Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il giardino dei Finzi-Contini, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2016)

Издание:

Джорджо Басани. Градината на Финци-Контини

ИК „Народна култура“, София, 1983

Италианска. Първо издание

Редактор: Бояна Петрова

Коректор: Здравка Славянова, Грета Петрова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Иван Скорик

Рецензент: Никола Иванов

История

  1. — Добавяне

VII

Безполезно беше да се заблуждавам, че Малнате не знае истинската причина, поради която стоях настрана от къщата на Финци-Контини, както и че се досеща до известна степен докъде са стигнали отношенията между мен и Микол. Въпреки това както аз, така и той избягвахме в пълно общо съгласие разговорите на тази тема. И двамата проявявахме сдържаност и изключителна деликатност. И аз му бях искрено благодарен, че се преструва, сякаш вярва на това, което му бях казал първата вечер, и че оттогава се въздържа да засяга този въпрос; бях му благодарен, че се поддава на играта ми и участвува в нея.

Виждахме се много често, почти всяка вечер. В началото на юли горещината, станала изведнъж задушаваща, беше опразнила града. Обикновено отивах при него между седем и осем часа. Когато го нямаше, търпеливо го чаках, забавляван понякога от госпожа Едвидже. Но в повечето случаи го намирах там, сам, излегнал се на канапето-легло по фланелка, с ръце на тила и очи, вперени в тавана, или седнал да пише писмо на майка си, с която, открих, го свързваше дълбоко нежно чувство, дори малко прекалено. Но щом влезех, той веднага отиваше в банята да се избръсне, след което излизахме заедно, с намерението и заедно да вечеряме.

Обикновено ходехме в гостилница „При Джовани“, сядахме навън, срещу кулите на Замъка, издигащи се над нас подобно на доломити и като тях лизнати по върховете от последните лъчи на деня. Посещавахме и „Волтини“, малка гостилница оттатък Порта Рено, от чиито маси, наредени под лек навес, обърнат на юг, към полето, погледът стигаше чак до широките поляни на летището. А през най-горещите вечери, вместо да тръгнем към града, поемахме по приятния път към Понтелагоскуро, минавахме железния мост на река По и така, въртейки педалите един до друг по насипа край пътя, с реката отдясно и полето отляво, стигахме до самотната постройка на „Догана Векия“, прочута с пържените си змиорки. Хранехме се винаги много бавно. Оставахме на масата до късно, като пиехме вино и пушехме лула. А когато вечеряхме в града, бързахме да се нахраним, плащахме, всеки своята сметка, и хванали велосипедите си, започвахме да се разхождаме нагоре-надолу по булевард Джовека или по булевард Кавур чак до гарата (през тези наши нощни разходки избягвахме винаги булевард Ерколе I). И после, обикновено към полунощ, той предлагаше да ме изпрати до нас. Поглеждаше часовника си, съобщаваше, че вече е време за лягане (сирената на фабриката изсвирвала за тях, „техническите лица“ в осем, вярно, но той винаги ставал в седем!), и колкото и да настоявах понякога да го изпратя аз, в никакъв случай не ми позволяваше. Когато стигахме до нашата къща, той, спрял на средата на улицата, възседнал колелото, ме изчакваше винаги да вляза и затворя добре вратата след себе си.

Два или три пъти след вечеря ходихме до бастионите на Порта Рено, където това лято се бе разположил един луна-парк. Беше доста посредствен: няколко стрелбища, наредени около купола от сив, изкърпен плат на малък цирк. Мястото ме привличаше. Привличаше ме и ме трогваше тъжното общество на бедни проститутки, хулигани, войници и жалки педерасти от покрайнините, което редовно го посещаваше. Цитирах Аполинер, цитирах Унгарети. И въпреки че Малнате, донякъде с вид на домъкнат против желанието си, ме обвиняваше в „упадъчен крепусколаризъм“, в същност и на него му харесваше, след като бяхме вечеряли в гостилница „Волтини“, да се качим горе, на прашното площадче, да спрем под ацетиленовата лампа на продавача на дини, за да хапнем по рязан, или да постреляме половин час на стрелбището. Джампи беше превъзходен стрелец. Висок и едър, изискан в добре изгладената си кремава спортна риза, която виждах на гърба му още от началото на лятото, съвсем спокойно прицелил се през дебелите стъкла на очилата, той очевидно бе улучил въображението на начервената и цинична тосканка — нещо като царица на мястото, — която, щом се появехме на върха на каменната стълба, водеща от площад Травальо до бастиона, властно ни приканваше към своето стрелбище. Докато Малнате стреляше, тя сипеше саркастични и непристойни комплименти, на които той, говорейки й на „ти“, отвръщаше много остроумно, със спокойната дързост на човек, прекарал много часове от ранна младост в публични домове.

