Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (7)

VI

Колко години са изминали от онзи далечен юнски следобед? Повече от тридесет. Но все още, когато затворя очи, надвесена през зида на градината си, Микол Финци-Контини е там: гледа ме и ми говори. През 1929 година тя беше тринадесетгодишно момиченце, слабо и русо, с големи, светли, притегателни очи, а аз — момче с къси панталони, много обикновено и много суетно, толкова, че един малък ученически неуспех бе достатъчен, за да го хвърли в най-детинско отчаяние. Гледахме се. Над нея небето бе наситеносиньо, топло, вече лятно небе без следа от облаци. Нищо не можеше да го промени и наистина нищо не го промени, поне в паметта ми.

— Искаш или не искаш? — настоя Микол.

— Ами… не зная… — започнах колебливо, посочвайки зида. — Изглежда ми доста висок.

— Защото не си погледнал добре — възрази тя нетърпеливо. — Виж там… там… и там — посочваше с пръст, за да ги забележа. — Има много издатини и дори един пирон тук горе. Аз съм го забила.

— Да, опорни точки има — промърморих колебливо, — но…

— Опорни точки ли?! — прекъсна ме, избухвайки в смях. — Аз ги наричам издатини.

— Не е правилно. Наричат се опорни точки — настоявах аз твърдоглаво и нацупено. — Явно е, че никога не си била на планина.

Още от дете страдам от виене на свят и колкото и леко да беше катеренето, то ме плашеше. Когато бях малък, майка ми, с Ернесто на ръце (Фани още не беше родена), ме водеше на Монтаньоне. Сядаше на тревата срещу улица Скандиана, откъдето сред морето от покриви около внушителния силует на църквата „Санта Мария ин Вадо“ можеше да се забележи покривът на нашата къща. И аз не без страх, спомням си, изплъзвайки се от надзора й, се надвесвах през парапета, отделящ площадката от нивята, и гледах надолу в трийсетметровата бездна. Почти винаги покрай отвесно спускащата се стена някой се изкачваше или слизаше: млади зидари, селяни, общи работници — всеки с колело през рамо; а също и възрастни мустакати рибари, отрупани с въдици и сакчета. Всичките бяха хора от Куакио, Понте дела Градела, Кокомаро, Кокомарино, Фокоморто, които бързаха и вместо да минават през Порта Сан Джорджо или през Порта Сан Джовани (защото по онова време крепостната стена на града бе непокътната, без проходими места в продължение поне на пет километра), както казваха самите те, предпочитали да пресекат по пътеката покрай Стената. Ако излизаха от града, прекосяваха площадката, минаваха покрай мен, без да ме погледнат, прехвърляха се през парапета и се спускаха на ръце, докато опрат крак в първата издатина или вдлъбнатина на рушащата се стена, за да достигнат след миг намиращата се по-долу площадка. Ако идваха от полето, тогава се изкачваха нагоре с втренчен поглед и на мен ми се струваше, че ме гледат в очите, като надничат през ръба на парапета. Лъжех се, разбира се: вниманието им бе насочено единствено към избирането на най-подходящата опора. Увиснали над пропастта, обикновено по двама един зад друг, аз ги чувах винаги спокойно да разговарят на диалект, като че ли се намираха на някоя пътека сред полето. „Колко са спокойни, силни и смели!“ — си казвах. След като стигнеха на десетина сантиметра от лицето ми, така че често, освен че се оглеждах в изцъклените им очи, ме лъхваше и силната миризма на вино, хващаха се със здравите си мазолести ръце за вътрешния ръб на парапета, появяваха се в цял ръст от бездната и хоп — стъпваха на сигурно място. „Аз никога няма да мога така“ — повтарях си всеки път, докато ги проследявах как се отдалечават, с поглед, изпълнен едновременно с възхищение и ужас.

Нещо подобно изпитвах и тогава, пред зида, от върха на който Микол Финци-Контини ме приканваше да се изкача. Стената не беше, разбира се, толкова висока, както при Монтаньоне. Затова пък беше по-гладка, не толкова разядена от годините и атмосферните промени, а издатините, които Микол ми посочваше, едва се виждаха. „Ами ако ми се завие свят? — казвах си, катерейки се мислено нагоре. — Мога да се пребия!“

И все пак това не бе единствената причина за колебанието ми. Задържаше ме едно отвращение, различно от чисто физическото виене на свят; подобно на него, но различно, по-силно. В един миг съжалих за доскорошното си отчаяние, за моя глупав детински плач на скъсано на изпит момче.

