Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il giardino dei Finzi-Contini, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2016)

Издание:

Джорджо Басани. Градината на Финци-Контини

ИК „Народна култура“, София, 1983

Италианска. Първо издание

Редактор: Бояна Петрова

Коректор: Здравка Славянова, Грета Петрова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Иван Скорик

Рецензент: Никола Иванов

История

  1. — Добавяне

VII

Тази година Великден бе отпразнуван у дома само с една вечеря вместо с две последователни.

Баща ми поиска да бъде така. При положение, че Ернесто е във Франция, каза, не подхождало да се мисли за Великден както през миналите години. А и освен това как да станело? Моите Финци-Контини и този път се справили с положението — под претекст за градината, успели да задържат прислугата си, като ги представили за селянки, работещи в зеленчуковата градина. А ние? Откакто трябвало да освободим Елиза и Мариуча и на тяхно място да вземем тази флегматична стара Коен, ние практически бяхме останали без прислужници. При това положение чудеса не можела да направи дори нашата майка.

— Нали така, ангел мой?

„Ангелът“ не изпитваше към шестдесетгодишната госпожица Рика Коен, изискана пансионерка на Общността, много по-топли чувства от тези на баща ми. Освен че се зарадва — както винаги когато чуеше някой да говори лошо за клетата жена, — майка ми се присъедини с искрена благодарност към идеята за един Великден в по-малки мащаби. Чудесно — беше добавила, — само една официална вечеря за най-много десет души поканени, спокойно можела да се приготви. Даже тя и Фани щели сами да се справят, без „онази там“ — и посочи към кухнята, където бе изчезнала Коен — да направи някоя от обикновените си кисели физиономии. Дори, за да не бъдела принудена „онази там“ да снове с чиниите и приборите, рискувайки между другото, както не се държала на краката си, да направи някоя беля, можело вместо в салона, който е далече от кухнята, а и тази година по-студен поради снега, да се нареди масата тук, в трапезарията…

Вечерята не беше весела. В средата на масата кошницата — в която нареждаха обредните „хапки“, тавата с великденските сладкиши, обичайните снопчета горчива трева, хляба без мая и твърдо свареното яйце, предназначено за мен, първородния — безсмислено изпъкваше под копринената кърпа, избродирана с бяло и светлосиньо от баба Естер преди четиридесет години. Така както грижливо бе подредена, масата в трапезарията напомняше вечерите на Кипур, когато я подреждаха само за мъртвите от семейството, чиито кости лежаха долу в гробището на края на улица Монтебело и които като че присъствуваха в този ден тук духом и чрез образи. На техните места седяхме онази вечер ние, живите. Но по-малко на брой в сравнение с преди и не така щастливи, смеещи се, вдигащи глъчка, а тъжни и замислени като мъртъвци. Гледах баща си и майка си, и двамата много остарели за няколко месеца; гледах Фани, която беше вече на петнадесет години, но като че ли някаква скрита боязън бе спряла развитието й и тя не изглеждаше на повече от дванадесет; гледах един по един наоколо чичовци и братовчеди, голяма част от които след някоя години щяха да бъдат погълнати от немските крематориуми и разбира се, съвсем не си представяха, че ще свършат живота си така, нито аз си го представях, но въпреки това още тогава, през онази вечер, макар да виждах колко са незначителни, макар да знаех, че са затъпели, неспособни да преценят реално събитията и да прочетат бъдещето, още тогава те ми изглеждаха обвити с тайнствената съдбовност, както и сега се връщат в паметта ми; гледах старата Коен, когато се осмеляваше да се покаже на вратата на кухнята — Рика Коен изисканата шестдесетгодишна стара мома, излязла от приюта на улица Витория, за да стане прислужница в къщата на заможни едноверци, но нежелаеща нищо друго, освен да се върне в приюта и там да умре, преди времената да се влошат; гледах накрая себе си, отражението си в огледалото отсреща, не по-различен от другите, и аз вече малко побелял, и аз жертва на същите обстоятелства, но все пак съпротивляващ се, още не примирен. Аз още не бях умрял, казвах си, аз още живеех! Но щом като още живеех, какво ме караше да стоя там, заедно с другите? Защо не се измъкнех веднага от тази отчаяна, гротескна среща на призраци или поне не си запушех ушите, за да не слушам повече разговори за дискриминация, за патриотични заслуги, за разни „удостоверения“, за смесена кръв, за да не чувам повече оплакванията и монотонното, сиво, безполезно вайкане, което моите близки и роднини тихо бяха подхванали около мен? Вечерята щеше да се проточи така кой знае още колко часа — с предъвкани разговори, с баща ми, който от време на време припомняйки си огорчен и същевременно увлечен в разкази, различните „обиди“, които трябвало да понася през последните месеци, като започваше оттам как във Федерацията федералният секретар Болонези му съобщил с виновно, опечалено изражение, че бил принуден да го „зачеркне“ от списъка на членовете на партията, и завършваше с това как с не по-малко натъжени очи председателят на Клуба на търговците го извикал, за да му съобщи, че трябвало да го счита като „подал оставката си“. Имаше за какво да разказва той! До полунощ, до един часа, до два! А после? После щеше да се разиграе последната сцена, тази на сбогуването.

