Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (8)

I

Отдаде ми се случай наистина да премина оттатък зида на „Баркето дел Дука“ и да навляза сред дърветата и поляните на обширната частна гора, за да стигна Голямата къща и игрището за тенис много по-късно, почти десет години след тази случка.

Беше през 1938 година, около два месеца след издаването на расисткия закон. Добре си спомням. Един следобед в края на октомври, малко след като бяхме станали от масата, по телефона ми се обади Алберто Финци-Контини. Попита ме веднага, без предисловия (държа да отбележа, че не бяхме имали случай да разменим дума повече от пет години), дали било вярно, че с писма, подписани от вицепрезидента и секретар на тенис-клуба „Елеонора д’Есте“ маркиз Барбичинти, аз и „другите“ сме били освободени от клуба, с една дума — „изхвърлени“?

Категорично опровергах. Не беше вярно. Поне аз не бях получавал подобно писмо.

Но той веднага, без да обърне внимание на опровержението ми и без даже да го изслуша, ми предложи направо да отида у тях да играем. Ако, разбира се, можел да ме задоволи корт с утъпкан бял пясък и с къс аут и ако, тъй като съм бил значително по-добър играч от тях, бих „удостоил с няколко топки“ него и Микол, като те и двамата щели да бъдат „щастливи и поласкани“. И добави, че всички следобеди били подходящи, ако съм приемел предложението му: днес, утре, в други ден — можел съм да отида, когато поискам, и да заведа, когото поискам, както и в събота, естествено. Освен това, той щял да остане във Ферара поне още месец, тъй като лекциите в Политехническия в Милано нямало да започнат преди двадесети ноември (Микол, както винаги, я карала много по-спокойно от него; и тази година с извинението, че е завършила семестриално и че няма нужда да присъствува на лекции, за да проси подписи, сигурно въобще нямало да стъпи в „Ка’Фоскари“), колко прекрасни били дните сега и щяло да бъде престъпление да не се използува хубавото време.

Тези последни думи произнесе не толкова убедително. Като че ли изведнаж го бе обхванала някаква нерадостна мисъл или пък някакво неопределено чувство на досада го бе накарало да пожелае да не отида, да не обърна внимание на поканата му.

Благодарих, без да обещавам нищо. За какво ли пък беше това телефонно обаждане? — питах се аз не без удивление, докато оставях слушалката. В края на краищата, откакто той и сестра му бяха отишли да учат извън Ферара (Алберто през 1933, Микол през 1934 година — горе-долу по времето, когато професор Ермано беше получил разрешение от Общността да възстанови „за ползуване от неговото семейство и от всички желаещи“ старата испанска синагога в сградата на храма на улица Мацини, така че задната банка в италианската синагога бе останала празна), оттогава се бяхме виждали само няколко пъти, и то бегло и отдалеч. До такава степен се бяхме забравили, че една сутрин през тридесет и пета на гарата в Болоня (бях вече втора година студент по литература и пътувах всеки ден дотам с влака), когато на перона висок, блед и чернокос младеж, с одеяло на големи карета под мишница и следван от носач с куфари, ме блъсна, бързайки за потеглящия милански влак, въобще не можах да позная в него Алберто Финци-Контини. Стигнал последния вагон, той се обърна, за да подкани носача да побърза и се блъсна в мен. Спрях се с намерението да изразя възмущението си, но той ме погледна разсеяно и изчезна във вагона. Тогава, продължавах да си мисля, дори не ме поздрави. А сега защо ли пък чак такава любезност?

— Кой беше? — попита баща ми, когато се върнах в трапезарията.

В стаята беше останал само той. Седеше в креслото до радиошкафа в обичайното си, нетърпеливо очакване на новините в два часа.

— Алберто Финци-Контини.

— Кой? Момчето ли? Какво благоволение! И какво искаше?

Гледаше ме изпитателно със светлосините си очи, отдавна изгубили надеждата, че могат да ми наложат нещо, че могат да отгатнат намеренията ми. Добре знаеше той, ми казваха очите му, че неговите въпроси ми досаждат, че постоянното му желание да се намесва в живота ми е нетактично, неоправдано. Но, за бога, не беше ли той моят баща? И не забелязвах ли колко беше остарял през последната година? На мама и на Фани не можеше да се довери — те бяха жени. Нито на Ернесто — беше много малък. С кого да разговаря тогава? Наистина ли не разбирах, че има нужда точно от мен?

