Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (25)

VI

Въпреки че особено в началото усилието беше много голямо, си наложих, един вид като въпрос на чест, да спазя точно забраната на Микол. Достатъчно е да кажа, че се дипломирах на двадесет и девети юни и когато получих (почти веднага след това) от професор Ермано картичка със сърдечни поздравления и с покана за вечеря, счетох за по-уместно да отговоря, че съжалявам, но нямам възможност да приема. Написах, че ме боли гърлото и че баща ми е забранил да излизам вечер. Но истинската причина за моя отказ беше, че от двадесетте дни изгнание, които Микол ми бе наложила, бяха минали само шестнадесет.

Усилието беше огромно. Макар, разбира се, да се надявах, че все един ден то ще бъде възнаградено, моята надежда беше много смътна и засега бях доволен, че мога да се подчиня на Микол и да остана свързан чрез това подчинение с нея и с райските места, от които бях временно отстранен. По отношение на Микол, ако в началото я упреквах в нещо, сега вече — не. Аз бях единственият виновник, единственият, на когото трябваше да бъде простено. Колко грешки бях направил! — си казвах. Припомнях си един по един всички случаи, когато, често насила, бях успявал да я целуна по устата, но само за да отдам пълно право на нея, която, макар да ме бе отблъснала, все пак ме бе търпяла толкова дълго, и за да се засрамя от моето жалко сладострастие, прикривано зад сантименталност и идеализъм. След като минаха двадесетте дни на забрана, се осмелих да се появя отново, но продължих да изпълнявам уговорката за две посещения седмично. Но Микол не слезе заради това от пиедестала на чистотата и нравственото превъзходство, върху който я бях издигнал, откакто бях отишъл в изгнание. Тя продължи да стои там, горе. Аз за себе си се считах щастлив, че бях отново допуснат да се възхищавам от време на време на далечния лик така красив отвътре, както и отвън. „Като истината — като нея тъжна и красива…“ — тези първи два стиха от едно стихотворение, което никога не довърших, макар да бяха написани по-късно, веднага след войната, се отнасяха за Микол, тази Микол от август тридесет и девета, както я виждах тогава.

И така, изгонен от рая, не се бях противопоставил, а чаках мълчаливо да бъда приет отново. Но страдах ужасно, понякога до отчаяние. И само за да облекча по някакъв начин мъката от раздялата и от самотата, често непоносима, около седмица след моя последен, злополучен разговор с Микол реших да потърся Малнате, поне с него да установя някаква връзка.

Знаех къде да го намеря. И той, както на времето учителят Мелдолези, живееше във вилната зона, разположена оттатък Порта Сан Бенедето, близо до индустриалния район. По онова време този квартал беше уединен и подреден за разлика отсега, загрозен през последните петнадесет години от най-необузданата спекулация в строителството. Притежателите на къщичките, всички двуетажни, с малки, но поддържани градинки, бяха учители, съдии, чиновници на държавна и общинска служба, които всеки минувач, особено през късните летни следобеди, можеше да види през решетките на високите железни огради да поливат и подрязват старателно дръвчетата, да садят нещо или да плевят. Хазяинът на Малнате, някой си Лалумия, ако си спомням добре името, беше именно съдия. Сицилианец, петдесетгодишен, много слаб, с буйна посивяла коса, който, щом ме забеляза — изправен на педалите на велосипеда и хванал се с двете ръце за пръчките на вратата, — че гледам любопитно в градината, веднага остави на земята гумения маркуч, с който поливаше лехите.

— Какво желаете? — попита, запътвайки се към вратата.

— Тук ли живее господин Малнате?

— Тук живее. Защо?

— А сега в къщи ли си е?

— Откъде да зная. Имате ли определена среща?

— Аз съм негов приятел. Минавах оттук и реших да му се обадя.

В това време съдията бе преминал десетте метра, които ни деляха. Сега виждах само горната част на кокалестото му лице и черните му очи, пробождащи като игли, които се показваха над ръба на ламарината, покриваща до човешки ръст пръчките на вратата. Разглеждаше ме с явно подозрение. Все пак изпитът, изглежда, бе приключил в моя полза, защото почти веднага ключалката щракна и аз можах да вляза.

— Вървете в тази посока — каза съдията, посочвайки с мършавата си ръка — по тротоара, който завива зад къщата. Малката врата на приземния етаж води към апартамента на господин Малнате. Позвънете. Може да си е в къщи, но даже да го няма, ще ви отвори моята съпруга, която в момента е там.

След като каза това, ми обърна гръб и се залови пак с гумения маркуч.

Вместо Малнате на прага на вратичката се появи едра, руса жена по пеньоар.

— Добър ден — поздравих. — Търся господин Малнате.