Вече я виждах. Бяхме слезли всички заедно надолу по тъмната стълба подобно на подтиснато стадо. Бяхме стигнали до портика, някой (може би аз) беше избързал напред да отвори външната врата и сега, за последен път преди да се разделим, всички започвахме отново да си разменяме пожелания за лека нощ, ръкостискания, прегръдки, целувки по бузите. Но изведнъж през полуотворената врата, от черната нощ, ето че нахлува силен вихър. Това е ураган и идва от нощта. Връхлита върху портика, преминава, свистейки, през вратичките, които го отделят от градината, разпръсква тези, които още не тръгват, с дивия си вой кара да млъкнат онези, които още се бавят в приказки. Тънички гласове, слаби викове — веднага всички заглушени, издухани навън като листа, като късчета хартия, като коси на побеляла от годините или от ужас глава… В края на краищата на Ернесто бе провървяло, че не можа да влезе в университета в Италия. От Гренобъл пишеше, че гладува, че на лекциите в политехниката с бедния си френски не успявал почти нищо да разбере. Но щастливец беше той, който гладуваше и се страхуваше, че няма да вземе изпитите си — особено математиката! Аз бях останал тук и за мен, който още веднъж бях избрал самотата от гордост и съвсем безсмислено, подхранвайки я със смътни, мъгляви надежди, за мен реално нямаше надежда, не съществуваше никаква надежда.

Но кой можеше нещо да предскаже? Какво можехме да знаем за нас, за това, което ще ни се случи?

Наистина към единадесет часа, когато баща ми с ясната цел да разсее общата навъсеност тъкмо бе за почнал великденската песничка за „Козлето, което купил нашият Баща“ (беше любимата му песен, неговият „коронен номер“, както се изразяваше), в един момент случайно вдигнах очи към огледалото срещу мен и забелязах, че вратичката на стаичката с телефона лекичко се отваря зад гърба ми. През процепа се появи предпазливо лицето на старата Коен. Гледаше към мен, именно към мен, и изглежда, търсеше помощта ми.

Станах и се приближих до нея.

— Какво има?

Посочи телефонната слушалка, която висеше на шнура си, и изчезна през вратата, водеща към антрето.

Останал сам, в непрогледната тъмнина, още преди да доближа слушалката до ухото си, разпознах гласа на Алберто.

— Чувам, че се пее — крещеше, учудващо весел. — Докъде сте стигнали?

— До „Козлето, което купил нашият Баща“ — отговорих.

— Аха. Добре. Ние вече приключихме. Защо не дойдеш у нас?

— Сега?! — възкликнах изумен.

— А защо не. Тук разговорът започва да замира, а ти, с твоите добре известни възможности, би могъл лесно да го оживиш — засмя се той. — А освен това — добави — сме ти приготвили и една изненада.

— Изненада ли? Каква?

— Ела и ще видиш.

— Колко тайнствено — и сърцето ми биеше лудо. — Хайде, открий картите.

— Не ме карай да те моля. Казах ти: ела и ще видиш.

Излязох, без да се връщам, в антрето, взех си палтото, шала и шапката, подадох глава в кухнята и помолих тихо старата Коен, ако случайно ме потърсят, да каже, че ми се е наложило да изляза за малко, и две минути по-късно бях вече на улицата.

