Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (4)

III

През 1914 година, когато умрял малкият Гуидо, професор Ермано бил на четиридесет и девет, а госпожа Олга — на двадесет и четири години. Детето се почувствувало зле, вдигнало висока температура и изпаднало в дълбок унес.

Извикали веднага доктор Коркос. След безкрайно дълъг и мълчалив преглед, извършен от него със свъсени вежди, Коркос вдигнал рязко глава и погледнал първо бащата, после майката. Погледът на домашния лекар бил продължителен, строг, някак особено пренебрежителен, докато под гъстите, вече посивели мустаци устните му се свивали в горчива гримаса като при безнадеждните случаи.

„Вече нищо не може да се направи“ — искал да каже доктор Коркос с този поглед и тази гримаса. А може би е искал да каже и нещо друго? Кой знае дали същия ден, преди да се сбогува, или, както често се случва, едва пет дена по-късно споделил с дядо Рафаел по време на голямата погребална процесия, че той също, преди десет години, бил изгубил детето си, своя Рубен.

— И аз съм изпитал тази мъка и зная какво значи да виждаш как умира петгодишното ти дете — казал Елиа Коркос.

С наведена глава, с ръце на рамката на велосипеда дядо Рафаел вървял до него. Като че ли броял паветата на булевард Ерколе I д’Есте. При тези думи, съвсем необичайни за скептичния му приятел, го погледнал изумен.

В същност какво знаеше самият той, Елиа Коркос? Беше прегледал обстойно неподвижното тяло на детето, беше поставил мислено злощастната диагноза и чак след това бе вдигнал очи, за да срещне тези на вкаменилите се родители: бащата — старец, а майката — още момиче. По какви ли скрити пътечки погледът му можеше да достигне до тези две сърца? И кой ли друг вече можеше да надникне там? Върху надгробната плоча в монументалната гробница (седем реда, съвсем леко гравирани върху правоъгълен къс бял мрамор) се четеше само:

Поклон!

ГУИДО ФИНЦИ-КОНТИНИ

(1908–1914)

съвършен в тяло и в душа,

твоите родители се готвеха

все повече и повече да те обичат,

а не да те оплакват

„Все повече и повече.“ Едно смирено ридание, и толкова. Една болка останала в сърцето, която не можеше да се сподели с друг.

Алберто беше роден през 1915, а Микол — през 1916 година, почти мои връстници. Те не посещаваха нито началното еврейско училище на улица Виняталята, където Гуидо не бе успял да завърши първия подготвителен клас, нито по-късно държавния лицей „Дж. Б. Гуарини“, първата стъпка към най-доброто общество на града, еврейско и нееврейско, и поради това много реномиран. Както Алберто, така и Микол учеха с частни учители и професор Ермано прекъсваше от време на време уединената си изследователска дейност в областта на агрономството, физиката и историята на еврейските общности в Италия, за да наблюдава отблизо техните успехи. Бе по времето на безумните, но по-особен начин щедри години на зараждащия се фашизъм в Емилия^[1]. Всяка постъпка, всеки начин на поведение бяха пресявани — дори и от тези като баща ми, които охотно цитираха Хораций и неговата — aurea mediocritas^[2] — през грубото сито на патриотизма или на пораженството. Да изпратиш децата си в държавното училище, се смяташе за патриотичен жест; да не ги изпратиш — за пораженство и следователно за обида към тези, които ги бяха изпратили.

Макар и изолирани, Алберто и Микол Финци-Контини поддържаха слаби, но все пак някакви отношения с външния свят, с децата, които като нас посещаваха държавните училища.

Двама от учителите в „Гуарини“ бяха общи, служеха ни като връзка.

Мелдолези например, нашият преподавател по италиански, латински, гръцки, история и география в четвърти гимназиален клас, през ден следобед възсядаше велосипеда си и от вилната зона, израснала през последните години оттатък Порта Сан Бенедето, където живееше сам в една мебелирана стая, се отправяше към „Баркето дел Дука“, задържайки се понякога там цели три часа. Така правеше и госпожа Фабиани, учителката ни по математика.

В същност истината е, че от госпожа Фабиани никога нищо не бе излязло. Родом от Болоня, бездетна вдовица над петдесетте, много набожна, често, когато ни изпитваше, я забелязвахме да втренчва някъде небесносините си фламандски очи и да си мърмори нещо, като че изпадаше в екстаз. Молеше се. Разбира се, молеше се за нас, бедните, почти всичките скарани с алгебрата. А по всяка вероятност и за да поощри приемането на католическата вяра от господата израилтяни, чиято къща — и то каква къща! — посещаваше два пъти в седмицата. Приемането на новата вяра от професор Ермано и от госпожа Олга, и особено от двете деца: Алберто — толкова умен, и Микол — толкова мила и жизнерадостна, навярно й се е струвало много важна и неотложна задача, за да рискува възможностите си за успех с някаква банална липса на деликатност.

Докато учителят Мелдолези не премълчаваше нищо. Беше роден в Комакио, в селско семейство, и бе възпитаван в семинария до завършването на лицея (и наистина приликата с малкия, проницателен, почти женствен селски поп се чувствуваше много силно при него). После записал литература в университета в Болоня, тъкмо навреме, за да присъствува на последните лекции на Джозуе Кардучи и да се гордее по-късно, че е, негов „скромен ученик“. Следобедите, прекарани в „Баркето дел Дука“, в изпълнената с ренесансови спомени атмосфера, с чая в 5 часа в компанията на цялото семейство (в този час госпожа Олга обикновено се прибираше от разходка в парка с огромни букети цветя), както и по-късно горе, с часовете в библиотеката, наслаждавайки се до тъмно на увлекателните беседи на професор Ермано — изглежда, че тези следобеди представляваха нещо изключително ценно за него, щом бяха станали предмет на продължителни разговори с нас.

