Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (22)

III

В овалното огледало над умивалника гледах отражението на лицето си.

Разглеждах го внимателно, като че ли не бе моето, като че ли бе лицето на друг човек. Въпреки че го бях облял няколко пъти със студена вода, все още беше червено, „пламтящо червено“, както се бе изразила Микол, на петна, по-тъмни между носа и горната устна и около скулите. Изследвах със старателна обективност това голямо осветено лице — там, пред мен, привличан последователно от пулсирането на артериите под кожата на челото и на слепоочията, от гъстата мрежа яркочервени капиляри, която, ако разтворех широко очи, като че притискаше в обсада светлосините дискове на ирисите, от косъмчетата по страните, по-гъсти по брадичката и по челюстите, и даже от една едва видима пъпчица… Не мислех за нищо определено. През тънката стена, която ме отделяше от стаята, чувах Микол да говори по телефона. С кого ли? Вероятно с персонала от кухнята, за да поиска да й качат горе вечерята. Това естествено щеше да направи и за двамата предстоящото сбогуване по-малко смущаващо.

Влязох, когато затваряше телефона, и отново не без учудване установих, че тя нямаше нищо против мен.

Протегна се от леглото, за да налее чай в една чаша.

— Сега, ако обичаш, седни — каза — и пийни нещо.

Мълчаливо я послушах. Пиех бавно, на глътки, без да вдигам очи. Зад гърба ми, изтегнат на пода, спеше Йор. Неговото тежко хъркане на пиян скитник изпълваше стаята.

Оставих чашата.

И бе отново Микол, която заговори. Без въобще да спомене за случилото се преди малко, започна с това: как отдавна, може би много по-отдавна, отколкото съм можел да предположа, имала намерение да започне открит разговор за положението, което полека-лека се бе създало между нас. Нима не си спомнях онзи път, продължи, през октомври, когато, за да не се намокрим, се бяхме подслонили в гаража и след това бяхме седнали в каретата? Е да, още от онзи момент била усетила лошата насока, която вземали нашите отношения. Била разбрала веднага, че между нас се е породило нещо фалшиво, нещо погрешно, нещо много опасно и вината била главно нейна, признавала, и това продължило още доста време. Какво трябвало да направи? Много просто: да ме дръпне настрана и да ми каже всичко честно още тогава, без да изчаква. А тя какво направила: като истинска страхливка избрала най-лошото — избягала. Е да, да се измъкнеш, било лесно, но докъде води това почти винаги, особено при „нежните ситуации“? Деветдесет и девет на сто е сигурно, че жарта продължава да тлее под пепелта с удивителния резултат, че по-късно, когато двамата се срещнат отново, вече е много трудно, почти невъзможно да разговарят спокойно като добри приятели.

Аз също бях усетил — намесих се на това място — и й бях благодарен за откровеността.

Но имаше нещо, което исках тя да ми обясни. Беше избягала така изведнаж, без дори да се сбогува, добре, но защо после, едва пристигнала във Венеция, беше побързала да поиска от мен да не преставам да се срещам с брат й Алберто.

— Защо? — попитах. Ако наистина си искала, както каза, да те забравя (извини ме за баналността и не избухвай в смях!), не можеше ли напълно да скъсаш с мен? Щеше да бъде трудно, но не и невъзможно — щом не се подхранва, ако мога така да се изразя, жарта с течение на времето сама може да угасне.

Погледна ме, без да прикрие изненадата си — учудена може би, че бях намерил сили да мина в контраатака, дори и толкова неубедително.

Имал съм право — съгласи се, поклащайки глава замислено, — имал съм пълно право. Все пак ме молеше да й вярвам. Като постъпила така, тя нямала и най-малкото намерение да лови риба в мътна вода. Държала на моето приятелство — това било всичко, вярно, малко егоистично, но освен това наистина била загрижена за Алберто, който с изключение на Джампиеро Малнате оставал тук, без да има с кого да размени от време на време две думи. Горкият Алберто! — въздъхна. Не бях ли забелязал и аз по време на посещенията ми през последните месеци колко той има нужда от хора около себе си? За него, свикнал да прекарва зимите в Милано, забавлявайки се с театри, кина и всичко останало на разположение, перспективата да остане тук, във Ферара, затворен в къщи в продължение на месеци, и на всичко отгоре почти без да има какво да нрави, не беше никак весела, трябвало да се съглася с нея. Горкият Алберто! — повтори. Тя, в сравнение с него, била много по-силна, много по-независима, можела, ако се наложи, да издържи и най-тежката самота. Впрочем май ми го била казала: Венеция през зимата била може би по-мрачна и от Ферара, а къщата на вуйчовците й — не по-малко тъжна и „изолирана“ от тази.

— Тази тук съвсем не е тъжна — казах, изведнаж разчувствуван.