Разказах му неохотно.

— А ти ще отидеш ли?

Не ме остави да му отговоря. С жара, с който се впускаше в разговор всеки път, когато му се отдадеше случай да ме въвлече в някаква дискусия, особено ако ставаше дума за политика, той вече бе започнал да „разглежда обстановката“.

За съжаление било вярно, започна да обобщава той, че на 22 септември, след първото официално съобщение от девети, всички вестници публикували този допълнителен циркуляр на секретаря на партията, в който се говореше за различни „практически мерки,“ отнасящи се до нас, които провинциалните организации трябвало да се погрижат веднага да приложат. За в бъдеще „оставала в сила забраната за смесени бракове, изключването на всеки младеж, признат, че принадлежи към еврейската раса, от всички държавни училища от каквато и да е степен и ранг“; както и освобождаването на същите от „високопочетното“ задължение на военната служба. Ние, „юдите“, нямахме право да отпечатваме некролози във вестниците, да фигурираме в телефонния указател, да държим прислужнички от арийската раса, да посещаваме „клубове с развлекателен характер“ от какъвто и да е вид. И все пак, въпреки това…

— Надявам се, че няма да започнеш пак с твоето… — прекъснах го аз, поклащайки глава.

— Кое моето?

— Че Мусолини е по-_добър_ от Хитлер.

— Добре, добре — заяви той. — Но трябва да признаеш, че Хитлер е един кръвожаден луд, докато Мусолини си е това, което е: двуличник. И се обръща накъдето духа вятърът, но…

Отново го прекъснах, без да успея да въздържа жеста си на нетърпение. Попитах го доста рязко дали е съгласен, или не с твърдението в статията на един руски евреин, която му бях „предоставил“ преди няколко дни? Тази статия, публикувана в един стар брой на „Нувел рьовю франсез“, списание, чиито пълни годишни издания от доста години грижливо съхранявах в стаята си. Беше се случило следното: не си спомням по какъв повод се бях отнесъл грубо с баща си. Той се бе обидил, беше се начумерил така, че аз в желанието си най-бързо да възстановя нормалните отношения реших, че ще бъде добре да го направя съучастник в последното си четиво. Поласкан от този мой жест на уважение, баща ми не се остави да го моля. Веднага прочете, бих казал, жадно статията, подчертавайки с молив много от редовете и покривайки белите полета на страниците с гъсто написани бележки. В същност — и ми го заяви нарочно, — написаното било и за него истинско откритие.

— В статията се казва ясно — продължих по-спокойно, — че капитализмът, във фазата на империалистическата експанзия, не може да не покаже нетърпимост по отношение на всички национални малцинства и особено към евреите, които са малцинство по антономазия. И сега, в светлината на тази генерална теория (не трябваше да се забравя, че статията бе от 1931 година, годината, в която започна истинският размах на Хитлер), какво значение има, че като човек Мусолини може и да е по-добър от Хитлер? А и наистина ли е по-добър Мусолини като човек?

— Разбирам, разбирам… — продължаваше да повтаря тихо баща ми, докато говорех.

Седеше със спуснати клепачи и лице, свито в гримаса на болезнена търпеливост. Накрая, когато бе сигурен, че нямам какво друго да добавя, положи ръка на коляното ми.

Бил разбрал — повтори още веднъж, повдигайки бавно клепачи, — но да съм го оставел да се изкаже и той. Според него аз съм гледал много черно на нещата, много катастрофално.