— Още не се е прибрал — отговори ми много любезно госпожа Лалумия, — но няма да се забави. Почти всяка вечер, щом излезе от фабриката, отива да играе тенис в къщата на семейство Финци-Контини, знаете ли ги? Тези, които живеят на булевард Ерколе I… Но всеки момент трябва да си дойде. Преди вечеря — усмихвайки се, наведе унесено клепачи, — преди вечеря винаги минава през къщи, за да види дали няма поща.

Казах, че ще мина по-късно, и понечих да си взема колелото, което бях облегнал на стената до вратата. Но госпожата настоя да почакам. Покани ме да вляза, да седна и междувременно, застанала права пред мен, ме осведомяваше, че била от Ферара, „коренячка“, че много добре познавала моето семейство и майка ми специално („вашата майка“), с която „преди нещо като четиридесет години“ — казвайки това, отново се усмихна и мило наведе очи — била съученичка в началното училище на улица Карло Майер, близо до църквата „Сан Джузепе“. Как се чувствувала майка ми? — се заинтересува. Да не съм забравел да я поздравя, помоли ме, от Едвидже Сантини, тя щяла да се сети. Загатна за надвисналата опасност от война, намекна с въздишка и поклащайки глава за расистките закони, след което се извини (останала от няколко дни без прислужница, трябвало да се грижи сама за всичко, включително и за кухнята), че трябва да ме остави сам.

След като госпожа Лалумия излезе, аз се огледах. Стаята беше голяма, но с нисък таван, стая, която очевидно служеше за спалня, кабинет и приемна. Минаваше осем: лъчите на залязващото слънце, които влизаха през големия прозорец, осветяваха прашеца из въздуха.

Разглеждах предметите в стаята: канапето-легло, полуканапе и полулегло с голяма бяла възглавница, застлано с евтина покривка на червени цветя; черната масичка в мавритански стил, поставена между канапето и единственото кресло от изкуствена кожа, в което седях; абажури, сложени на разни места; белият телефонен апарат, поставен с явно намерение да изпъкне върху погребалния черен цвят на едно овехтяло адвокатско бюро, цялото в чекмеджета; баналните маслени картинки по стените — и вече си казвах, че Джампи е доста безочлив, като се мръщи пред мебелите „XX век“ на Алберто (възможно ли бе той, строгият критик по отношение на другите, да проявява такава снизходителност към себе си и собствените си неща?), когато изведнаж, почувствувал внезапното свиване на сърцето от мисълта за Микол — като че тя самата го бе стиснала със собствената си ръка, — си спомних за тържественото си намерение да бъда добър с Малнате, да не споря повече с него, да не се карам. Когато узнаеше за това, Микол може би щеше да го оцени.

В далечината изсвири сирената на една от захарните фабрики на Понтелагоскуро. Веднага след това чух тежки стъпки, скърцащи по чакъла на градината.

Гласът на съдията прозвуча близко оттатък стената.

— Хей, господин Малнате — говореше с подчертано носов тон, — в къщи ви чака един приятел.

— Приятел ли? — попита Малнате. — Кой?

— Вървете, вървете… — подкани го другият. — Казах: един приятел.

Малнате влезе. Стори ми се още по-висок и по-едър, може би поради ниския таван на стаята.

— Не може да бъде! — възкликна, ококорил очи от учудване и намествайки очилата на носа си.

Стисна ми силно ръката, няколко пъти ме потупа по рамото и за мен бе много странно, тъй като, откакто се познавахме, винаги е бил против мен, че сега е толкова любезен, внимателен, приказлив. Как така? — питах се объркан. — Дали и у него не е съзряло решението да промени коренно отношението си към мен? Кой знае. Но сигурно е, че там, в неговата къща, у него не бе останало нищо от жестокия противник, с когото се бях сражавал толкова пъти под внимателния поглед на Алберто отначало, а после и на Микол. Като че между нас, извън къщата на Финци-Контини (а като си помисля, че в последно време се бяхме карали, даже обиждали, готови едва ли не да се сбием!), всяка причина за спор отпадаше, изчезваше като мъгла, докосната от слънчевите лъчи.

В това време Малнате говореше — най-невероятно словоохотлив и мил. Попита ме дали съм видял хазяина му в градината и дали той се е държал любезно. Отговорих, че да: видял съм го и като се смеех, му разказах за случката.

— Слава богу.

