Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (6)

V

И все пак през юни 1929 година, в същия ден, в който изнесоха резултатите от матурата в преддверието на „Гуарини“, се случи нещо по-определено.

Знаех, че моите изпити не са много успешни.

Въпреки че учителят Мелдолези ме бе взел под крилото си и дори бе успял с много трудности и в разрез с всякакви закони да издействува лично той да ме изпитва, аз не бях на висотата на седмиците и осмиците^[1], изпъстрящи бележника ми. По неговите предмети трябваше да се представя къде-къде по-добре. На изпита по латински така се уплетох в едно сложно съставно изречение, че накрая нищо не излезе. Едва-едва отговорих и по гръцки. Е, после оправих лошото впечатление с италианския, историята и географията. По италиански например отговорих много добре както върху „Годениците“, така и върху „Спомените“. Казах наизуст първите три октави от „Разгневеният Орландо“, без да сгреша нито една дума, така че Мелдолези ме възнагради възторжено с едно „браво“, което предизвика усмивка не само у останалите членове на комисията, но дори и у мен. Но, общо взето, повтарям, дори в изпитите от групата на езиковите предмети не се представих на висотата, с която се славех.

Големият ми провал обаче беше по математика.

Още от миналата година, предпоследния гимназиален клас, алгебрата не искаше да влезе в главата ми. Освен това се отнасях доста лошо с учителката Фабиани. Учех само най-необходимото, за да изтръгна шестицата, а много често не правех и това, разчитайки на сигурната подкрепа на Мелдолези при оформянето на крайния успех. Какво значение може да има математиката за такъв като мен, който неколкократно е заявявал, че в университета ще запише литература? — продължавах да убеждавам себе си и тази сутрин, докато изкачвах с колелото улица Джовека на път за училището. За съжаление както по алгебра, така и по геометрия почти не бях отворил уста. Е, и какво от това? Горката Фабиани, която през последните две години не бе посмяла да ми сложи по-малко от шест, сега заедно с учителската комисия нямаше никога да го направи. Избягвах дори да си помисля за „скъсване“, толкова абсурдна ми изглеждаше мисълта, че ще пропадна на изпита и ще трябва да взимам досадни и унизителни частни уроци през цялото лято. Аз, именно аз, който нито веднаж не бях изпитал унижението на поправителен през октомври, дори бивах отличаван „за висок успех и добро поведение“ с наградата „Почетна гвардия пред паметниците на загиналите и костниците“. Аз скъсан, с посредствен успех, приравнен с масите! А баща ми? Да предположим, че Фабиани ме е оставила за октомври (тя преподаваше математика и в лицея, затова бе нейно право да ме изпитва самата тя!), откъде щях да намеря смелост няколко часа по-късно да се върна в къщи, да седна заедно с баща ми на масата и да се храня? Ако ме набиеше, би било най-добре. Каквото и да е наказание щеше да бъде за предпочитане пред упрека, отправен от неговите страшни, безмълвни сини очи.

Влязох в училището. Група момчета, между които веднага разпознах няколко мои съученици, спокойно стояха пред изложените списъци с бележките. Подпрях колелото на стената отстрани на главния вход и разтреперан се приближих. Никой не показа, че е забелязал появяването ми.

Погледнах през гората упорито обърнати гърбове. Очите ми се замъглиха. Погледнах отново: червената петица, единствената цифра, написана с червено мастило в дългия низ от цифри с черно, се запечати в съзнанието ми със силата и болката на нагорещено клеймо.

— Ей, какво ти е? — попита Серджо Павани, потупвайки ме внимателно по гърба. — Нима ще правиш трагедия от една петица по математика? Я виж мен — и се засмя, — латински и гръцки.

— Хайде, горе главата! — намеси се и Отело Форти. — И аз имам един поправителен по английски.

Вторачих в него оглупял поглед. Бяхме съученици и седяхме на един чин от първи клас. Още оттогава бяхме свикнали да учим заедно, един ден при единия, един ден при другия, и винаги и двамата бяхме убедени в моето превъзходство. Всяка година още през юни аз изкарвах изпитите за по-горен клас, докато той, Отело, винаги имаше по някой поправителен; или по английски, или по латински, или по математика, или по италиански.

А сега изведнаж трябваше да бъде приравнен с един Отело Форти, и то от самия него! Трябваше изведнаж да сляза на неговото ниво!

