Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (17)

V

В началото Алберто непрекъснато оповестяваше предстоящото си заминаване за Милано. После постепенно престана да говори за това и въпросът за неговата дипломна работа стана неусетно, за мен и може би за Малнате, неудобен, налагаше се да го заобикаляме предпазливо. Самият Алберто не говореше за нея и явно бе, че искаше и ние да не споменаваме нищо.

Както вече загатнах, неговото участие в дискусиите ни беше рядко и винаги незначително. Беше на страната на Малнате, нямаше съмнение, но само като поддръжник, без да поема и най-малката инициатива. Нито за миг не сваляше поглед от приятеля си, щастлив, когато той побеждаваше, загрижен, ако, обратно, аз излизах победител. През останалото време мълчеше, ограничавайки се от време на време да възкликне, да се засмее, да се изкашля: „А-а, наистина, това беше добре!… Е да, от такава гледна точка… Момент: да разгледаме спокойно…“

Дори физически беше склонен да се прикрие, да изчезне, да се изключи. Аз и Малнате обикновено седяхме един срещу друг, в средата на стаята, единият на канапето, другият в едно от двете кресла, с масичката между нас, и двамата добре осветени. И седнали веднаж, почти не ставахме, освен, за да посетим малката баня до спалнята или да погледнем какво е времето през стъклата на големия прозорец към парка. Алберто предпочиташе да стои в дъното, зад двойното прикритие на писалището и чертожната маса. Но по-често се разхождаше из стаята, на пръсти, със свити, притиснати към тялото ръце. Сменяше една след друга плочите на радиограмофона, но се стараеше винаги силата на звука да не надвишава нашите гласове; наглеждаше пепелниците, така че, когато се напълнеха, веднага да ги изхвърли в банята; регулираше силата на осветлението; питаше тихо дали желаем още малко чай; разместваше някои предмети. Имаше вид на заетия с много работа тактичен домакин, който се грижи само за това блестящите умове на гостите му да имат възможност да работят при възможно най-добрите условия.

И все пак бях сигурен, че смътно подтискащата атмосфера на стаята, която още с влизането бях усетил, идваше именно от него, от педантичността му, от усърдните му и досаждащи грижи. Когато например в паузите на разговора започваше да хвали, да кажем, качествата на креслото, в което седях, чиято облегалка обясняваше, била „проучвана“ специално, за да осигурява на гръбначния стълб „анатомически“ най-правилното и удобно положение; или дори когато, поднасяйки ми торбичката с тютюна за лула, за да си взема от него, ми напомняше за различните качества на нарязания тютюн, които, според него, били необходими, за да се получи най-добрата смес (толкова от сладкия нарязан тютюн, толкова от силния, толкова от „мериленд“); или пък когато, неясно защо, съобщаваше усмихнат, че е изключил временно един или два от високоговорителите на радиограмофона — във всеки един от тези случаи нервите ми се обтягаха до крайна степен и бях винаги нащрек да не избухна.

Една вечер не успях да се въздържа. Разбира се — развиках се, обърнат към Малнате, — неговото любителско отношение, едва ли не като на турист, му позволяваше да гледа на нашия град с една снизходителност, една търпеливост, на която му завиждах. Но как би окачествил той, който говореше за почтеност, интелигентност и доброта, случилото се точно на мен само преди няколко дни?

Имах щастливото хрумване — започнах да разказвам — да отида с книгите и помагалата си в справочната зала на Общинската библиотека. Посещавах я много често през последните години, но ме познаваха още от времето на гимназията, тъй като обикновено се бях укривал именно там, когато грозящата опасност от някое изпитване по математика ме караше да избягам от училище. Библиотеката беше за мен втори дом, където всички, особено след като се записах във филологическия факултет, винаги бяха много любезни с мен. Оттогава, директорът, господин Балола, бе започнал да ме смята за колега и затова всеки път, щом ме забележеше в залата, идваше и сядаше при мен и ме осведомяваше за работата си по някакви негови вече десетгодишни изследвания върху биографичния материал за Ариосто, съхраняван в неговия личен малък кабинет. С този научен труд той се надяваше (така ми беше казал) да надмине дори забележителните резултати, постигнати в тази област от Каталано. А какво да кажа за останалия персонал? Те се отнасяха към мен толкова приветливо и с такава интимност, че не само ме освобождаваха от отегчителното попълване на специалния формуляр за всяка книга, поискана за четене, но дори, в дните, когато нямаше много посетители, ми разрешаваха да изпуша някоя цигара.