— И после не разбирам какъв е смисълът — продължих — да се правя на алпинист точно тук. Ако трябва да вляза във вашата къща — благодаря, с удоволствие, но честно казано, струва ми се по-удобно да мина оттатък — посочих към булевард Ерколе I д’Есте. — През главния вход. Колко му е, с колелото за миг ще обиколя.

Веднага усетих, че предложението ми не й хареса.

— И, не, не… — каза тя с гримаса, изразяваща силна досада. — Ако минеш оттам, ще те види Пероти и тогава сбогом, свършено е, губи се всякакво удоволствие.

— Пероти ли? Кой е той?

— Портиерът. Може би си го забелязал. Той е и кочияш, и шофьор… Ако те види — а не може да не те види, защото, освен когато излиза навън с каретата или с автомобила, е там, винаги на пост, проклетникът, — после трябва непременно да те заведа и в къщи… И кажи ми дали… Не е ли така?

Гледаше ме право в очите, сега сериозна, макар и много спокойна.

— Добре — съгласих се, обръщайки глава назад. — А къде ще сложа колелото? Не мога да го оставя така тук, захвърлено! Съвсем ново е: с електрическо фарче, с чантичка за инструменти, с помпа, представяш ли си… Остава само и колелото да ми откраднат…

Не продължих, изведнаж обзет от ужас пред неминуемата среща с баща си. Тази, същата вечер, колкото и късно, щях да се върна в къщи. Нямах друг избор.

Отново погледнах към Микол. Без да каже нищо, докато говорех, тя бе седнала върху зида гърбом към мен и сега вдигаше решително единия си крак, за да възседне оградата.

— Какво си намислила да правиш? — попитах я изненадан.

— Измислих нещо за колелото ти. А така ще ти покажа и местата, които са най-удобни за стъпване. Внимавай добре къде поставям краката си. Гледай.

Обърна се там, горе на върха, съвсем спокойно, после се хвана с дясната ръка за големия ръждив пирон, който малко преди това ми бе показала и започна да слиза. Спускаше се бавно, но сигурно, търсейки опорите с върха на гуменките си: един път с едната, после с другата, като винаги ги намираше без много усилие. Спускаше се добре. И все пак, преди да стъпи на земята, изпусна една опора и се плъзна надолу. За щастие падна на краката си, но бе одрала пръстите си и бе скъсала плажната си розова рокличка под мишницата.

— Каква глупачка — промърмори тя, вдигайки ръка към устата, за да духне върху пръстите си. — За първи път ми се случва.

Беше си обелила и коляното. Вдигна единия край на роклята, така че откри бедрото си, учудващо бяло и едро, вече женствено, и се наведе да разгледа болното място. Два дълги руси кичура, от най-светлорусите, се бяха измъкнали от кариоката и паднаха напред така, че закриха челото и очите й.

— Каква глупачка! — повтори.

— Трябва спирт — казах механично, без да се приближавам, с малко жаловит тон, какъвто използуваха всички в къщи при подобни обстоятелства.

— Какъв ти спирт.

Близна бързо раната — нещо като нежна целувка — и веднага се изправи на крака.

— Ела — подкани ме, цялата зачервена и разрошена.

Обърна се и се закатери по огряната от слънцето страна на склона. Помагаше си, като с дясната ръка се хващаше за снопчетата трева; в същото време с лявата сваляше и отново поставяше кариоката си. Повтори няколко пъти това движение бързо, като че ли се сресваше.

— Виждаш ли онази дупка там? — попита ме, след като бяхме стигнали върха. — Там вътре спокойно можеш да скриеш колелото.

Сочеше ми на петдесетина метра едно от онези малки, покрити с трева конусовидни възвишения, не по-високи от човешки ръст, чийто отвор бе почти скрит в земята и на които е лесно да се натъкнеш, когато обикаляш Стената на Ферара. На пръв поглед приличаха на етруските могили около Рим — естествено много по-малки; само че подземните помещения, често пъти доста обширни, ако въобще все още можеше да се влезе, никога не бяха служели за обител на нито един мъртвец. Древните защитници на крепостта поставяли там оръжието си: топове, аркебузи, барут и т.н. А може би и онези странни гюллета от скъп мрамор, които през XV и XVI век бяха накарали цяла Европа да се страхува от ферарската артилерия и от които и днес може да се види някой екземпляр в Замъка, поставен за украса в централния двор или по терасите.