Защо не съм признаел, че след съобщението от девети септември и дори след допълнителния циркуляр от двадесет и втори работите, поне във Ферара, продължават почти както преди? Наистина — добави, усмихвайки се тъжно, — през този месец, сред седемстотин и петдесетте членове на нашата Общност, нямало смъртен случай с такава важност, че да трябвало да се съобщава чрез страниците на „Кориере ферарезе“ (бяха умрели само две старици от приюта на улица Витория. Ако не греша, едната на име Саралво и другата — Риети, като тази последната дори не родом от Ферара, а от някакво селце около Мантова — Сабионета, Виадана, Помпонеско или нещо подобно). Но да сме били справедливи: телефонният указател не бил излязъл от употреба, за да бъде напечатано ново очистено издание; нямало още прислужничка, готвачка, дойка или стара възпитателка на служба в някое от нашите семейства, която изведнъж, проявявайки се като „расово осъзната“, да си била събрала багажа. Клубът на търговците, където повече от десет години длъжността вицепрезидент се заемаше от адвоката Латес — той самият, това знаех със сигурност, ходеше там необезпокояван почти всеки ден, — не бе поискал оставката му и до днес. А синът му, Бруно Латес, да не би случайно да бе изключен от тенис-клуба? Без дори да помисля за брат си Ернесто, който, бедният, ме гледал с отворена уста и ми подражавал, като че ли съм кой знае какъв „haham“^[1], бях престанал да посещавам Клуба. И лошо съм правел, трябвало да му позволя да го каже, много лошо, като така съм се отделял, изолирал, не съм се срещал с никого, и под претекст, че отивам в университета и имам железопътния абонамент, съм изчезвал три-четири пъти седмично в Болоня. (Дори с Нино Ботекиари, Серджо Павани и Отело Форти, до преди година мои неразделни приятели, дори с тях не съм искал да се виждам тук, във Ферара, а те, ту единият, ту другият, можело да се каже, не оставяли да мине месец, без да ми телефонират, милите деца! Да съм погледнел младия Латес. Според спортната хроника на „Кориере ферарезе“, не само че е могъл нормално да участвува в заключителния турнир, който още се играеше, но и в смесените двойки, заедно с онова красиво момиче, Адриана Трентини, дъщерята на главния областен инженер, се проявявал много добре: минал успешно три кръга и сега се готвел за полуфиналите. Е да, всичко можело да се каже за този Барбичинти: че държал много на своето (скромно) благородническо потекло например и съвсем малко на граматиката в статиите за пропагандиране на тениса, които секретарят на федерацията му възлагал от време на време за „Кориере ферарезе“. Но че бил честен човек все пак и въобще не враждебно настроен към евреите, съвсем малко фашист — казвайки „фашист“, в гласа на баща ми се усети лек, боязлив трепет, — за това не трябвало нито да има съмнение, нито да се спори.

Колкото до поканата на Алберто и въобще до поведението на Финци-Контини, какво ли пък било това внезапно тяхно вълнение, цялото това тяхно почти измъчващо желание за контакти?