През една особено задушна августовска вечер попаднахме в едно открито кино, където си спомням, че прожектираха немски филм с Кристине Зьодербаум.

Влязохме, след като филмът бе вече започнал, и аз веднага, едва седнал, започнах да шушна иронични коментари по адрес на филма, без да обръщам внимание на Малнате, който непрекъснато ми повтаряше да внимавам, да престана да се пеня, тъй като не си заслужавало. Прав бе Малнате. И още как! Изправяйки се изведнъж на фона на млечнобелия екран, един от предния ред заплашително ми заповяда да млъкна. Отговорих му с обида и той извика: „Вън, еврейско куче!“ — и в същото време се хвърли върху мен, сграбчвайки ме за гушата. За мое щастие, без да каже нито дума, Малнате на мига отблъсна с един удар моя нападател към стола му и ме извлече навън, преди още да запалят светлините.

— Ти наистина си ненормален — ми се скара, след като презглава бяхме взели велосипедите си от паркинга. — А сега да си плюем на петите и се моли на твоя господ този мръсник да го е казал само така, наслуки.

Така една след друга, прекарвахме нашите вечери, доволни и двамата, че успяваме да разговаряме, без да се сдърпаме както у Алберто, и може би именно затова не помисляхме за възможността да му позвъним по телефона и да го поканим да се присъедини към нас.

Бяхме изоставили политическите теми. Уверени и двамата, че Франция и Англия, чиито дипломатически мисии от известно време бяха вече в Москва, ще се споразумеят накрая със Съветския съюз (споразумението, считано от нас за неминуемо, щеше в същото време да спаси независимостта на Полша и мира и впоследствие да стане причина, заедно с края на Стоманения пакт, за падането поне на Мусолини), сега почти непрекъснато разговаряхме за литература и изкуство. Макар и да оставаше сдържан, без никога да прекалява в спора (от друга страна, той твърдеше, че малко разбира, това не било негова професия), Малнате отричаше общо това, което най-много обичах: Елиът, Монтале, Гарсия Лорка, Есенин. Слушаше ме, когато рецитирах развълнувано „От нас не искай думата, която от всички граници излиза“ на Монтале или откъси от „Плач за Игнасио“ на Лорка, и напразно се надявах всеки път, че съм го запалил, че съм го спечелил като техен почитател. Поклащайки глава, ми казваше, че не е съгласен, че „това, което не сме, това, което не искаме“ на Монтале, него го оставяло студен, равнодушен, че истинската поезия не можела да се осланя на отрицанието (да не месим Леопарди, за бога! Леопарди бил друго нещо, а освен това написал и „Жълтуга“ — да не забравям!), а обратно, трябвало да се осланя на утвърждението, на едно да, което поетът при крайния си анализ не може да не издигне срещу враждебно настроената природа и срещу смъртта. И картините на Моранди не му харесваха — били изтънчени, несъмнено нежни, но според него прекалено „индивидуалистични“, прекалено „субективни“ и „безпочвени“. Страх от действителността, страх от погрешната стъпка — ето какво в същност изразявали те, натюрмортите на Моранди, неговите прочути картини с бутилки и с цветчета; а страхът дори в изкуството винаги е бил лош съветник… На което, не без дълбоко в себе си да го ненавиждам, аз не намирах никога доводи, които да му противопоставя. Мисълта, че на другия ден следобед той, щастливецът, щеше навярно да се срещне с Алберто и с Микол и може би да говори с тях за мен, ме караше да се отказвам от всяко, дори плахо желание да му възразявам и аз се затварях в черупката си.