Една вечер професор Ермано споменал пред него, че през 1875 година Кардучи бил гостувал за десетина дни на родителите му, показал му стаята, където бил нощувал големият поет (и Мелдолези дори пипнал леглото, на което бил спал), и накрая му поверил пакет писма, написани саморъчно от Кардучи до майката на професора, за да може спокойно да ги разгледа в къщи. Оттогава неговото вълнение, неговият ентусиазъм нямаха граници. До такава степен, че бе убедил себе си и се опитваше да убеди и нас, че известният стих от „Песен за Леняно“:

О! Светла, прелестна императрице,

о, предана…

Където ясно се предусещали още по-известните стихове:

Откъде дохождаш? Какви ли векове

до нас те пратиха така смирена и красива…

Както и гръмкото превръщане на великия син на Марема^[3] в поклонник на „вечната царствена женственост“ са били вдъхновени именно от бабата по бащина линия на неговите частни ученици Алберто и Микол Финци-Контини. Каква прекрасна тема било това — беше се размечтал един ден учителят Мелдолези пред класа — за една статия, която да се изпрати на онази „Нова антология“, в която Алфредо Грили, неговият приятел и колега Грили, от дълго време публикувал своите остри бележки! Все някой ден, разбира се, възможно най-деликатно, той щял да намекне за това на собственика на писмата. И дано дадял господ, пред вид на обстоятелството, че са минали много години, поради важността на събитието и естествено поради изключителната коректност на тези писма, в които Кардучи се обръщал към дамата, назовавайки я единствено „любезна баронесо“, „вежлива домакиньо“ и подобни, дано дадял господ собственикът да не му откаже! При съгласие от негова страна всичко щял да уреди той, Джулио Мелдолези — разбира се, и за това трябвало да получи категоричното разрешение от този, който бил в правото си да му го даде или откаже, — щял да препише едно по едно писмата, съпровождайки тези свещени късчета хартия, тези благоговейни искри на големия ваятел на словото със съвсем кратък коментар. От какво в същност се нуждаел текстът на тази кореспонденция? Само от едно въведение от общ характер и може би някои историко-филологически допълнения под линия…

Освен общите ни учители, поне веднъж в годината възможност за директен контакт с Алберто и Микол ни даваха също и изпитите за частни ученици, които се провеждаха през юни заедно с матурата и вътрешните изпити.

За нас, обикновените ученици, особено ако ги бяхме изкарали, нямаше по-щастливи дни. Като че ли изведнъж започвахме да съжаляваме за току-що завършилите уроци и домашни упражнения, а за срещите си не намирахме по-добро място от входа на училището. Бавехме се в широкото хладно и полутъмно, наподобяващо крипта преддверие, струпани пред дългите списъци с крайните резултати, примамвани от собствените си имена и от имената на съучениците, които, изписани красиво и изложени под стъкло зад тънката телена мрежа, не преставаха да ни омайват. Беше хубаво, че училището вече не ни плаши, че можем да излезем веднага навън в синята, прозрачна светлина, в десет часа сутринта, през големия каменен портал; хубаво беше, че ни очакват дългите часове на безделие и свобода. Всичко изглеждаше прекрасно през тези първи дни от ваканцията. И какво щастие изпитвахме при мисълта за предстоящото заминаване на море или на планина, когато изчезваше дори споменът от ученето, който продължаваше да терзае много други ученици!

И ето че сред тези други (обикновено момчета от селата, подготвяни за изпитите от селския свещеник, които, преди да прекрачат прага на „Гуарини“, гледаха уплашено като телета, подкарани за клане) се появяваха Алберто и Микол Финци-Контини. Те въобще не бяха уплашени, бяха свикнали да се явяват на изпити и да ги вземат блестящо. Струваше ми се, че се отнасяха малко иронично към всички и особено към мен, когато, прекосявайки коридора на училището, ме забелязваха сред съучениците ми и ме поздравяваха с кимване и усмивка. Но се държаха винаги възпитано, даже повече, отколкото трябваше — възпитано и любезно, точно, като домакини.

Никога не идваха пеша, нито с велосипеди. Возеха се винаги в карета. Една тъмносиня карета с големи колела с гуми, цялата лъсната и блестяща.

Каретата чакаше с часове пред входа на училището, премествайки се само за да бъде на сянка. И трябва да призная, че за нас бе развлечение да я разглеждаме отблизо, с всичките й подробности: от големия красив кон, спокойно поритващ от време на време, до сребристата благородническа коронка, изпъкваща на тъмносиния фон на вратите, и взели разрешение от снизходителния кочияш в униформа, застанал на капрата като на трон, се качвахме на едно от страничните стъпала така, че да можем удобно да разглеждаме с нос, сплескан на стъклото, вътрешността на каретата — беше като в полутъмен салон, всичко в сив плюш, в единия ъгъл дори се виждаха цветя във висока, тънка, подобна на чаша ваза. Всичко това бе също едно от удоволствията, едно от приятните неща, с които бяха щедро изпълнени тогава нашите прекрасни, юношески утрини в късната пролет.