Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (2)

I

Гробницата беше голяма, масивна — наистина внушителна. Напомняше храм — едновременно античен и ориенталски, — подобен на онези декори на „Аида“ и „Набуко“, които бяха много на мода по сцените на нашите оперни театри до преди няколко години. В някое друго гробище, примерно в Общинското, една гробница с такива претенции не би учудила никого и дори би останала незабелязана. Но в нашето тази беше единствената. И въпреки че бе далеч от входа и по-точно в края на едно изоставено място, където повече от половин век не погребваха никого, тя веднага биеше на очи.

Моис Финци-Контини, прадядо на Алберто и Микол, умрял през 1863 година малко след присъединяването на папските територии към Италианското кралство и последвалото окончателно отменяне на гетото на евреите във Ферара, бе поверил построяването на гробницата на един изтъкнат професор по архитектура, автор и на много други ужасни постройки в града. Едър земевладелец, „реформатор на селското стопанство във Ферара“ — както пишеше на паметната плоча, която Общността бе поставила на третата площадка на стълбището пред църквата на улица Мацини, за да увековечи заслугите му като „италианец и евреин“, — но явно без усет към красивото. Взел един път решение да построи гробница sibi et suis^[1], трябваше да го направи. Годините бяха цветущи, преуспяващи — предразполагаха към надежди и свобода на действие. Неговото въодушевление от постигнатото гражданско равенство, което в младините му, по времето на Цизалпийската република, му бе дало правото на собственост на първите хиляда хектара земя за обработване, обясняваше защо при това тържествено обстоятелство строгият праотец не се е скъпял при разноските. Много е вероятно да е дал карт-бланш на изтъкнатия професор по архитектура. И при такова разнообразие от мрамор: бял от Карара, розов от Верона, сив на черни петна, жълт, тъмносин, зеленикав — той буквално да е загубил ума си.

Беше се получила невероятна бъркотия, някаква смесица от архитектурата на гробницата на Теодорих в Равена, египетските храмове в Луксор и римския барок. В колоните на перистила се намесваше дори нещо древногръцко от времето на Кнос. Но както и да е! Малко по малко, година след година времето, което по свой начин оправя всичко, бе поставило в хармония тази невероятна смесица от разнородни стилове. Моис Финци-Контини, наречен тук „човек със сурова закалка на неуморен труженик“, бе умрял през 1863 година. Неговата съпруга, Алегрина Камайоли, „ангелът на къщата“, бе умряла през 1875 година. Единственият им син, инженер Меноти, бе починал още млад през седемдесет и седма, последван двадесет години по-късно, през деветдесет и осма, от съпругата си Жозет, наследница на бароните Артом в Тревизо. След това поддържането на гробницата, където бе погребан само още един член от семейството — през 1914 година, шестгодишният Гуидо, — полека-лека бе преминало в не дотам активни ръце, което се чувствуваше по това, че не бе почиствана и ремонтирана и най-вече по липсата на грижи за пътеките, нападнати от упоритата околна растителност. Снопчетата тъмна, почти черна трева, папратта, копривата, магарешките тръни, маковете бяха оставени да растат на свобода и да завладяват все по-големи пространства. Така че през двадесет и четвърта или двадесет и пета, шестдесет години след построяването й, когато въпросната гробница на Финци-Контини бе показана за пръв път на мен, детето („Истински ужас!“ — казваше винаги за нея майка ми), тя вече изглеждаше горе-долу както сега. Отдавна не бе останал никой, който да се грижи за нея. Потънала в бурени и храсталаци, с многоцветните си мрамори, някога гладки и блестящи, сега посивели от наслоения прах, с видимо оронени от силното слънце и дъждовете покрив и външни стъпала — още тогава тя изглеждаше като онова ценно и красиво нещо, в което се превръща един дълго лежал под водата предмет.

Кой знае защо и как се поражда склонността към уединение? Факт е, че същото усамотение, същата откъснатост, с която Финци-Контини бяха обградили своите покойни роднини, обграждаше и другата им къща, тази в края на булевард Ерколе I д’Есте. Увековечена от Джозуе Кардучи и Габриеле д’Анунцио, тази улица във Ферара е така позната на всички почитатели на изкуството и поезията от целия свят, че описанието й ще бъде излишно. Намираме се точно в сърцето на онази северна част на града, която била присъединена по времето на Възраждането към малко средновековно селище. Булевард Ерколе I д’Есте — широк, прав, с големи масивни благороднически къщи, издигащи се от двете страни по цялото му протежение, с непостижимия фон от керемиденочервено, зелена растителност и небе, което като че те отнася в безкрайността — е толкова красив, толкова посещаван от туристите, че ферарската община, ръководена почти петнадесет години от социалисти и комунисти, бе усетила необходимостта да не го пипа, да го пази непреклонно от всякакви строителни спекулации — с една дума, да съхрани непокътнат неговия оригинален аристократичен характер.

Улицата е прочута, при това непроменена.

И все пак, що се отнася до къщата на Финци-Контини, чийто вход е и до днес откъм Ерколе I д’Есте — но за да се стигне до нея, трябва да се премине повече от половин километър малко или по-точно въобще необработена земя, — въпреки че и до днес тя съхранява историческите руини на постройка от XVI век, на времето резиденция или „лудост“ на семейството д’Есте, която същият този Моис купил през 1850 година и която по-късно наследниците му, с подобрения и реставрации, превърнали в нещо като неоготическа сграда, въпреки тези забележителности — питам се — кой знае за нея, кой още си спомня за нея? Не е отбелязана в туристическия справочник и затова туристите я отминават. И дори в самата Ферара малкото евреи, членове на замиращата израилтянска общност, не даваха вид, че си я спомнят.

Къщата не бе включена в туристическия справочник и това без съмнение беше лошо. Но нека бъдем справедливи. Градината или по-точно огромният парк, който обграждаше къщата на Финци-Контини преди войната и се простираше на почти десет хектара земя, стигайки от едната си страна до Стената на ангелите, а от другата — до Порта Сан Бенедето, и който беше нещо наистина рядко, изключително (туристическите справочници от първите години на XX век не пропускаха да го отбележат с едновременно лирична и светска нотка), вече не съществуваше. Всички по-големи дървета: липи, брястове, букове, тополи, чинари, кестени, борове, ели, ливански кедри, кипариси, пърнари, дори палми и евкалипти, засадени със стотици от Жозет Артом, бяха изчезнали през последните две години на войната за гориво и теренът бе започнал да възвръща първоначалния си вид, тоест какъвто Моис Финци-Контини го бе купил от маркизите Аволи — една от многото огромни градини със земя за обработване в чертите на града.

Остава, така да се каже, къщата — голямата оригинална сграда, доста пострадала от една бомбардировка през четиридесет и четвърта. В нея и досега живеят петдесетина евакуирани семейства, принадлежащи към така наречения лумпенпролетариат, който не се различаваше по нищо от безделниците в римските крайни квартали. Хора груби, диви, раздразнителни (научих, че преди няколко месеца били замеряли с камъни чиновника от общинската служба по хигиената, дошъл на оглед), които с цел да обезсърчат евентуални проекти за принудително изгонване от страна на Дирекцията по паметниците, били изстъргали от стените и последните запазили се стари ценни рисунки.

„Защо да изпращаме тогава горските туристи на гибел?“ — навярно са си казали съставителите на последното издание на туристическия справочник. И наистина, за да видят какво?…