Но правех това против волята си.

— Е, в края на краищата — му възразих една вечер — и ти се отнасяш със същото отрицание към съвременната литература, а после не понасяш, когато тя, нашата литература, се отнася с такова отрицание към живота. Смяташ ли, че е правилно? Твоите поети-идеали са Виктор Юго и Кардучи, признай си.

— А защо не? — отговори той. — Според мен републиканската поезия на Кардучи, писана преди политическия му завой или, по-точно казано, преди неокласическото и монархическото му вдетиняване, е цялата за преоткриване. Препрочитал ли си тези стихове скоро? Направи го и ще видиш.

Отговорих, че не съм ги препрочитал и че нямам никакво желание да го направя. За мен и те бяха и си оставаха празно „фанфаронство“, изпълнени с лъжепатриотична риторика. Дори неразбираеми, непонятни и следователно „сюрреалистични“.

Една вечер не толкова защото държах да се покажа пред него, а кой знае, може би подтикнат от смътното желание да се изповядам, да споделя с него това, което таях вътре в мен и което отдавна ме измъчваше, се поддадох на изкушението да му издекламирам едно мое стихотворение. Бях го написал във влака, на връщане от Болоня, след защитата на дипломната си работа и въпреки че и по-късно продължавах да се самоизмамвам, че то вярно отразява моята дълбока мъка през онези дни и отвращението, което тогава изпитвах към себе си, в момента, когато го рецитирах пред Малнате, виждах ясно цялата му фалшивост, цялото литературничене. Вървяхме по булевард Джовека надолу и в далечината мракът беше гъст като тъмна стена. Рецитирах бавно, мъчех се да подчертавам ритъма, изпълвайки с патос гласа си при опита да пробутам за добра моята жалка развалена стока, но все повече убеден, колкото се доближавах до края, в неминуемия провал. Но се лъжех. Щом свърших, Малнате ме погледна много сериозно, след което, за мое безкрайно учудване, ме увери, че стихотворението много, много му харесва. Помоли ме да го повторя (нещо, което направих веднага). След това ми заяви, че според неговото скромно мнение моята „лирика“, сама, струвала повече от всичките „мъчителни напъни на Монтале и на Унгарети, взети заедно“. В нея се чувствувала истинска болка, истинска „морална ангажираност“, съвсем нова, достоверна. Искрен ли беше Малнате? Поне в този случай бих казал, че да. Скоро научи наизуст стиховете ми и непрекъснато ги цитираше, като твърдеше, че в тях можело да се открие една „пролука“ за италианската съвременна поезия, заседнала в сухите плитчини на краснописа и на неяснотата. Колкото до мен, не се срамувам да си призная, че го оставих да говори, без да го опровергавам. Срещу хиперболичните му възхвали от време на време само се осмелявах да изкажа някой слаб протест със сърце, изпълнено с благодарност и надежда, които, като си помисля, бяха повече затрогващи, отколкото унизителни.

Що се отнасяше до вкуса на Малнате в областта на поезията обаче, аз се чувствувах задължен да уточня, че нито Кардучи, нито Виктор Юго бяха неговите предпочитани автори. Той уважаваше Кардучи и Виктор Юго от позицията на антифашист и марксист. Но неговата истинска слабост, като добър миланчанин, беше Порта — един поет, пред когото аз винаги бях предпочитал Бели, но не било правилно — твърдеше Малнате, — можех ли да сравнявам мрачната контрареформистка монотонност на Бели с многостранната пламенна човечност на Порта?

Знаеше наизуст много негови стихове.

Bravo el me Baldissar! Bravo el me Nan!

L’eva poeu vora de vegni a trovamm;

t’el seet mattasclon porch, che maneman

l’e on mes che no le vegnet a ciollam?

Ah Cristo! Ah Cristolcom’hin frecc sti man![1]

— започваше да рецитира той на милански диалект с плътния си, малко пресипнал глас през нощите, когато, разхождайки се, се приближавахме към улица Сака, към улица Коломба или изкачвахме бавно-бавно улица Деле Волте, хвърляйки погледи през открехнатите врати към осветените преддверия на публичните домове. Знаеше наизуст цялото стихотворение „Нинета на пазара“ и именно той ми го разкри.