И така, както вече казах, имах щастливото хрумване да отида в библиотеката. Но едва бях успял да седна на една маса в справочната зала и да извадя от кожената си чанта това, което ми беше необходимо, ето че един от прислужниците, някой си Поледрели, тип на около шестдесет години, едър, жизнерадостен, известен лакомник на макарони и неспособен да каже наведнъж две думи, ако не са на диалект, се приближи до мен и ми нареди незабавно да си отида. Глътнал огромния си корем, целият наперен, успявайки дори да се изрази на италиански, Поледрели обясни на висок глас, официално, как господин директорът бил дал по отношение на това категорични разпореждания, поради което — беше повторил — без много приказки да стана и да напусна помещението. Тази сутрин справочната зала беше необичайно препълнена с ученици. Сцената беше проследена сред гробна тишина от над петдесет чифта очи и още толкова чифта уши. Е, даже и поради този факт — продължих — не бе никак приятно за мен да стана, да поставя отново всичко в чантата и крачка след крачка да стигна до стъклената врата на изхода. Вярно, този нещастник Поледрели изпълняваше само заповед! Но Малнате трябва да внимава много, ако му се случи да се запознае с него (не е изключено и Поледрели да е от кръга на учителката Троти!), трябва много да внимава да не се остави да го подведе фалшивото привидно добродушие на едрото му плебейско лице. Вътре в големите, приличащи на шкаф гърди се е приютило дребно сърчице — богато на народни лимфи, съгласен съм, но незаслужаващо ни най-малко доверие.

А после, после! — възкликнах. Не беше ли най-малко неуместно, че той, Малнате, сега четеше морал, не казвам на Алберто, чието семейство винаги е стояло настрана от обществения живот на Ферара, а на мен, който, напротив, бях роден и израснал в една среда дори прекалено склонна към доверчивост, към приобщаване с другите във всичко и за всичко? Баща ми, доброволец във войната, беше станал член на фашистката партия през деветнадесета година, аз самият членувах до вчера във фашистката университетска група. С една дума, винаги сме били нормални хора ние, дори прекалено нормални, затова ми се струваше наистина абсурдно, че сега така внезапно именно от нас се изискваше изключително поведение. Повикаха баща ми във Федерацията, за да му съобщят, че е изхвърлен от партията, после го изхвърлиха и от Клуба на търговците като нежелателен — наистина щеше да бъде чудно, ако той, горкият, на подобно отношение противопоставеше по-малко измъчено и смутено лице от това, което имаше сега. А брат ми Ернесто, който искаше да влезе в университета и се наложи да емигрира във Франция, за да може да се запише в Политехническия в Гренобъл! А тринадесетгодишната ми сестра Фани, принудена да продължи гимназиалното си образование в еврейското училище на улица Виняталята! И от тях ли, рязко откъснати от съучениците и приятелите си от детинство, се искаше изключително поведение? Но да оставим това. Една от най-противните форми на антисемитизма беше именно тази: да се оплакваме, че евреите не били достатъчно като другите, и после обратното, веднъж установена тяхната почти пълна асимилация от обкръжаващата ги среда, да се оплакваме от противното — че били подобни на другите, тоест че не се различавали дори и малко от средната маса.

Бях се поддал на гнева си, излизайки малко от рамките на спора, и Малнате, който ме слушаше внимателно, не пропусна накрая да го отбележи. Той ли бил антисемит? — мърмореше. Честно — казано, за първи път се случвало да му се отправя подобно обвинение! Все още възбуден, аз се канех отново да нападна, да увелича дозата. Но в този момент, докато минаваше зад гърба на моя противник с обърканата бързина на изплашена птичка, Алберто ми хвърли умоляващ поглед. „Стига, моля те!“ — казваше този поглед. Останах поразен. Той скришом от близкия си приятел за първи път апелираше към онова най-потайно общо, което съществуваше между нас двамата. Не отговорих, не казах нищо повече. Сред задимената атмосфера на стаята прозвучаха първите звуци на един квартет от Бетховен, като че в подкрепа на моята победа.

Но тази вечер бе забележителна не само поради това. Към осем часа дъждът толкова се усили, че Алберто след кратък разговор по телефона на домашния жаргон на къщата, вероятно с майка си, ни предложи да останем за вечеря.

Малнате прие с радост. Обикновено — каза — вечерял в ресторант „При Джовани“ „сам като куче“ и просто не му се вярвало, че може да прекара една вечер „в семейна обстановка“. Приех и аз. Но попитах дали мога да се обадя в къщи.