— Харесва ли ти? — попита ме оживена. — Тогава ще ти призная нещо, но ти после няма да се нахвърлиш върху мен, нали? Няма да ме обвиняваш в лицемерие или дори в двуличие!… Исках много ти да видиш тази къща.

— Защо?

— Защо, не зная. Наистина не бих могла да ти кажа защо. Предполагам поради същата причина, поради която като дете в храма ми се искаше да дръпна и теб под татковия шал… Ех, ако можех да го направя! Още си ми пред очите там, под шала на баща ти, на банката пред нас. Колко те съжалявах. Зная, че е нелепо: и все пак, като те гледах, изпитвах същото съжаление, като че ли ти си сирак, без баща и без майка.

След тези думи помълча известно време с поглед, вперен в тавана. После, облегната с лакът на възглавницата, заговори отново, този път замислена, сериозна.

Каза, че не искала да ми причинява болка, че никак не искала това, но, от друга страна пък, трябвало да разбера: в никакъв случай не трябвало да разваляме, както сме рискували да сторим, хубавите общи детски спомени. Да се захванем да правим любов ние двамата! Наистина ли съм мислел, че е възможно?

Попитах я защо й изглежда чак толкова невъзможно.

Поради безброй много причини — ми отговори: на първо място поради това, че само мисълта да се люби с мен я смущавала толкова, колкото ако си помислела, че може да прави подобно нещо с брат, да кажем примерно с Алберто. Вярно, като дете леко се увличала по мен и кой знае, може би именно това сега я възпирало. Аз… аз стоех до нея, разбирах ли какво иска да ми каже? А не срещу нея, а любовта, поне така си представяла тя, била за хора, решени да се побеждават взаимно — един безмилостен, безпощаден спорт, много по-безмилостен и много по-безпощаден от тениса! Спорт, при който всякакви удари били разрешени и никой не проявявал излишно добродушие и почтеност, за да ги смекчи.

Проклет да бъде онзи мечтател, който има

греха, че пръв поиска с младежка тъпота

да разреши задача навек неразрешима

и пожела да смеси честта със любовта!^[1]

— бил предупредил Бодлер, който разбирал от тези работи. А ние? И двамата до глупост честни, еднакви във всичко и за всичко като две капки вода („А еднаквите не воюват помежду си, вярвай ми!“), бихме ли могли някога ние да се надяваме един друг? Щяхме ли да пожелаем истински да се разкъсаме? Не, не било възможно. Според нея, щом като бог ни е създал такива, подобно нещо нито било желателно, нито възможно.

Но дори да допуснем, като чисто предположение, че сме различни от това, което сме в действителност, че, с една дума, между нас има дори минимална възможност за връзка от такъв кръвопролитен тип, какво сме трябвало да направим? Да се сгодим със съответната размяна на халки, с взаимни посещения от страна на родителите и така нататък? Каква поучителна история! И какво удовлетворение у всички, когато сме щели да се появим заедно в италианското училище на следващия Кипур: малко отслабнали в лице поради постите, но въпреки това красиви, напълно подходящи един за друг! Естествено нямало да липсват и такива, които, виждайки ни, щели да благословят расистките закони, заявявайки, че пред такова красиво съчетание оставало да се каже едно-единствено нещо — всяко зло за добро. И кой знае дали дори Федералният секретар нямало да се заинтересува от нас чак от булевард Кавур! Пфу!

Мълчах подтиснат. Тя се възползува от това, за да вдигне слушалката на телефона и да каже в кухнята да й донесат вечерята, но след половин час, тъй като — повтори — тази вечер въобще не била гладна. Едва на другия ден, размисляйки отново върху случилото се, щях да се сетя и за това, че докато бях в банята, я бях чул да разговаря по телефона. Значи, се бях лъгал — щях да си кажа на другата сутрин, — значи, е говорила с друг от къщата (или извън нея), но не и с кухнята.

Но в онзи момент бях потънал в съвсем други мисли. Когато Микол затвори телефона, вдигнах глава:

— Ти каза, че ние двамата сме еднакви. В какъв смисъл?

— Но, да, да — възкликна тя. В смисъл че и аз като нея не съм притежавал онзи инстинктивен вкус към нещата, който е характерен за нормалните хора. Долавяла го прекрасно: за мен, както и за нея, по-голямо значение имал споменът за нещата, отколкото тяхното притежаване, споменът, пред който всяко притежаване само по себе си се оказва лъжовно, обикновено, недостатъчно. Как ме разбирала! Моето тръпнещо желание настоящето веднага да стане минало, за да мога да го обичам и да му се възхищавам спокойно, било и нейно, съвсем същото. Такъв бил нашият общ недостатък: да вървим напред с глава, винаги обърната назад. Не е ли така?

Така беше — не можех да не призная вътре в себе си, — точно така беше. Бях я прегръщал само преди час, а вече, както винаги, всичко отново бе станало нереално като в приказка — една случка, която не можеш да повярваш, че е била, или от която се страхуваш.