Заплашвайки ме с пръст, намигайки ми с хитро изражение на лицето (като явно намекваше за някаква отдавнашна случка, предполагам от юношеството му в Милано), често ми шепнеше:

No Ghittin; non sont capazz

de traditt: no, sta pur franca.

Mettem minga insemma a mazz

coi gingitt, et cont i s’cianca…[2]

И така нататък. Или подхващаше с тъжен, покъртителен тон: Paracar, che scapee de Lombardia…[3] — като придружаваше всеки стих от сонета с намигания, отнасящи се до фашистите, разбира се, а не до французите на Наполеон.

Рецитираше с еднакъв ентусиазъм и отношение и стиховете на Рагацони, и Делио Теса — особено тези на Теса, който също (и не изпуснах случая да му го кажа) не смятах, че може да се окачестви като поет „класик“, както преливаше от крепусколарна и декадентска чувствителност. Но в действителност всичко, което бе свързано с Милано и с неговия диалект, го предразполагаше винаги към изключителна снизходителност. Приемаше всичко, отнасящо се до Милано, и добродушно се усмихваше. В Милано дори литературното декадентство, дори фашизмът според него имаха нещо положително. Декламираше:

Pensa ed opra, varda е scolta

tant se viv е tant se impara;

mi, quand nassi on’altra volta,

nassi on gatt del portinara!

 

Per esempi, in Rugabella,

nassi el gatt del sur Pinin…

… scartoseij de coradella,

polpa е fidegh, barrettin

del pa ron per dormigh sora…[4]

И се смееше сам, смееше се, изпълнен с нежност и носталгия.

Не разбирах всичко от диалекта на Милано естествено и когато нещо не ми беше ясно, питах.

— Извинявай, Джампи — попитах една вечер, — но какво е „Ругабела“? В Милано, разбира се, съм ходил, но не мога да кажа, че го познавам. Представяш ли си, може би това е градът, в който най не мога да се ориентирам — повече и от Венеция.

— Но как така! — скочи той, обзет от странен порив. — Та той е толкова ясен, толкова рационален град! Не разбирам как се осмеляваш да го сравняваш с този подтискащ наводнен нужник, какъвто е Венеция!

Но успокоил се веднага, ми обясни, че „Ругабела“ е една улица, стара улица недалеч от Катедралата, където той бил роден, където и досега живеели неговите родители и където след няколко месеца, може би още преди края на годината (стига само Генералната дирекция в Милано да не отхвърли молбата му за преместване!), се надявал, че ще се върне да живее и той. Защото, да се разберем — уточни, — Ферара било много хубаво градче, живо, интересно откъм много страни, включително и в политически аспект. Дори считал опита, натрупан през тези две години, прекарани тук, за значителен, за да не кажел основен. Но родната къща си оставала винаги родна къща, майката си оставала винаги майка, а небето на Ломбардия, „така хубаво, когато е хубаво“, нямало, поне за него, друго такова небе, с което да можело да се сравни.

Бележки

[1] Браво, мой Балтазаре! Браво, мое джудже! Отдавна трябваше да дойдеш при мен; знаеш ли ти, прасе, ти, хитрец, че скоро ще стане месец, откакто не си идвал да спиш с мен? О, Христосе, колко студени са ръцете ти! (диалект.). — Б.пр.

[2] Не, Гитина, а съм неспособен да те мамя; не, можеш да си сигурна, че златните сърца и скитниците… (диалект.). — Б.пр.

[3] Глупаци, които бягате от полето на Ломбардия… (диалект). Тези „глупаци“ са войниците на Наполеон. — Б.пр.

[4] Мисли и действувай, гледай и слушай, колкото повече живееш толкова повече научаваш; аз, ако се родя втори път, ще се родя портиерска котка!

Например на улица Ругабела ще се родя, котка на господин Пинин… пакетчета сърца, месце, дробчета и кепето на господаря, за да спя на него… (диалект) — Б.пр.