, тези наши неми и верни другари от ежедневието.

Това беше първият и последен път, когато го виждах да се разгорещява, да взема определено страна. Изпихме по още една чаша чай, но разговорът замираше, така че се наложи да прибегнем до музиката.

Изслушахме няколко плочи. Отново дойде Дирче, носейки табла със сладкиши. Беше около седем часът, когато телефонът, поставен върху писалището срещу чертожната маса, иззвъня.

— Искаш ли да се обзаложим, че е Джампи? — измърмори Алберто, като се спусна към телефона.

Преди да вдигне слушалката, се поколеба за миг като играч, който е получил картите и се бои да погледне съдбата в очите.

Както веднага разбрах, наистина беше Малнате.

— Е, какво ще правиш? Няма ли да дойдеш?… — разочарован питаше Алберто с почти детински плачевна нотка в гласа.

Оттатък другият говори доста дълго. От канапето, въпреки че не долавях онова, което казваше Малнате, чувах как микрофонът вибрира под натиска на плътния му, спокоен глас. Накрая различих едно „чао“ и връзката бе прекъсната.

— Няма да дойде — съобщи Алберто.

Бавно се върна към креслото си, отпусна се в него, протегна се, прозя се.

— Задържали го във фабриката — подхвана разговора — и ще остане там още два-три часа. Извинява се и ми каза да поздравя и теб.