— Разбира се! — възкликна Алберто. Седнах на мястото, където обикновено седеше той, зад писалището, и набрах номера. Докато чаках да вдигнат слушалката, гледах встрани през стъклата на прозореца, облени в дъждовни струи. В плътната тъмнина короните на дърветата едва се различаваха. Оттатък черния промеждутък на парка, кой знае къде, блещукаше мъничка светлинка.

Най-накрая отговори жаловитият глас на баща ми.

— Ти ли си? — попита. — Вече се тревожехме. Откъде се обаждаш?

— Ще вечерям навън — отговорих.

— В този дъжд!

— Именно поради това.

— У Финци-Контини ли си още?

— Да.

— Когато и да се прибереш в къщи, моля те, отбий се за малко при мен. Знаеш, че и без това не ме лови сън…

Поставих слушалката и вдигнах, очи. Алберто ме гледаше.

— Готово ли е? — попита.

— Готово.

Излязохме и тримата в коридора, преминахме през няколко по-големи и по-малки зали, слязохме по едно стълбище, в края на което чакаше Пероти, облечен в сако и с бели ръкавици, и влязохме в столовата.

Останалите членове на семейството бяха вече там. Бяха се събрали професор Ермано, госпожа Олга, госпожа Реджина и единият от вуйчовците от Венеция, лекарят, който, щом видя Алберто, стана, приближи се до него, целуна го по двете бузи, след което разсеяно прегледа очите му и започна да разказва по какъв повод се намира тук: трябвало да отиде в Болоня за някакъв консулт и после, на връщане, си помислил, че може да дойде за вечеря в промеждутъка между двата влака. Когато влязохме, професор Ермано, жена му и щуреят му се бяха настанили пред запалената камина с Йор, изтегнат в краката им, а госпожа Реджина седеше до масата точно под полилея.

Споменът от моята първа вечеря в Голямата къща (беше през януари, струва ми се) малко се смесва у мен със спомените от много други вечери, на които присъствувах в къщата на Финци-Контини през същата тази зима. Но все пак с учудваща точност помня какво ядохме тогава: супа с дробчета, руло от пуйка в желиран сос, студен език с гарнитура от черни маслини и спанак, шоколадова торта, пресни плодове и орехи, лешници, стафиди. Спомням си също как почти веднага след като седнахме на масата, Алберто разказа на семейството историята с изхвърлянето ми от Общинската библиотека и как още един път ме изуми слабото учудване, което тази новина предизвика у четиримата възрастни. Последвалите коментари за общото положение и за дуото Балона — Палдерели, споменавано от време на време в разговора, от тяхна страна не бяха в същност и много горчиви, а както обикновено изтънчено саркастични, почти весели. Весел, определено весел и издаващ удовлетворение беше по-късно и тонът на гласа, с който професор Ермано, хващайки ме под ръка, ми предложи да ползувам от този момент нататък, винаги когато поискам, почти двадесетте хиляди книги в къщата, голяма част от които, ми каза, разглеждали италианската литература от средата и края на XIX век.

Но това, което най-силно ме порази още от онази първа вечер, бе без съмнение самата столова. С мебелите си от червеникаво дърво, с голямата си камина, наподобяваща човешка уста, с облицованите в кожа стени, с огромния прозорец, който гледаше към тъмния бушуващ парк — тя бе така интимна, така закътана (щях да кажа така погребана), така подходяща за самия мен по онова време (сега го разбирам!), за да закриля този вид ленива жарава, каквато често таи младежкото сърце.

Както аз, така и Малнате бяхме посрещнати много любезно, и не само от професор Ермано — учтив, жизнерадостен, пъргав както винаги, но и от госпожа Олга. Тя именно разпредели местата на масата. На Малнате се падна да седне от нейната дясна страна, а на мен — от другата страна на масата, отдясно на съпруга й. Брат й Джулио зае мястото от лявата й страна — между нея и възрастната им майка. Впрочем и майката, очарователна, с порозовели страни и снежнобели копринени коси, гъсти и блестящи, ни гледаше добродушно и с усмивка.

Мястото срещу мен бе заредено с пълен комплект прибори, чинии и чаши, като че чакаше седми сътрапезник. Докато Пероти още обикаляше масата със супника, попитах тихичко професор Ермано за кого е предназначено. И той, също тихичко, ми отговори, че този стол не чака „вероятно“ никого (погледна големия си ръчен часовник „Омега“, поклати глава, въздъхна), тъй като било мястото, което обикновено заемала неговата Микол — „моята Микол“, както именно се изрази.