Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (20)

I

Веднага, още на другия ден, започнах да си давам сметка, че щеше да ми бъде много трудно да установя с Микол старите отношения.

След дълго колебание към десет часа направих опит да се свържа с нея по телефона. Отговори ми се (от Дирче), че „младите господари“ били още в стаите си и да съм бил така любезен да се обадя към обед. За да убия времето, се изтегнах на леглото. Бях взел първата ми попаднала книга: „Червено и черно“, но колкото и да се напрягах, не успявах да се съсредоточа. А ако на обяд, фантазирах, не й се обадя? Веднага обаче отхвърлих тази мисъл. Изведнаж ми се стори, че искам от Микол вече само едно нещо — нейното приятелство. Вместо да изчезвам — казвах си, — много по-добре щеше да бъде да се направя, като че ли предишната вечер не се бе случило нищо. Тя, Микол, щеше да разбере. Поразена от моя такт, напълно успокоена, много скоро щеше да възвърне цялото си доверие към мен и предишното си мило отношение.

Точно в дванадесет часа събрах смелост и за втори път набрах номера на къщата на Финци-Контини.

Трябваше дълго да чакам, по-дълго от обикновено.

— Ало — казах с глас, треперещ от вълнение, след като най-накрая оттатък вдигнаха слушалката.

— А-а, ти ли си?

Беше гласът на Микол. Прозя се:

— Какво има?

Смутен, без да имам някаква тема за разговор, в момента не намерих нищо по-добро, освен да кажа, че съм се обаждал вече един път, преди два часа. И Дирче — добавих, пелтечейки — ме посъветвала да позвъня пак към обед.

Микол ме изслуша. След това започна да се оплаква, от деня, който й предстоял, толкова много неща да оправя след месеци отсъствие, да си разопакова багажа, да подрежда книги и така нататък и така нататък и с крайната перспектива, за нея не съвсем примамлива, за една втора семейна вечеря. Ето какво било нещастието след всяко отсъствие — мърмореше, — после да влезеш пак в релсите, да се включиш отново в обичайното ежедневие, ти струва дори по-голямо усилие от това, което си употребил, за да се измъкнеш. Дали щяла да се появи по късно в храма? — попита в отговор на един мой плах въпрос. Кой знае. Може би да, а може би и не. Сега за сега не можела да ми каже със сигурност.

Затвори телефона, без да ме покани у тях вечерта и без да определи как и кога ще се видим.

Този ден се постарах да не й се обаждам повече и дори не отидох в храма, въпреки че там, както ми бе казала, имаше някаква вероятност да я срещна. Все пак, към седем часа, минах по улица Мацини и забелязвайки сивата лимузина на Финци-Контини, спряла зад ъгъла, с Пероти в шофьорска униформа на волана, не устоях на изкушението да застана прикрит в началото на улица Витория и да чакам. Чаках дълго в пронизващия студ. Беше часът на най-оживеното вечерно движение, това, което предшествува вечерята. По двата тротоара на улица Мацини, целите в мръсен, почти разтопен сняг, тълпи от хора бързаха и в двете посоки. Най-сетне бях възнаграден, защото след края на службата, макар и отдалече, я видях да се появява от голямата врата на храма и да застава сама на прага. Беше облечена в късо палто от леопард и русите й коси блестяха на светлината, идваща от витрините. Оглеждаше се наоколо, като че търсеше някого. Без ни най-малко да я бе грижа за минувачите, които удивени се обръщаха, за да й се възхищават, тя търсеше — може би мен? Тъкмо се готвех да изляза от прикритието си и да тръгна към нея, когато роднините й, които очевидно я бяха следвали на разстояние надолу по стълбите, се появиха вкупом зад нея. Всичките бяха тук, включително баба Реджина. Отдалечих се с бързи крачки надолу по улица Витория.

На другия ден, както и през следващите, упорствувах с обажданията по телефона, но съвсем рядко успявах да говоря с нея. Почти винаги телефона вдигаше някой друг: или Алберто, или професор Ермано, или Дирче, или дори Пероти, и — с изключение на Дирче, кратка и равнодушна като телефонистка и точно поради това смущаваща и смразяваща ме — се впускаше в дълги безполезни разговори. Разбира се, Пероти прекъсвах веднага. Но с Алберто и професор Ермано беше много по-трудно. Оставях ги да говорят. Надявах се те да назоват Микол. Като че ли и двамата се бяха уговорили помежду си да чакат аз да попитам за нея. В крайна сметка много често поставях слушалката, без да намеря сили да поискам да ме свържат с нея.

И тогава възобнових посещенията си в къщата както сутрин — под претекст за дипломната си работа, така и следобед — за да отида при Алберто. Не правех нищо, за да покажа на Микол, че съм там. Бях сигурен, че знаеше и че все някой ден ще се появи по свое желание.