— Кой знае — отговорих гласно. — Може би е по-просто. Може би не ти допадам физически. И това е всичко.

— Не говори глупости — възпротиви се тя. — Какво общо има това?

— И още как има общо!

— Сега ти просиш комплименти и го знаеш прекрасно. Но не искам да ти доставя това удовлетворение. Не го заслужаваш, а освен това даже и сега да се опитам да ти повторя всички хубави неща, които винаги съм си мислила за твоите прословути синьозеленикави очи (и не само за очите), какво ще постигна? Ти пръв ще ме осъдиш като отвратителна лицемерка. Ще си помислиш: ето на, след тоягата — захарче, лека милувка…

— Освен ако…

— Освен ако какво?

Колебаех се, но накрая се реших:

— Освен ако — започнах — няма някой друг между нас.

Гледайки ме втренчено, поклати отрицателно глава.

— Между нас няма съвсем никой — отговори. — А и кой трябва да бъде този?

Вярвах й. Но бях отчаян и исках да я засегна.

— Мен ли питаш? — казах, издавайки напред устни. — Всичко е възможно. Кой може да ми гарантира, че през зимата във Венеция не си се запознала с някого?

Избухна в смях — весел, жив, кристален смях.

— Що за идея — възкликна. — Та аз само зубрех през цялото време за тази дипломна работа!

— Да не би да искаш да ме убедиш, че през тези пет години следване въобще не си правила любов с никого! Хайде, хайде, все е имало някой, който е тичал по тебе!

Бях сигурен, че ще отрече. Но се излъгах.

— Да, любовници съм имала — призна.

Като че ли някаква ръка сграбчи изведнъж стомаха ми и започна да го извива.

— Много ли? — успях да попитам.

Както беше се изтегнала по гръб, с поглед, вперен в тавана, повдигна леко ръка.

— Хм… не зная — каза. — Чакай да си помисля.

— Значи, си имала много?

Погледна ме накриво с едно лукаво, направо нагло изражение на лицето, което не познавах и което ме ужаси.

— Да кажем, трима или четирима. Даже петима, ако трябва да бъда точна… Но всичките бяха незначителни флиртове, да сме наясно, и съвсем безобидни… и даже доста скучни.

— Флиртове в какъв смисъл?

— Но да… дълги разходки из Лидо… две или три екскурзии до остров Торчело… от време на време по някоя целувка… много държане за ръце… и много кино. Изобилие от кина.

— И винаги със състуденти?

— Горе-долу.

— С католици, предполагам.

— Естествено. Но не по принцип, обаче. Разбираш ли, принуден си да се задоволиш с каквото намериш.

— Но не с…

— Не, с евреи бих казала, че не. Не защото във факултета нямаше. Но бяха толкова сериозни и грозни!

Отново се обърна, за да ме погледне, и се усмихна.

— Но тази зима — никой, мога да ти се закълна. Учех и пушех и до такава степен не правех нищо друго, че самата госпожица Блуменфелд ме караше да излизам.

Измъкна изпод възглавницата пакет „Лъки страйк“.

— Искаш ли да запалиш? Както виждаш, започнах със силни.

Мълчаливо посочих лулата, която беше пъхната в джобчето на сакото.

— И ти ли! — засмя се, необичайно развеселена. — Ама този ваш Джампи наистина сее последователи!

— И ти се оплакваше, че нямаш приятели във Венеция! — заосъждах я аз. — Какви лъжи! Хайде, и ти си като другите.

Поклати глава, не зная дали със съжаление към мен или към самата себе си.

— Дори флиртовете, и тези най-дребните, не могат да се смесват с приятелството — каза тъжно. — Затова, когато съм ти говорила за приятели, трябва да признаеш, че съм те лъгала само до известна степен. Но имаш право: и аз съм като другите — лъжкиня, предателка, невярна… Не много по-различна от една Адриана Трентини в края на краищата.

Беше изрекла „невярна“ на срички, с нещо подобно на горчива гордост. Продължи да говори, като каза, че ако аз съм имал вина, то тя е била в това, че винаги съм я надценявал повече, отколкото трябвало. С това, за бога, тя нямала и най-малкото намерение да се оправдае. Но било факт: тя четяла в очите ми винаги такъв „идеализъм“, че се чувствувала някак си принудена да се показва по-добра, отколкото е в действителност.

Нямаше повече какво да си кажем. След малко, когато Джина влезе с вечерята (минаваше вече девет), се изправих.

— Извинявай, но трябва да тръгвам — казах, подавайки й ръка.

— Знаеш пътя, нали? Или предпочиташ да те изпрати Джина?

— Не, няма нужда. Ще се оправя сам.

— Да вземеш асансьора.

— Добре.

На вратата се обърнах. Вече беше допряла лъжицата до устата си. Казах: „Чао.“

— Чао — усмихна ми се тя. — Утре ще ти телефонирам.