Беше прекрасна лунна нощ — студена и кристално ясна. По улиците нямаше никой или почти никой и булевард Джовека и булевард Ерколе I д’Есте се разстилаха пред мен в белота почти като от солница, гладки и безлюдни, подобни на две големи писти. Движех се с велосипеда в средата на улицата, в най-осветената част, с уши, безчувствени от студа, но по време на вечерята бях изпил доста чаши вино и сега не ми беше студено, даже се потях. Гумите на колелото леко скърцаха по втвърдилия се сняг и сухият снежен прах, който вдигаха, ме изпълваше с чувството на безстрашна игривост, като че ли карах ски. Движех се бързо, без страх, че ще се подхлъзна. И в същото време си мислех за изненадата, която според думите на Алберто ме чакаше в къщата на Финци-Контини. Каква ли бе тя: може би се бе върнала Микол? Но странно, защо тогава тя не се беше обадила по телефона? И защо преди вечеря не се бе появила в храма? Ако е била в храма, вече щях да зная. На масата баща ми, правейки обичайния си преглед на присъствувалите на службата (беше го направил и заради мен: косвено да ме упрекне, че не съм бил), нямаше естествено да я забрави. Беше ги споменал всичките — Финци-Контини и Херера, но нея — не. Възможно ли беше да е дошла в последния момент с бързия влак в девет и четвърт?

Сред още по-силната светлина, идеща от снега и от луната, навлязох в „Баркето дел Дука“, насочвайки се към Голямата къща. Спомням си, че по средата на пътя, малко преди да поема по моста на канала Панфилио, ненадейно пред мен се изпречи огромна сянка. Беше Йор. Миг по-късно, когато вече се канех да извикам, го познах. Но щом го разпознах, страхът в мен се превърна в почти също толкова парализиращо чувство на предзнаменование. Значи, беше вярно, казах си, Микол се беше върнала. Предизвестена от звънеца на улицата, беше станала от масата, слязла долу и сега, изпратила насреща ми Йор, ме чакаше на прага на задния вход, предназначен единствено за членовете на семейството и за близките. Още няколко завъртания на педалите и Микол, именно тя — тъмна фигурка, изваяна на фона на силната бяла светлина, идеща от вътрешността на къщата, и обвита откъм гърба със закрилящия полъх на парното отопление. Още няколко секунди и щях да чуя гласа й, нейното „чао“.

— Чао — поздрави ме Микол, застанала на прага. — Колко добре направи, че дойде.

Бях предвидил всичко много точно: всичко с изключение на това, че щях да я целуна. Бях слязъл от колелото, бях отговорил на поздрава й: „Чао. Откога си тук?“ Тя успя да каже: „От днес следобед. Пътувах с вуйчовците си“ и… и я целунах. Беше станало ненадейно. Но как? Бях още с лице, скрито в нейната излъчваща особено ухание шия (странно ухание — смес от мирис на детска кожа и парфюмиран талк), и вече си задавах този въпрос. Как се беше случило? Бях я прегърнал, тя бе направила слаб опит да се съпротиви, после се бе оставила да я целуна. Така ли бе станало? Сигурно бе станало така. А сега?

Бавно се отдръпнах от нея. Сега тя беше там, с лице на двадесет сантиметра от моето. Гледах я втренчено, без да говоря, нито да мърдам, невярващ, да, вече невярващ. Облегната на рамката на вратата, с черен вълнен шал върху раменете си, тя ме гледаше мълчаливо. Гледаше ме в очите и погледът й проникваше направо в мен, точно и остро с безпощадността на шпага.

Аз пръв отместих поглед.

— Извинявай — промърморих.

— Защо „извинявай“? Може би аз сбърках, че дойдох да те посрещна. Вината е моя.

Разтърси глава. После се усмихна добродушно и сърдечно.

— Колко хубав сняг! — каза, посочвайки с брадичка към парка. — А във Венеция, представи си, никакъв, дори и един сантиметър. Ако знаех, че тук е наваляло толкова много…

Завърши фразата с един жест на дясната ръка. Беше я извадила изпод шала и веднага забелязах един пръстен.

Хванах я за китката.

— Какво е това? — попитах, допирайки пръстена с върха на показалеца.

Направи нещо подобно на презрителна физиономия.

Сгодих се, не знаеше ли?

Веднага след това избухна в смях:

— Не-е, хайде… не виждаш ли, че се шегувам? Това е едно обикновено пръстенче. Погледни.