След това започна да ме осведомява за съдията и жена му, без да ми даде възможност да кажа, че съм се запознал и с нея. Били прекрасни хора — каза, — въпреки че, общо взето, малко досадни в желанието си да го предпазват от измамите и опасностите на този „голям свят“. Макар сигурно антифашист (бил страстен монархист), господин съдията Лалумия не искал неприятности и затова бил непрекъснато нащрек, страхувал се да не би Малнате, в когото заявявал, че усеща по нюх потенциален клиент на Специалния трибунал, да му доведе тайно в къщи опасни типове: някой бивш интерниран, някой под наблюдение, някой размирник. Колкото до госпожа Едвидже, и тя била винаги нащрек, прекарвала цели дни скрита зад щорите на прозорците на първия етаж, за да наблюдава през цепнатините, или слухтяла пред вратата му в най-невъзможни часове и дори през нощта, след като го е чула да се прибира. Но нейните тревоги били от съвсем друго естество. Като отдавнашна жителка на Ферара — защото госпожа Лалумия, по баща Сантини, била родом от Ферара, познавала много добре своите кокошки, както се изразявала, тоест омъжените жени и девойките в града. Според нея един младеж сам, висшист, чужденец, с апартамент с отделен вход, във Ферара можел да се счита загубен — жените щели да го смелят. А той? Той, разбира се, правел всичко възможно, за да я успокои. Но очевидно било, че госпожа Лалумия щяла да намери покой само ако успеела да го превърне в жалък пансионер по потник, панталони от пижамата и чехли, пъхащ непрекъснато носа си в кухнята.

— А защо не в края на краищата? — възразих. — Ти постоянно мърмориш срещу ресторантите.

— Така е — съгласи се той с онази удивителна отстъпчивост, с която не преставаше да ме смайва. — От друга страна, това е безполезно. Свободата е много хубаво нещо, но ако в даден момент не можеш да се възпреш (казвайки това, ми намигна), докъде ще се стигне?

Започваше да се смрачава. Малнате стана от канапето, на което се беше излегнал, отиде да запали лампата и влезе в банята. Усещал брадата си пораснала — ми каза отвътре. — Дали съм можел да го почакам да се избръсне и после да излезем заедно?

Продължихме да разговаряме така — той от банята, аз от стаята.

Съобщи ми, че и този следобед бил у Финци-Контини и сега идвал именно оттам. Играли повече от два часа — най-напред той и Микол, после той и Алберто, накрая и тримата заедно. Харесваха ли ми срещите „по американски“?

— Не особено — отговорих.

— Разбирам те — съгласи се той. — За теб, който играеш добре, естествено е да не ти са интересни. Но все пак са забавни.

— Кой победи?

— В „американската“ ли?

— Да.

— Микол естествено! — и се засмя. — Браво на този, който може да й излезе наглава. И на игрището е истински мълниеносна в действията си…

После ме попита защо от няколко дни не съм се появявал. Пак ли бях пътувал?

И аз, като си спомних това, което ми бе казала Микол, тоест дето никой не ми вярвал, когато след всяко отсъствие твърдях, че съм пътувал, отговорих, че ми било омръзнало от известно време и освен това съм имал впечатлението, че не съм приятен, особено на Микол, и затова съм решил да „се оттегля“.

— Какво говориш! — възкликна той. — Според мен Микол няма нищо против теб. Сигурен ли си, че не се лъжеш?

— Съвсем сигурен.

— Хм! — въздъхна.

Не добави нищо повече, а и аз замълчах. След малко се появи на прага на банята, избръснат и усмихнат. Забеляза, че разглеждам грозните картини, окачени по стените.

— Е, какво ще кажеш за моя капан? — попита. — Не си изказал още мнението си.

Подсмихваше се по стария си маниер, дебнейки моя отговор, но в същото време четях в очите му решение да не се развилнява.

— Искрено ти завиждам — отговорих. — Винаги съм си мечтал и аз да притежавам нещо подобно.

Хвърли ми радостен, изпълнен с благодарност поглед. После каза, че да, че и той отлично си давал сметка за ограничеността на съпрузите Лалумия по отношение на вкуса при наредбата. Но техният вкус, типичен за дребната буржоазия (която ненапразно, отбеляза между другото, представлявала нервът, гръбначният стълб на нацията), притежавал все пак нещо живо, жизнено, здраво.

— В крайна сметка вещите си остават само вещи — възкликна. — Защо да се превръщаме в техни роби? Да вземем Алберто например — продължи. — Празна работа! От желание да се заобикаля с изискани, скъпи, изрядни неща един ден и той ще стане…

Тръгна към вратата, без да довърши изречението.

— Как е той? — попитах.

И аз, на свой ред, бях станал и стигнал до вратата.

— Кой, Алберто ли? — трепна Малнате.

Кимнах.

— Да, той — продължих, — в последно време ми изглежда отпаднал, изтощен. Не намираш ли? Като че ли не е добре.

Сви рамене, след това загаси светлината. Навън, в тъмнината, тръгна пред мен и не отвори уста до външната врата, освен за да отговори с едно „добър вечер“ по средата на пътя на госпожа Лалумия, която стоеше на прозореца, и за да ми предложи да вечерям с него в гостилница „При Джовани“.