Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (10)

III

Наистина ни провървя с времето. В продължение на десет-дванадесет дена то се задържа прекрасно, замряло в оня чуден застой на нежна, прозрачна и ясна неподвижност, която е характерна понякога за нашите есени. В градината беше топло почти като през лятото. Който имаше желание, можеше да играе тенис до пет и половина и дори след това, без да се безпокои, че вечерната влага, обикновено засилваща се през ноември, може да повреди мрежата на ракетите. Разбира се, в този час почти не се виждаше на игрището. Но светлината, която все още позлатяваше там долу, в далечината, тревистите скатове на Стената на ангелите, изпълнени с хора, особено в неделя — деца, играещи на топка, дойки, седнали до бебешки колички с плетка в ръка, войници в отпуск, влюбени двойки, търсещи място, за да се целуват, — тези последни лъчи приканваха към упорито продължаване на играта, без значение, че вече почти не се виждаше. Денят още не си беше отишъл, заслужаваше си да се остане още мъничко.

Идвахме всеки следобед. Отначало предупреждавахме по телефона, после вече без предупреждение. Винаги едни и същи, с изключение понякога на Джампиеро Малнате, познат на Алберто от Милано още от 1933 година; за разлика от това, което си бях помислил първия ден, когато го срещнах пред вратата на Финци-Контини, той не само че не бе виждал никога преди това четиримата от групата, но и никога не бе имал нищо общо нито с тенис-клуба „Елеонора д’Есте“, нито с неговия вицепрезидент и секретар Иполито Барбичинти. Дните бяха прекрасни, но едновременно с това и застрашени от наближаващата вече зима. Да се загуби дори един, беше направо престъпление. Без да си определяме срещи, пристигахме винаги около два часа, веднага след обяда. Отначало често се случваше да се съберем всички заедно пред вратата, както първия ден, в очакване Пероти да ни отвори. Но после, около седмица по-късно, след като бяха поставени домофон и ключалка, която се командуваше от разстояние, вече не беше проблем да се влезе в градината. Така че в повечето случаи пристигахме поотделно. Що се отнася до мен, не пропусках нито един следобед, даже се бях отказал и от обикновените си прескачания до Болоня. Не пропускаха ден обаче и другите, ако добре си спомням: нито Бруно Латес, нито Адриана Трентини, нито Карлето Сани, към които се присъединиха в последните дни брат ми Ернесто и още три-четири момчета и момичета. Единственият, който, както вече казах, не идваше така редовно, беше „Джампиерото“ Малнате (Микол започна да го нарича така, поставяйки определителен член към името му, и скоро това бе възприето от всички). Трябвало да се съобразява с работното време на фабриката, което не било строго — сподели един ден, — тъй като заводът, в който работел, наложен на Монтекатини от режима по времето на Санкциите^[1] и след това оставен с пропагандна цел, досега не бил произвел и килограм каучук, но, така или иначе, работното време си оставало. И все пак, неговите отсъствия никога не бяха повече от два поредни дни. От друга страна, освен мен, той беше единственият, който не даваше вид, че държи много на тениса (по-скоро истината бе, че играеше лошо) и често се задоволяваше със съдийството, появявайки се с велосипеда си в пет часа, след работа, или сядаше настрана да пуши лула и да разговаря с приятеля си Алберто.

Нашите домакини бяха по-неуморни и от самите нас. Дори да пристигнехме преди двата далечни удара на часовника от площада, колкото и рано да беше, винаги ги намирахме на игрището. Но не играеха, както онази събота, когато се бяхме появили на поляната зад къщата, където се намираше кортът, а или проверяваха дали всичко е наред: мрежата добре опъната; теренът изчистен и намокрен; топките в добро състояние, или лежаха неподвижно на шезлонги, с големи сламени шапки на главите и се печаха на слънце. Като домакини, наистина се държаха прекрасно. Макар да беше ясно, че тенисът като чисто физическо упражнение, като спорт само донякъде ги интересуваше, въпреки това те оставаха на игрището до края и на последната среща, почти винаги и двамата, но непременно единият, без нито веднъж да се сбогуват по-рано под претекст, че имат работа или не се чувствуват добре. Понякога дори самите те бяха тези, които, при почти пълна тъмнина, настояваха да се изиграят „още няколко топки, последните!“ и връщаха към игрището онези, които си тръгваха.

Кортът, както забелязаха още първия ден Карлето Сани и Тонино Колевати, не можеше да се каже, че е кой знае какво.

С претенции за опитност на техните петнадесет години, твърде малки, за да са опитвали по-добри игрища от тези, които бяха законната гордост на маркиз Барбичинти, те бяха започнали веднага, без дори да се съобразят да снижат глас, за да не бъдат чути от домакините, да изброяват недостатъците на това „картофено игрище“ (така се бе изразил единият от тях, свивайки устни в гримаса на презрение). Тоест: почти без аут, особено зад крайните линии; лошо дрениран бял терен, така че и един слаб дъжд можел да го превърне в блато; никакъв жив полет около металическата мрежа на оградата.