Свали го със силно раздвижване на ръцете в лактите, подаде ми го — наистина беше обикновено пръстенче — тънка златна халкичка с малък тюркоаз. Преди много години й го подарила баба й Реджина — ми обясни, — като го скрила във великденско „яйце“.

Взе обратно пръстена си и го постави на пръста, след това ме хвана за ръка.

— А сега тръгвай — пошушна ми, — защото иначе тези горе са способни — и се засмя — да се безпокоят.

По пътя тя непрекъснато ме държеше за ръка (на стълбите се опря, на светлината ми огледа устните, като завърши огледа, каза едно непринудено: „Чудесно!“), и не престана нито за момент да говори с лекота.

Разказваше, че историята с дипломната й работа завършила много по-добре, отколкото се надявала. По време на защитата била „говорила“ в продължение на цял час, като пуснала в ход всичките си ораторски способности. Накрая й казали да излезе и тя зад матовите стъкла на вратата на аулата можела спокойно да слуша какво говорела за нея професорската колегия. По-голямата част били за „отличие“, но имало един, професорът по немски (от най-изявените нацисти), който не искал и да чуе. Този достоен господин се изказал дори прекалено ясно. Според него „отличието“ не можело да й се даде, без да предизвика огромен скандал. Как! — крещял. Госпожицата била еврейка, а те искали да й пишат отличен! Хайде де! Трябвало да е благодарна, че въобще й било разрешено да се дипломира… Докладващият предложенията, този, професорът по английски, поддържан и от другите, възразил енергично, че училището било училище, подготовката и интелигентността (много любезно от негова страна!) нямали нищо общо с кръвните групи и така нататък и така нататък. Но когато дошъл решаващият момент, естествено, както можело да се предвиди — победата удържал нацистът. На нея й останало удовлетворението освен извиненията, които после, настигайки я надолу по стълбите на „Ка’Фоскари“, й отправил професорът по английски (с разтреперана брадичка, горкичкият, със сълзи на очите…), та на нея й останало удовлетворението да приеме решението на колегията с възможно най-безупречния римски поздрав. Ректорът на факултета в момента на връчването на дипломата й бил вдигнал ръка нагоре. А тя как трябвало да постъпи? Да се ограничи с едно превзето кимване на глава ли? Е, не!

Развеселена се смееше, смеех се и аз, наелектризиран, като й разказвах на свой ред, оцветена с комични подробности, историята за изхвърлянето ми от Общинската библиотека. Но когато я попитах защо след дипломирането си бе останала още цял месец във Венеция, която, добавих, тя самата казваше, че не харесвала като град и нямала никакви приятели — нито от мъжки, нито от женски пол, — тогава тя стана сериозна, измъкна ръката си от моята и вместо отговор ми хвърли бърз поглед.

Един малък аванс от радушното посрещане, което щяхме да получим в столовата, ни бе даден от Пероти, който ни чакаше в коридора. Щом ни видя да слизаме по стълбата, следвани от Йор, ни отправи една изключително доволна, почти съучастническа усмивка. При друг случай неговото поведение би ме отблъснало, бих се почувствувал обиден. Но от няколко минути се намирах в особено разположение на духа. Сподавяйки вътре в себе си всякаква причина за безпокойство, вървях с особена лекота, като носен от невидими криле. В края на краищата, мислех си, Пероти е добър човек. И той беше доволен, че „госпожицата“ се бе завърнала. Можеше ли да се обвинява горкият старец? Отсега нататък положително щеше да престане да мърмори.

Появихме се един до друг на прага на столовата и бяхме посрещнати, както казах, с голяма радост. Лицата на всички около масата бяха порозовели, разпалени, всички погледи, насочени към нас, изразяваха симпатия и благоразположение. Дори стаята тази вечер изведнаж ми се стори по-приветлива и по-топла от обикновено, някак си розова и тя, със светлото полирано дърво на мебелите си, върху които високият, трепкащ подобно на език огън на камината хвърляше нежни отражения. Никога не бях виждал трапезарията така осветена. Освен светлината, която се излъчваше от отвора на камината, върху масата, застлана с разкошна покривка от снежнобял лен (чиниите и съдовете очевидно бяха вече прибрани), голямата обърната корона на централния полилей хвърляше истински водопад от лъчи.

— Влизай, влизай!

— Добре дошъл!

— Започнахме да си мислим, че няма да искаш да си развалиш спокойствието!