В действителност, въпреки че бях завършил дипломната си работа, ми оставаше още да я препиша. Затова бях донесъл от къщи пишещата машина, чието тракане още щом за първи път наруши тишината в билярдната зала, измъкна моментално професор Ермано на прага на кабинета.

— Какво правиш? Вече преписваш ли? — развика се весело.

Дойде до мен и поиска да види машината. Беше портативна пишеща машина, италианска, една „Литория“, която ми бе подарил баща ми преди няколко години, след като си бях взел матурата. Марката й съвсем не предизвика усмивка у него, както се опасявах. Изглежда, даже му стана приятно, че и в Италия вече се произвеждат пишещи машини, които, ако се съдеше по моята, работели отлично. Те, в къщи, имали три — каза, — една за Алберто, една за Микол и една за него — и трите американски. Тези на децата били портативни: много стабилни без съмнение, но не така леки като моята (междувременно я претегляше на ръка, като я държеше за дръжката). Неговата била обикновена, канцеларска. Може би заемала много място и била старомодна, но била солидна и наистина удобна. Можело да се пише и в седем екземпляра и всички били четливи.

Заведе ме в кабинета си и ми я показа, като повдигна една зловеща металическа кутия, боядисана в черно, която преди това въобще не бях забелязал. Беше истински музеен експонат, очевидно малко използуван даже когато е бил нов. Казах му, че с моята машина можех да пиша най-много в три екземпляра, двата от които на пилюр, но все пак предпочитах да продължа на нея.

Глава след глава, чуках по клавишите, но умът ми беше другаде. Бягаше другаде и когато следобеда отивах в ателието на Алберто. Малнате се бе върнал от Милано седмица след великденските празници, изпълнен с възмущение от последните политически събития (падането на Мадрид: о, но не било свършено всичко; завладяването на Албания: какъв позор, каква палячовщина!). По отношение на това, последното събитие, съобщи със сарказъм какво научил от някакви общи, негови и на Алберто, милански приятели. Нахлуването в Албания станало по искане на Чано, разказваше, който от завист към Рибентроп с тази гнусна низост искал да покаже на света, че не стои по-долу от немеца в областта на светкавичната дипломация. Можехме ли да повярваме? Говорело се, че дори кардинал Шустер бил осъдил постъпката и, както казвали, уж го заявил в най-тесен кръг, а пък целият Милано после научил. Джампи разказваше и новини от Милано. За едно представление на Моцартовия „Дон Жуан“ в „Ла Скала“, което за щастие успял да види; после за Глейдис, да, именно нея срещнал случайно там, наметната с визон, под ръка с един известен индустриалец. А Глейдис, както винаги много мила, когато минала покрай него, му направила лек знак с пръста, нещо като: „Обади ми се“ или: „Ще ти се обадя.“ Жалко само, че той трябвало веднага да се върне „във фирмата“! Един чифт рога щял да сложи с голямо удоволствие на този известен индустриалец, очакващ с нетърпение големите печалби от войната. Говореше, говореше: както обикновено се обръщаше повече към мен, но, струваше ми се, не така поучително и категорично, както предишните месеци. Като че ли след посещението в Милано, за да се види със семейството и с приятелите си, бе станал по-снизходителен по отношение на другите и на техните възгледи.

С Микол, вече казах, имах само редки контакти, и то единствено по телефона, по време на които и двамата избягвахме да засягаме интимни неща. И все пак, няколко дни след случката, когато я бях чакал повече от час пред изхода на храма, не издържах на изкушението да се оплача от студеното й държане.

— Знаеш ли — започнах, — втората вечер на Великден те видях.

— Така ли? И ти ли беше в храма?

— Не, не бях. Минавах по улица Мацини, забелязах колата ви и реших да те изчакам навън.

— Що за идея!

— Беше много елегантна. Искаш ли да ти кажа как беше облечена?

— Вярвам ти, напълно ти вярвам. Къде стоеше?

— На тротоара отсреща, на ъгъла с улица Витория. В един момент ти се загледа към мен. Признай си: позна ли ме?

— Не. Защо трябва да ти кажа нещо, което не е било? А ти, не разбирам защо… Извинявай, но не можа ли да мръднеш напред?

— Канех се да го направя. Но после видях, че не си сама, и се отказах.

— Голямо откритие това, че не съм била сама! Ама и ти си чуден човек — можеше въпреки това да дойдеш да ме поздравиш, не е ли така?

— Като се размисли човек, така е. Бедата е, че не винаги можеш да мислиш. А щеше ли да ти бъде приятно?

— Господи, колко усложнения! — въздъхна тя.

Втория път, когато успях да се свържа с нея двадесетина дни по-късно, ми каза, че е болна, имала „силна“ настинка и малко температура. Колко досадно! Защо не съм й отивал на гости? Забравил ли съм я наистина?

— В… в леглото ли си? — запелтечих смутено, почувствувал се жертва на огромна несправедливост.