Вече достатъчно любопитна била случката от миналата седмица в храма, по време на службата пред Roshashana^[2]. (Аз както обикновено напоследък не бях пожелал да отида и пак, да го извиня, но съм сбъркал.) Да, било доста любопитно: точно когато богослужението стигнало връхната си точка и имало най-много хора, изведнаж Ермано Финци-Контини, съпругата и тъщата му, следвани от двете деца и от неизбежните вуйчовци Херера от Венеция — с една дума, целият род без разделение на мъже и жени — направили своето тържествено завръщане в италианската синагога след цели пет години високомерно уединение в испанската. И с едно изражение на лицата — удовлетворени и добродушни, като че с присъствието си давали награда и прощавали не само на тези, които били в момента там, но и на цялата Общност. Но това очевидно не им било достатъчно. Стигнали дотам да канят хора в къщата, представете си, в „Баркето дел Дука“, където още от времето на Жозет Артом не бе стъпвал кракът на нито един съгражданин или чуждоземец, освен при крайна необходимост. И искал ли съм да зная защо? Защото очевидно не са били доволни от това, което става! Защото на тях, лицемерите, каквито винаги си били (е да, враждебно настроени към фашизма, но преди всичко: лицемери), расистките закони в края на краищата им допадали! Да бяха поне истински ционисти! И тъй като явно тук, в Италия и във Ферара винаги се чувствували неудобно, не на мястото си, можели да използуват момента и да си отидат един път завинаги в своята страна. Но не! Освен това, че от време на време предоставяли някоя и друга пара за нея — във всеки случай не кой знае какво, — повече не искали да направят. Винаги предпочитали да харчат парите си за празни аристократични удоволствия: както когато през тридесет и трета, за една завеса на олтара в личната им синагога (непременно автентична, сефардимска, не португалска, каталонска или провансалска, а именно испанска — и то по мярка!), стигнали чак до Кераско, едно селце при Кунео. До 1910 година то било център на малка общност, сега вече несъществуваща, и само гробището му се използувало още поради факта, че няколко фамилии от Торино, родом от селцето: Дебенедети, Момиляно, Терачини, още спазвали традицията да погребват тук мъртвите си. И Жозет Артом, бабата на Алберто и Микол, на времето пренасяла палми и евкалипти от Римската ботаническа градина в подножието на хълма Джаниколо. И за да минават камионите свободно, а положително и за престиж, накарала мъжа си, горкия Меноти, да разшири толкова портала на каменния зид на „Баркето дел Дука“, че да стане поне двойно по-голям от всички останали по булевард Ерколе I д’Есте. В същност в желанието си да колекционират предмети, растения, с една дума — всичко, постепенно стигнали дотам да пожелаят да колекционират и хора. Но ако те, Финци-Контини, съжалявали за гетото (очевидно мечтаели да видят всички затворени именно в гето — готови за този свой идеал; да пожертвуват дори и „Баркето дел Дука“ и да направят нещо като кибуц под тяхното височайше покровителство), то това си било тяхна работа. Той, баща ми, във всеки случай предпочитал Палестина. Или по-скоро Аляска, Огнена земя или Мадагаскар…

Беше един вторник и аз не мога да обясня защо няколко дни по-късно, в събота, същата седмица, реших да направя точно обратното на това, което баща ми искаше. Изключвам естественото чувство за противоречие, което подтиква децата към непослушание. Обзелото ме неочаквано желание да извадя ракетата и екипа за тенис, които лежаха в един шкаф вече почти цяла година, бе предизвикано може би от хубавия ден, от свежия галещ въздух на есенния, изключително слънчев ранен следобед.

Но във всеки случай и затова, че междувременно се бяха случили разни неща.

Най-напред, мисля два дни след телефонното обаждане на Алберто, тоест в четвъртък, писмото, което „приемаше“ моята оставка като член на тенис-клуба „Елеонора д’Есте“, наистина пристигна. Написано на машина, но със саморъчния подпис на негово превъзходителство маркиз Иполито Барбичинти в долния край на листа, бързото препоръчано писмо не се отвличаше в по-лични и подробни обяснения. С няколко съвсем сухи реда, непохватно възпроизвеждащи бюрократичния стил, отиваше направо към целта: позовавайки се на „точните директиви, издадени от Федералния секретар“, считаше се „н е д у п у с т и м о“ (sic) по-нататъшното посещаване на Клуба от страна на моята „многоуважаема особа“. (Явно маркиз Барбичинти просто не можеше да се освободи от навика да украсява писанията си с правописни грешки. Но сега грешката не ме накара да се засмея както друг път.)

На второ място, струва ми се на следващия ден, в петък, от Голямата къща отново ми се обадиха по телефона и този път не беше Алберто, а самата Микол.

Водихме дълъг, даже доста дълъг разговор. Благодарение главно на Микол, тонът му се задържа в рамките на едно обикновено, леко иронично и отвлечено бъбрене на двама вече улегнали студенти, между които като деца може и да е съществувала някаква привързаност, но които сега, след близо десет години, можеха само да се върнат към някои общи спомени.

— От колко време не сме се виждали?

— Най-малко от пет години.

— Как изглеждаш сега?

— Като грозна стара мома със зачервен нос. А ти? Впрочем четох, четох…

— Какво си чела?

— Във вестниците: че преди две години си участвувал в Конкурса за изкуство и култура във Венеция. Отличаваме се, а? Поздравления! Е да, ти винаги си бил отличник по италиански, още от гимназията. Мелдолези беше истински очарован от твоите теми, развити в клас. Мисля, че даже и на нас прочете някои от тях.