Последната реплика беше на Алберто, но чувствувах, че моето идване го изпълваше с неподправено задоволство. Всички гледаха предимно мен: кой като професор Ермано съвсем обърнат на стола си, кой опрял гърди на ръба на масата или обратно — отдръпнал се от нея с опънати ръце, или като госпожа Олга, която седеше на почетното място в дъното, с гръб към огъня на камината, издала лице напред и притворила клепачи. Наблюдаваха ме, изучаваха ме, разглеждаха ме от глава до пети и всички изглеждаха твърде доволни от впечатлението, което правех до Микол. Единствен Федерико Херера, инженерът, за момент се забави да се включи в общото одобрение, и то без съмнение само защото не си спомняше кой съм аз. Но това бе въпрос на няколко минути. Получил информация от брат си Джулио (видях ги как размениха няколко думи, доближавайки една до друга плешивите си глави зад гърба на възрастната им майка), веднага се включи в проявата на симпатия към мен. Не само направи с уста гримаса, която откри големите му предни горни зъби, но дори махна с ръка с жест, който по-скоро беше на солидарност, на нещо като спортен подтик, отколкото на поздрав.

Професор Ермано настоя да седна от дясната му страна. Това било обичайното ми място, обясни на Микол, която междувременно бе седнала от неговата лява страна, мястото, което обикновено съм заемал, когато оставах на вечеря. А Джампиеро Малнате, добави след това, приятелят на Алберто, седял там (посочи къде), отдясно на майка й. Микол слушаше с особено изражение на лицето — нещо средно между обидено и подигравателно, като че ли й беше неприятно, че животът на семейството в нейно отсъствие беше продължил по не напълно предвиден от нея начин, и едновременно с това доволна, че нещата са се развили именно така.

Седнах и в същия миг, учуден, че не бях видял добре, забелязах, че масата съвсем не беше празна. В средата й имаше голям сребърен поднос, в центъра на който стоеше самотна една чаша за шампанско, заобиколена на две педи разстояние от наредени в кръг бели картончета, върху всяко от които с червен молив бе написана една буква от азбуката.

— А това какво е? — попитах Алберто.

— Това е голямата изненада, за която ти говорих! — възкликна той. — Направо невероятно: достатъчно е трима или четирима души в кръг да допрат с пръст ръба на тази чаша, и тя веднага, буква след буква отговаря.

— Отговаря ли?!

— Разбира се! Пише бавно, бавно отговорите. И са смислени, знаеш ли, дори не можеш да си представиш колко са смислени!

Отдавна не бях виждал Алберто така еуфоричен, така възбуден.

— И откъде идва — попитах — тази интересна новост?

— Това е само една игра — намеси се професор Ермано, като постави ръка върху моята и поклати глава. — Нещо, което Микол донесе от Венеция.

— А, значи, ти си я открила! — казах, обърнат към Микол. — А предсказва ли бъдещето твоята чаша?

— И още как! — възкликна тя, намигвайки ми лукаво. — Дори ще ти кажа, че именно това е нейната специалност.

В този момент влезе Дирче, която държеше високо над себе си само с една ръка кръгъл поднос от тъмно дърво, пълен с великденски сладкиши. И бузите на Дирче бяха порозовели, излъчваха здраве и добро настроение. Като гост, при това пристигнал последен, ми беше предложено да си взема пръв. Сладкишите, направени от ронливо тесто със стафидки, бяха същите, каквито преди малко бях ял без желание в къщи. Но тези тук, в къщата на Финци-Контини, веднага ми се сториха много по-вкусни. И дори го казах, обърнат към госпожа Олга, която в момента си вземаше сладкиш от поднесената й от Дирче табла и, изглежда, не чу похвалата ми.

След това се появи Пероти с друг поднос, върху който имаше шише бяло вино и чаши за всички. И по-късно, докато седяхме удобно разположили се около масата, отпивайки от виното и хапвайки си сладкиши, Алберто обясняваше, главно на мен, „гадателските способности на бокала“, който сега стоеше в средата на масата ням като всички почтени „ясновидци“ на този свят, но който обаче до преди малко пред тях беше проявил една изключителна, достойна за възхищение словоохотливост.

Попитах какъв род въпроси са му задавали.

— О-о, от всичко по малко.