— Кой може да предположи, че там вътре има нов велосипед? Само който знае. Бил ли си някога вътре?

Поклатих отрицателно глава.

— Не? А аз безкрайно много пъти. Прекрасно е.

Тръгна напред решително, а аз вдигнах колелото от тревата и я последвах мълчаливо.

Настигнах я при дупката. Беше нещо като вертикален процеп в сърцевината на тревната покривка, която плътно обвиваше хълмчето, толкова тесен, че през него можеше да мине не повече от един човек. Веднага след отвора започваше наклон. Виждаше се на осем-десет метра — не повече. След това беше мрак. Като че ли подземният коридор свършваше с някаква черна завеса.

Микол погледна вътре, после изведнаж се обърна.

— Влез ти — прошепна ми, усмихвайки се смутено. — Предпочитам да те чакам тук, горе.

Дръпна се настрана, скръсти ръце на гърба и се облегна на обраслата с трева стена до отвора.

— Да не би да те е страх? — попита пак тихо.

— Не, не — излъгах аз и се наведох, за да вдигна колелото и да го сложа на рамо.

Без да прибавя друго, минах край нея и се спуснах в подземния коридор.

Трябваше да напредвам бавно и поради велосипеда, чийто десен педал непрекъснато се блъскаше в стената, и поради това, че в началото, поне три-четири метра, бях като сляп, не виждах абсолютно нищо. На десетина метра от входа обаче („Внимавай — чух в този момент да вика вече далеч зад гърба ми Микол, — има стълби!“) започнах нещо да различавам. Подземният коридор свършваше — имаше още само няколко метра спускане, не повече. И именно оттам, от нещо подобно на площадка, около която — предположих, преди още да съм стигнал — големината на мястото беше съвсем различна, оттам започваха стъпалата, за които бях предизвестен от Микол.

Стигнах до площадката и за миг спрях.

Детинският страх от тъмнината и от неизвестното, който изпитах в момента на раздялата ми с Микол, се бе заменил с не по-малко детинското чувство на облекчение, докато напредвах полека-лека в подземния коридор. Сякаш измъквайки се навреме от компанията на Микол, се бях избавил от голяма опасност, от най-голямата опасност, на която едно момче на моята възраст („едно момче на твоята възраст“ бе любим израз на баща ми) би могло да бъде изложено.

„Е, да — мислех си, — когато се прибера в къщи довечера, татко може и да ме набие. Но сега аз спокойно щях да понеса плесниците му. Един изпит за октомври! Микол имаше право да ми се смее. Какво беше един изпит за октомври в сравнение с другото — и потреперих, — което можеше да се случи между нас там долу, в тъмното? Може би щях да събера смелост и да целуна Микол, да я целуна по устните. И после? Какво щеше да се случи после? Във филмите, които бях гледал, и в романите целувките бяха дълги и страстни. В действителността, в сравнение с останалото, те представляваха един момент, един незначителен миг. Щом устните се съединяваха и дори се впиваха едни в други разказът продължаваше едва на следното утро или дори няколко дни по-късно. Да, но ако аз и Микол стигнехме дотам да се целунем по този начин и естествено тъмнината щеше да благоприятствува начинанието — след целувката времето щеше да продължи да си тече спокойно, без да има външна навременна намеса, която да ни помогне изведнаж да достигнем спасителния бряг на следващата утрин. Какво щях да правя тогава, за да запълня минутите и часовете? О-о, но това не се бе случило, за щастие. Слава богу, бях спасен!“

Заслизах по стълбите. Забелязах, че долу, в подземния коридор, се прокрадва слаба светлина. И донякъде със зрение, донякъде със слух (бе необходимо малко: да се удари колелото в стената или кракът ми да се хлъзне по някое стъпало и веднага ехото уголемяваше звука, създавайки представа за пространството и разстоянието), скоро си дадох сметка за обширността на мястото. Трябва да беше зала с диаметър около четиридесет метра, пресметнах, кръгла, с купол, висок поне още толкова. Нещо като обърната фуния. Кой знае, може би посредством система от тайни коридори тя се свързваше с други подземни зали от същия тип, каквито сигурно имаше десетки в корпуса на бастионите? Напълно логично.