— Разбира се, че съм в леглото, и дори под юргана. Кажи, че не искаш да дойдеш от страх да не се заразиш.

— Не, Микол, не — отговорих жално. — Не ме изкарвай по-страхлив, отколкото съм. Само се учудих на обвинението ти, че съм те забравил, а аз… Не зная дали си спомняш — продължих с прегракнал глас, — но преди да заминеш за Венеция, беше много лесно да се говори с теб по телефона, а сега, трябва да признаеш, е станало цяло мъчение. Знаеше ли, че през тези дни съм посещавал няколко пъти дома ти? Казаха ли ти?

— Да.

— Тогава! Ако искаше да ме видиш, прекрасно знаеш къде можеше да ме намериш: сутрин в билярдната зала, следобед — при брат ти. Истината е, че не си имала никакво желание.

— Що за глупости! При Алберто никога не съм обичала да ходя, още повече, когато има гости. А сутрин нали работиш? Не мразя нищо повече от това да безпокоя хората, когато работят. Но както и да е, ако наистина държиш, утре или в други ден ще мина за малко да те видя.

На другия ден сутринта не дойде, но следобеда, докато бях при Алберто (може би беше седем часът, няколко минути преди това Малнате бързо се бе сбогувал), влезе Пероти. Госпожицата ме молела да се кача горе за малко — съобщи безучастно. Извинявала се, но била още на легло и не можела да дойде тя. Какво съм предпочитал: да се кача веднага или да остана на вечеря и след това да се кача? Госпожицата би предпочела веднага, тъй като имала малко главоболие и искала да си легне рано. Но ако аз съм предпочитал да остана…

— Не, моля — казах, гледайки Алберто, — идвам веднага.

Станах, готов да последвам Пероти.

— Моля те, не се стеснявай — ми казваше в това време Алберто. — Мисля, че тази вечер аз и татко ще вечеряме сами. Баба също е на легло с настинка, а мама не иска и да чуе да напусне стаята. Ако искаш да хапнеш с нас и да отидеш горе при Микол след това… Знаеш как се радва татко, когато те види.

Отклоних поканата с извинението за някакъв несъществуващ ангажимент за вечерта и изтичах след Пероти, който вече бе в края на коридора.

Без да разменим нито дума, стигнахме до началото на дълга спираловидна стълба, която водеше нагоре до основата на кулата. Знаех, че апартаментчето на Микол е в най-високата част на къщата, под последната площадка.

Не бях забелязал асансьора и тръгнах нагоре по стълбата.

— Наистина вие сте млад — подсмихна се Пероти, — но сто двадесет и три стъпала са много. Не искате ли да използуваме асансьора? Знаете ли, работи.

Отвори вратата на черната външна клетка, след това плъзгащата се врата на кабината и като се отдръпна настрана, ме остави да мина.

Прекрачих прага на кабината, която представляваше голяма допотопна кутия, цялата облицована в излъскано дърво и блестящи кристални плочки, украсени с буквите „М“, „F“ и „С“, вплетени в монограм, лъхна ме острата, малко задушаваща миризма на мухъл и терпентин, която изпълваше въздуха в това малко затворено пространство, обзе ме изведнъж необяснимо чувство за спокойствие, за съдбовен покой, за едно дори направо иронично безразличие и всичко това като че се сля в едно усещане… „Къде ли бях срещал подобна миризма? — се питах. — И кога?“

Кабината започна бавно да се издига нагоре в отвора на стълбището. Душех въздуха и гледах пред мен широкия гръб на Пероти. Старецът беше оставил на мое разположение седалката, тапицирана с меко кадифе. Прав, на две педи разстояние, напрегнат, с едната ръка хванал месинговата дръжка на плъзгащата се врата, другата облегната със собственически жест, по свой начин нежен, на таблото с бутоните, Пероти отново се бе затворил в многозначително мълчание. Но именно тук аз си спомних и разбрах. Пероти мълчеше не защото не одобряваше, както за момент ми бе минало през ума, че Микол ме приема в стаята си, а защото възможността, която му се предлагаше да манипулира с асансьора — може би това ставаше рядко, — го изпълваше с тайно задоволство. Асансьорът му беше толкова скъп, колкото и каретата, там в гаража. Върху тези неща, върху тези свидетелства за едно минало, което бе станало вече и негово, той изливаше своята любов към семейството, на което служеше от момче, своята горда преданост на старо домашно животно.

— Добре работи — възкликнах. — Каква марка е?

— Американска — отговори ми, полуобръщайки лице и свивайки уста в особена презрителна гримаса, зад която селяните често прикриват възхищението си.

— На повече от четиридесет години е, но може да изкачи цял полк.

— Сигурно е „Уестингхаус“ — казах наслуки.

— Знам ли… — измърмори — нещо такова.

И започна да ми разказва как и кога инсталацията била „поставена“. Но в този момент кабината спря внезапно и го принуди да прекъсне, явно с неудоволствие, разказа си.