Попитали я например — продължи да разказва — дали той, Алберто, щял някой ден да се дипломира като инженер: чашата веднага отговорила с едно отсечено „не“. После Микол поискала да знае дали ще се омъжи и кога: сега чашата съвсем не била така категорична, даже по-скоро объркана, и отговорила като истински класически оракул — така че всеки да тълкува, както си иска. Дори за тенис-корта я питали, горката чаша! На този въпрос „Пития“ отново отговорила точно, че дългоочакваните подобрения ще бъдат направени още през текущата година.

Но главно във връзка с политическите въпроси чашата извършила чудеса. Скоро, след няколко месеца — предрекла, — щяла да избухне войната: война дълга и кръвопролитна, болезнена за всички, която щяла да преобърне целия свят, но която накрая, след много години на променливи битки, щяла да завърши с пълната победа на добрите сили. „На добрите ли? — попитала на това място Микол, като специалистка по гафовете. — И кои са, моля, добрите сили?“ На което чашата отговорила, оставяйки всички изумени, само с една дума: „Сталин.“

— Представяш ли си — възкликна Алберто сред всеобщия смях — колко щеше да бъде доволен Джампи, ако беше тук? Ще му пиша.

— Не е ли във Ферара?

— Не, замина онзи ден. Отиде си в къщи за великденските празници.

Алберто продължи да разказва обстойно за това какво отговорила чашата, след което играта отново бе подхваната. И аз бях поканен да поставя показалеца си върху ръба на бокала, и аз зададох въпроси и зачаках отговори. Но сега, кой знае защо, от оракула не излизаше нищо разбираемо. Алберто беше много настоятелен, упорит, беше се заинатил както никога досега. Нищо.

Аз във всеки случай не обръщах особено внимание. Гледах не толкова него и играта с чашата, колкото около мен столовата и навън през прозореца, през който се виждаше паркът, и най-вече Микол, която от време на време, чувствувайки върху себе си погледа ми, отпускаше намръщеното си чело, както когато играеше тенис, за да ми отправи бърза, загрижена, успокояваща усмивка.

Взирах се в леко начервените й устни. Бях я целунал точно там преди малко. Но не беше ли станало твърде късно? Защо не го бях направил преди шест месеца, когато всичко беше още възможно, или поне през зимата? Колко време бяхме загубили — аз тук, във Ферара, тя във Венеция! А можех да взема влака някоя неделя и да отида при нея. Имаше един бърз, който тръгваше от Ферара в осем сутринта и пристигаше във Венеция в десет и половина. Слязъл на гарата, щях веднага да й телефонирам, предлагайки й да ме заведе до Лидо (така и между другото щях да й кажа, че най-накрая ще имам възможност да посетя еврейското гробище на Сан Николо). По-късно щяхме да обядваме някъде заедно и после щяхме да позвъним по телефона в къщата на вуйчовците й, за да успокоим фройлайн (о-о, представям си лицето на Микол, докато говори по телефона: нейните гримаси, нейните палячовски физиономии!), после щяхме да се разхождаме по безлюдния плаж. И за това щеше да има достатъчно време. Колкото до тръгването обратно, щях да имам на разположение два влака по избор — единият в пет и другият в седем часа, и двата удобни, така че нашите да не усетят нищо. Е да, ако го бях направил тогава, когато трябваше, всичко щеше да бъде много по-лесно. Щеше да бъде съвсем лесно. А сега беше вече късно, страшно късно.

Колко ли бе часът? Един и половина, може би дори два? След малко трябваше да си тръгвам и вероятно Микол щеше да ме придружи до долу, до вратата на градината.

Може би за това мислеше сега и Микол; може би това я правеше неспокойна. Стая след стая, коридор след коридор щяхме да вървим един до друг, без да имаме вече смелостта нито да се погледнем, нито да разменим дума. Бояхме се и двамата от едно и също нещо, чувствувах го: от сбогуването — все по-приближаващия се и все по-малко въображаемия момент на сбогуването, на прощалната целувка. А ако, да предположим, Микол предпочетеше не тя да ме изпрати, а да остави това на Алберто или (както и стана малко по-късно) дори на Пероти, как ли щях да издържа остатъка от нощта? А утрешния ден?

Но може би не — отново започнах да мечтая, упорит и отчаян, — може би ставането от масата не беше нужно, не бе необходимо. Тази нощ, така или иначе, нямаше никога да свърши.