— Не е нужно да ми се подиграваш. А ти с какво се занимаваш?

— С нищо. Трябваше да се дипломирам по английска филология в „Ка’Фоскари“ още миналия юни. Но нищо не направих. Надявам се тази година да свърша, ако надвия мързела си. Как мислиш, дали и на нас, завършилите семестриално, ще ни разрешат да се дипломираме заедно с другите?

— Знам, че ще те разочаровам, но въобще не се съмнявам в това. Взела ли си си дипломна работа?

— За вземане, взела съм. Върху Емили Дикинсън, нали я знаеш американската поетеса от XIX век, онази страшна жена… Но как да се подготвя? Трябва да вървя непрекъснато по петите на професора; да изкарам във Венеция цели петнадесет дена, а на мен Перлата на лагуната, малко като постоя… през всичките тези години съм оставала там само най-необходимото време. Освен това, честно казано, ученето никога не ме е привличало.

— Лъжкиня. Лъжкиня и снобка.

— Наистина. Кълна се! А тази есен още по-малко ми се иска да отида там и да стоя тихо, смирено. Знаеш ли, драги, какво ми се иска да правя, вместо да се погребвам в библиотеката?

— Слушам те.

— Да играя тенис, да танцувам и да флиртувам, представи си!

— Прилични развлечения — тениса и танците. Би могла прекрасно да се отдадеш на тях и във Венеция.

— Разбира се… с икономката на вуйчо Джулио и вуйчо Федерико, която е винаги по петите ми!

— Но за тениса, не ми казвай, че не можеш да си го позволиш. Аз например, щом ми се отдаде възможност, вземам влака за Болоня и…

— Отиваш при любимата. Хайде, признай!

— Не, не. И аз трябва да се дипломирам догодина. Още не зная дали по история на изкуството или по литература, но съм почти сигурен, че ще е литература. Но все пак си позволявам да поиграя един час тенис. Отивам на някой корт (корт с червена настилка, какво си мислиш, с топла вода, кафене и всякакви други удобства…) и никой нищо не може да ми каже. Защо не направиш и ти същото във Венеция?

— Въпросът е, че за да играеш тенис или да танцуваш, ти трябва партньор, а аз във Венеция не познавам подходящ. И повтарям: Венеция може и да е прекрасна, не го оспорвам, но аз не се чувствувам добре там. Чувствувам се като временно пребиваваща, чужда почти като в чужбина.

— При твоите вуйчовци ли спиш?

— Да, спя и се храня там.

— Разбирам. Преди две години, когато в „Ка’Фоскари“ се провеждаше Конкурсът, ти благодаря все пак, че не дойде. Съвсем искрено ти го казвам. Това беше най-черният момент в живота ми.

— Че защо? Знаеш ли, когато научих, че ще участвуваш, за момент изпитах желание да дойда и да клакьорствам… заради флага… Но я ми кажи: спомняш ли си онзи път при Стената на ангелите, в годината, когато те бяха оставили по математика за октомври? Сигурно беше плакал от мъка, горкичкият, очите ти бяха едни! Искаше ми се да те утеша. Даже те накарах да прескочиш оградата и да влезеш в градината. И защо не влезе? Спомням си, че не влезе, но не си спомням защо.

— Защото някой ни изненада в най-хубавия момент.

— А да, Пероти, онова куче Пероти, градинарят.

— Градинар ли? Мислех, че е кочияш.

— Градинар, кочияш, шофьор, портиер — всичко.

— Жив ли е още?

— И още как!

— А кучето, истинското куче, онова, което лаеше?

— Кой? Йор ли?

— Да, догът.

— И той е жив и в цветущо здраве.

Повтори поканата на брат си. (Не знаела дали Алберто ми се бил обаждал по телефона, но защо не съм отидел у тях да подиграем тенис?) Без обаче да настоява и без въобще да намекне, за разлика от него, за писмото на маркиз Барбичинти. Не говореше за нищо друго, освен за удоволствието да ме види отново след толкова време и затова, че ще се наслаждаваме заедно, напук на всякакви забрани, на развлеченията, които все още хубавото време можеше да ни предложи.