Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il giardino dei Finzi-Contini, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2016)

Издание:

Джорджо Басани. Градината на Финци-Контини

ИК „Народна култура“, София, 1983

Италианска. Първо издание

Редактор: Бояна Петрова

Коректор: Здравка Славянова, Грета Петрова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Иван Скорик

Рецензент: Никола Иванов

История

  1. — Добавяне

II

Ако за семейната гробница на Финци-Контини можеше да се каже с насмешка, че е „един ужас“, то тяхната къща долу, наричана завистливо „Голямата къща“, усамотена сред комарите и жабите на канала Панфилио и ямите за смет, дори след изминалите петдесет години не можеше да предизвика такава усмивка. О! Съвсем малко беше необходимо, за да почувствувам отново обидата! Достатъчно беше например да мина покрай дългата ограда на парка откъм Ерколе I д’Есте, прекъсната почти в средата от великолепна дъбова порта без никакви дръжки, или да застана на най-високата част на Стената на ангелите, от другата страна на градината, за да се промъкна с поглед през безпорядъка от стволове, клони и нападали листа до странния изострен силует на къщата и, още по-навътре, до сивото петно на игрището за тенис в края на една поляна — и ето че старата горчивина от грубото отблъскване и раздялата отново ми причинява болка, отново ме изгаря както на времето.

— Що за своенравна идея, що за хрумване на новобогаташи! — имаше навика да повтаря баща ми с нотка на страстен гняв всеки път, когато се подхващаше разговор за нея. — Е, да — съгласяваше се той, — предишните собственици, маркизите Аволи са били с „възможно най-синята“ кръв. Градината и руините открай време са били известни с ефектното име „Баркето дел Дука“[1]. Дотук всичко добре! Така че Моис Финци-Контини, чиято всепризната заслуга бе, че е „подушил“ сделката при сключването й, е трябвало само да се бръкне за прословутите няколко гроша. Е, и какво? — веднага добавяше баща ми. — Необходимо ли беше обаче синът му Меноти, с прякор „Смахнатата зарзала“ заради особения цвят на една негова ексцентрична шапка, да затвори жена си Жозет и себе си в една толкова отдалечена част на града, печална и особено неподходяща за едни Финци-Контини?

За тях, родителите — може! Те принадлежаха към друга епоха и в края на краищата можеха да си позволят лукса да вложат, ако искат, всичките си пари в тези стари развалини. Можем да разберем и нея, Жозет Артом, от рода на бароните Артом от Тревизо (хубава жена с голям бюст и сини очи — майка й беше от Берлин, от фамилията Олски). Беше привърженичка на династията Савоя до такава степен, че през май 1898 година, малко преди да умре, изпратила поздравителна телеграма на генерал Бава Бекарис, който стрелял по миланските социалисти и анархисти. Фанатична почитателка на Бисмаркова Германия, от момента, в който съпругът й Меноти — който я гледаше в очите — я беше довел в своята Валхала, тя никога не беше правила дори опит да прикрие неприязънта си към еврейското общество във Ферара, според нея прекалено ограничено. Можем да разберем в същност, въпреки че изглежда смешен, нейния явен антисемитизъм. Докато професор Ермано и госпожа Олга (той — човек на науката, тя — по баща Херера от Венеция, тоест родена в много добро семейство на сефардими, доста западнало, но съблюдаващо вярата), какво си представляваха, че са? Може би благородници? Е, да, естествено: загубата на първородния им син Гуидо, починал така внезапно на шест години, през четиринайсета, от някакъв американски вид детски паралич, че дори доктор Коркос не могъл да направи нищо, сигурно е била за тях много тежък удар. Особено за нея, за госпожа Олга, която оттогава не бе свалила траура. Но ако оставим това настрана, нима бе необходимо поради уединения им начин на живот и те да бъдат увлечени по абсурдните приумици на Меноти Финци-Контини и на подхождащата му съпруга? Каква ти аристокрация! Поне те, вместо да важничат, щяха да направят по-добре, ако не забравяха какви са и откъде са — защото евреите, независимо дали са сефардими или ешкеназими, източни или западни, туниски, берберийски или от Йемен, и дори от Етиопия, в която и част на земята да се намират, под което и небе да ги е разпръснала историята, са и си остават винаги евреи, тоест близки роднини. Старият Моис не се е големеел! Той не е имал в главата си пушилки от благороднически амбиции! Когато живеел в гетото на улица Виняталята 24, в къщата, където, отстоявайки на натиска на високомерната си снаха, нетърпелива по-скоро да се премести в „Баркето дел Дука“, искал на всяка цена там да умре, ходел всяка сутрин сам да пазарува на Пиаца деле Ербе с мрежа в ръка. Като се има пред вид, че именно той, наречен поради това „котката“, бе издигнал от нищо рода. Защото както беше сигурно, че Жозет е дошла във Ферара с голяма зестра, която включвала една вила в околностите на Тревизо, изрисувана от Тиеполо, доста голяма сума пари в брой и бижута, естествено много бижута, толкова много, че на премиерите в театъра, на фона на червеното кадифе на семейната ложа, те привличали погледите на цялата публика върху нейното бляскаво деколте; така беше сигурно, че именно „котката“ е купил в долната част на делтата на По — между Кадигоро, Маса Фискалия и Йоланда ди Савоя — хиляди хектари земя, върху която и днес се гради голямото фамилно богатство. Колкото до монументалната гробница, е, това е единствената грешка, единственият грях (що се отнася до усета за красота), в който може да се обвини Моис Финци-Контини. Но само в това.