Земята беше утъпкана, плътна и влажна. Спънах се в тухла, после, следвайки пипнешком завоя на стената, нагазих в слама. Опрях колелото на стената и седнах, с едната ръка на рамката му, а с другата обгърнал коленете си. Тишината бе нарушавана единствено от някакво шумолене, от някакво писукане: мишки, а може би и прилепи…

„А ако се беше случило? — мислех си. — Щеше ли да бъде толкова страшно, ако се беше случило?“

Почти със сигурност нямаше да се върна в къщи и родителите ми, Отело Форти, Серджо Павани и всички останали, включително и полицията, щяха да си отворят доста работа, за да ме търсят! Първите дни щяха да се тревожат. И вестниците щяха да пишат с обикновените предположения: отвличане, нещастен случай, самоубийство, тайно бягство зад граница. Все пак полека-лека духовете щяха да се успокоят, родителите ми — да се примирят (в края на краищата оставаха им Ернесто и Фани), издирванията — да се прекратят. Но за всичко щеше да заплати най-вече тя, онази глупава лицемерка Фабиани, която за наказание щеше да бъде преместена „на друга работа“, ако трябваше да се изразя като учителя Мелдолези. Но къде? В Сицилия или в Сардиния естествено. Така й се пада! Ще се научи да не бъде толкова зла и подла!

Колкото до мен, след като другите се примирят, щях да се примиря и аз. Навън можех да разчитам на Микол — тя щеше да ме снабдява с храна и с всичко необходимо. Щеше да идва при мен всеки ден, прескачайки зида на своята градина — зиме и лете. И всеки ден щяхме да се целуваме в тъмнината, защото аз щях да бъда нейният мъж, а тя — моята жена.

Но това не означаваше, че няма никога вече да мога да изляза навън! През деня щях да спя, разбира се, прекъсвайки съня си само за да почувствувам как устните на Микол леко докосват моите и после да заспивам отново с нея в обятията си. Но през нощта, през нощта щях спокойно да правя дълги разходки, особено след един-два часа, когато другите спят и по улиците на града вече няма жива душа. Странно и ужасно, но в крайна сметка и забавно щеше да бъде да мина по улица Скандиана, да видя отново нашата къща, прозореца на моята стая, превърната вече в салон. Прикрит от тъмнината, да забележа отдалече как баща ми точно в този момент се връща от Клуба на търговците и дори за миг не му минава през ум, че съм жив и го наблюдавам. Как щеше да извади от джоба си ключа, да отвори, да влезе и спокойно, като че ли аз, неговият най-голям син, никога не съм съществувал, да затвори рязко вратата.

А мама? Нямаше ли да се опитам някой ден да й съобщя, може дори чрез Микол, само на нея, че съм жив? И да я видя, преди да си отида от Ферара, изморен от подземния живот; преди да изчезна окончателно? Защо не? Разбира се, че можех да го направя!

Не зная колко време съм седял така. Може би десет минути, а може и по-малко. Във всеки случай, точно си спомням, че докато изкачвах стълбите и отново поемах по подземния коридор (освободен от тежестта на колелото, вървях по-бързо), продължавах да си мисля и да фантазирам. А мама, питах се, дали и тя щеше да ме забрави като всички останали?

Излязох навън. Микол не беше там, където я бях оставил преди малко. Като сложих ръка над очите си, за да се защитя от слънцето, забелязах, че отново е възседнала зида на „Баркето дел Дука“.

Преговаряше с някого, който стоеше в долния край на стълбата от другата страна на оградата. С кочияша Пероти може би или със самия професор Ермано. Всичко беше ясно, бяха забелязали стълбата, облегната на оградата, и веднага се бяха сетили за нейното малко бягство. Сега я приканваха да слезе. А тя не искаше да се подчини.

Накрая се обърна и ме забеляза на върха на склона. Тогава изду бузи, като че искаше да каже:

— Уф! Най-после!

И последният й поглед, преди да изчезне оттатък зида (поглед, придружен с намигване и усмивка, подобен на този, с който в храма ме следеше изпод бащиния си шал), бе отправен към мен.