Веднага щом приключиха срещата си (Микол не бе успяла да попречи на брат си да я настигне до пет равни и при този резултат бяха прекъснали играта), Алберто и Микол побързаха един през друг да ни предупредят за същите недостатъци на игрището, без дори сянка от желание да ги премълчат. Бих казал даже с нотка на саркастично самонаказание. Е да — бе казала Микол още докато изтриваше разгорещеното си лице с хавлиената кърпа, — за хора като нас, свикнали с червените терени на „Елеонора д’Есте“, щяло да бъде доста трудно да се почувствуваме добре на тяхното прашно „картофено игрище“! А колкото до аута? Как ли щяхме да играем с толкова малко място зад гърба си? Уви! Докъде сме били изпаднали ние, горките! Обаче нейната съвест била чиста. Хиляди пъти била казвала на баща си, че трябва да се изместят с три метра поне крайните металически мрежи и с два — страничните. Но какво да се прави! Той, баща им, с типичния начин на мислене на земеделец, за когото земята, ако не служела за засаждане на нещо, била похабена, все не се решавал да го направи, позовавайки се на факта, че тя и Алберто винаги, още от деца са играли на такова игрище и следователно прекрасно можели да играят на него и като големи. Но сега било различно, сега имали гости, „прочути гости“, заради които щяла да поднови искането си с по-голяма настойчивост, дори стигайки дотам, че да тормози „уважаемия родител“. Така че следващата пролет деветдесет и девет на сто щели да бъдат в състояние да ни предложат „нещо достойно за нас“. Междувременно се подсмиваше открито. Така че на нас не ни оставаше нищо друго, освен в хор да опровергаем думите й, да я уверим, че всичко и сега е чудесно, че самото игрище няма голямо значение, а и не е никак в лошо състояние. Като компенсация изтъквахме прекрасната околна среда, тоест парка, пред който — това го каза Бруно Латес точно в момента, в който Микол и Алберто, прекъснали своя „дуел на живот или смърт“, тръгнаха към нас да ни посрещнат — другите частни паркове в града, включително и този на дук Масари, бледнеели и изглеждали като старателно подредени градски градинки.

Кортът наистина не беше „достоен“ и тъй като бе само един, принуждаваше останалите тенисисти твърде дълго да почиват. И така, всеки следобед, точно в четири часа, вероятно за да могат двете петнадесетгодишни момчета от нашата разнородна компания да не съжаляват за загубените в чакане и бездействие часове, които щяха да прекарат на корта под крилото на маркиз Барбичинти, ето че неизменно се появяваше Пероти, с дебелия си врат, зачервен от усилието да крепи на ръцете си в бели ръкавици голям сребърен поднос.

Подносът беше претоварен със сандвичи с аншуа, пушена сьомга, хайвер, гъши черен дроб, свинска шунка; с дребни птици, пълнени с пилешка кайма, смесена с бешамел; с мънички buricchi^[2], дошли естествено от известното магазинче на госпожа Бецабеа, известната госпожа Бецабеа (Да Фано), което тя държеше от много години на улица Мацини за наслада и прослава на цялото гражданство. И това не бе всичко. Пероти още не беше подредил съдържанието на подноса върху плетената масичка, специално поставена за случая пред страничния вход на игрището под голям чадър на тъмносини и червени ивици когато пристигаше и една от дъщерите му: или Дирче, или Джина, и двете горе-долу на възрастта на Микол, и двете на служба „в къщата“ — Дирче като камериерка, Джина като готвачка (докато синовете му, Тита и Бепи, единият на около тридесет, другият на осемнадесет години, се грижеха за парка и за зеленчуковата градина. И откогато ги бяхме забелязали в далечината да работят приведени, за миг обърнали към нас, минаващите на велосипеди, сините си насмешливи очи, оттогава вече не бяхме ги видели). Дъщерята, идваща по пътечката от Голямата къща към игрището за тенис, теглеше количка за сервиране с гумени колела, препълнена с гарафи, кани, малки и големи чаши. В порцелановите кани имаше чай, мляко, кафе; в сълзящите скъпи кристални гарафи — лимонада, нектар, „скивасер“ — вид безалкохолна напитка от равни части вода и лимонов сок с резенче лимон и няколко зърна грозде, която Микол предпочиташе пред останалите и с която особено се гордееше.

О-о, скивасер! В почивките между игрите, освен че изяждаше няколко сандвича, като не без преднамерено демонстриране на религиозен антиконформизъм вземаше от тези със свинска шунка, Микол често изпиваше наведнаж цяла чаша от нейната любима „страхотна напитка“, като непрекъснато ни подканяше да си вземем и ние „в знак на уважение — казваше, смеейки се — към покойната австро-унгарска империя“. Рецептата — разказа ни тя — й била дадена именно в Австрия, в Офгащайн, през зимата на тридесет и четвърта, единствената зима; когато тя и Алберто, „съюзени“, били успели да отидат съвсем сами на ски за две седмици. Въпреки че тази напитка „скивасер“, както подсказвало самото име, била зимна и затова се поднасяла гореща, все пак и в Австрия се срещали хора, които я пиели и през лятото — но с лед и без резенче лимон. В този „вариант“ я наричали „химбеервасер“.

Но трябвало да се отбележи — бе добавила със смешна разпаленост тя, дигайки пръст нагоре, — че зрънцата грозде, „от изключително значение“, били прибавени по нейно предложение в класическата тиролска рецепта. Това било нейна идея и тя много държала на нея, какво смешно имало в това? Гроздето представлявало специалният принос на Италия в святата и благородна кауза на „скивасера“, или по-точно специалния италиански вариант, за да не кажем ферарски, за да не кажем… и т.н., и т.н.