Така говореше баща ми на Великден, по време на дългите обеди, когато продължаваха да се събират в нашата къща и след смъртта на дядо Рафаел двадесетина роднини и приятели. А също и на Кипур, когато същите роднини и приятели идваха у нас, за да отпразнуваме края на постите.

Особено добре си спомням един обяд на Великден, когато, наред с обикновените, винаги едни и същи горчиво-критични оценки, които правеше единствено за да припомни стари случки от историята на Общността, баща ми разказа нови, изненадващи неща.

Ставаше дума за тридесет и трета, годината на така наречения „набор по случай Десетгодишнината“. Благодарение на „благоразположението“ на дучето, който изведнаж, по вдъхновение, решил да приеме всеки „довчерашен противник или скептик“, ето че в средите на нашата Общност броят на членовете на фашистката партия се увеличил изведнъж до деветдесет процента. Баща ми, седнал на обичайното си почетно място на масата, на мястото, от което дядо Рафаел бе изричал своите напътствия в продължение на десетки години със съвсем друг авторитет и строгост, се бе показал удовлетворен от този факт. Добре направил равинът доктор Леви — продължаваше той, — като говорил за Статута[2] във възпоменателната си реч в италианската синагога в присъствието на най-висшите градски власти: префекта, федералния секретар, кмета, коменданта на гарнизона.

И все пак баща ми не беше съвсем доволен. В светлите му момчешки очи, изпълнени с патриотична жар, премина сянка на неодобрение. Сигурно беше усетил някаква пречка, някакво непредвидено и неприятно препятствие.

И наистина, когато започна да изброява колко от нас, от нас юдеите във Ферара, са останали „вън“ и стигна до Ермано Финци-Контини, който не бил взел членска карта, вярно, но да не се забравяло и значителното му състояние като земевладелец, не се разбра защо така неочаквано, като че ли раздразнен от самия себе си и от дискретността си, ни съобщи два интересни факта, нямащи връзка помежду си, но не по-малко показателни.

Първо, че когато адвокатът Йеремия Табет в качеството си на сансеполкрист[3] и близък приятел на Федералния секретар отишъл специално в „Баркето дел Дука“, за да връчи вече оформената членска карта на професора, не само че тя му била върната, но и почти веднага, любезно, разбира се, но и доста остро му била показана вратата.

— И под какъв претекст? — попита някой плахо. — Не се е чуло Ермано Финци-Контини да е толкова нападателен.

— Под какъв претекст е отказал ли? — изсмя се силно баща ми. — Е, както обикновено: че той бил човек на науката (много бих искал да знам от коя област на науката!), че бил много възрастен, че никога през живота си не се бил занимавал с политика и т.н. и т.н. Бил е и хитър, приятелчето. Като забелязал намръщеното лице на Табет и хоп, мушнал му пет банкноти в джоба.

— Пет хиляди лири!

— Точно пет хиляди. В полза на планинските и морски лагери на организацията „Балила“[4]. Добре го е измислил, нали? Но слушайте по-нататък.

И разказа на присъствуващите как професорът преди няколко дни с писмо до Управата на Общността чрез адвоката Ренцо Галаси-Тарабини (как могъл да си избере толкова лицемерен, толкова двуличен, толкова хитър адвокат) поискал официално разрешение да възстанови на свои разноски „за ползуване от неговото семейство и от всички желаещи“ малката стара испанска синагога на улица Мацини, която най-малко от три века не функционираше и се ползуваше като склад.

Бележки

[1] „Ладията на херцога“ (ит.). — Б.пр.

[2] Става сума за конституцията, установена през 1848 година от Карло-Алберто, крал на Сардиния, отнасяща се до пиемонтци и сардинци, но по-късно възприета от Кралство Италия. — Б.пр.

[3] Сансеполкристи се наричали първите членове на фашистките групи, свикани от Мусолини през 1919 година в Милано на площад Сан Сеполкро. — Б.пр.