За това, което правих и си мислих през следващите четири или пет часа, не си заслужава да разказвам подробно. Като се започне от ефекта, който произведе върху мен срещата ми с учителя Мелдолези на излизане от училището (той ми се усмихваше, без шапка и вратовръзка, с обърната „а ла Робеспиер“ яка на раираната риза, готов да потвърди — като че ли имаше нужда — „упорството“ на Фабиани по отношение на мен и нейния категоричен отказ „да си затвори очите само още веднаж“); и за последвалото дълго, отчаяно, безцелно скитане след окуражителното потупване по бузата за сбогом от същия този Мелдолези. Достатъчно е да спомена, че в два часа следобед още обикалях с колелото покрай Стената на ангелите близо до булевард Ерколе I д’Есте. В къщи дори не бях телефонирал. С лице, обляно в сълзи, със сърце, преливащо от самосъстрадание, карах велосипеда, без да зная къде съм, обмисляйки смътни проекти за самоубийство.

Спрях род едно дърво — едно от онези стари дървета: липи, брястове, чинари, кестени, които дванадесетина години по-късно, по време на студената сталинградска зима щяха да бъдат пожертвувани за отопление, но тогава, през 1929 година още извисяваха короните си дори над градските бастиони.

Наоколо беше абсолютна пустош. Пътеката, по която бях вървял като сомнамбул дотук, от Порта Сан Джовани продължаваше да лъкатуши между вековните дънери към Порта Сан Бенедето и железопътната гара. Легнах на тревата по очи до колелото и лицето ми гореше, похлупено върху ръцете. Топлият въздух се движеше около изтегнатото ми тяло. Обхвана ме силно желание да лежа така, със затворени очи. Сред упойващия хор на щурците се долавяше само някой отделен звук: кукуригане на петел от околните градини, шум от изтърсване на мокри дрехи — може би някоя жена, закъсняла с прането, в зеленикавите води на канала Панфилио и съвсем наблизо, на няколко сантиметра от ухото ми, забавящото се тракане на задното колело на обърнатия велосипед, все още непрестанало да се върти.

„По това време — мислех си — в къщи вече са разбрали. Вероятно от Отело Форти. Може би са седнали на масата, преструвайки се, че нищо не се е случило. А може би са спрели да се хранят; не са могли да продължат обеда. А може и да ме търсят. Може да са пратили самия Отело, най-добрия, неразделния ми приятел, със задачата да преброди с колелото целия град, Монтаньоне и крепостните стени, така че беше доста вероятно до го видя внезапно пред себе си с натъжено от случилото се лице, но все пак щастлив — щях веднага да го усетя, — че има поправителен само по английски. Не-е, може би сразени от мъка родителите ми не са се задоволили само с Отело, а са вдигнали на крак и полицията. Баща ми е отишъл при техния началник в Замъка. Струваше ми се, че го виждам как съсипан, заекващ, застрашително остарял, сянка на самия себе си, плаче. Ако преди два часа, в Понтелагоскуро по някакъв начин бе могъл да ме види как стоя, втренчил поглед във водите на По от железния мост (доста дълго гледах надолу! Почти двадесет минути…), тогава наистина щеше да се изплаши… тогава наистина щеше да разбере… тогава наистина…“

— Пст.

Стреснах се, но не отворих веднага очи.

— Пст! — чух отново.

Бавно повдигнах глава, обръщайки я наляво, срещу слънцето. Кой ли ме вика? Не можеше да бъде Отело. Тогава?

Намирах се почти по средата на онази част от крепостната стена на града, дълга приблизително три километра, която започваше от края на „Ерколе I“ и свършваше при Порта Сан Бенедето, срещу гарата. Мястото винаги е било особено, безлюдно. Беше такова преди тридесет години, такова е и днес, въпреки че отдясно, тоест откъм индустриалната зона, за кратко време изникнаха десетки пъстри работнически къщички, пред които — с фабричните комини и със складовете, служещи им за фон — мрачното, диво, обрасло с храсталаци полупорутено ъглово укрепление на петнадесетвековната крепостна стена от ден на ден изглеждаше все по-абсурдно.

Оглеждах се с присвити, заслепени от слънцето очи. Едва тогава забелязах, че под краката ми се простира „Баркето дел Дука“ с короните на ценните си дървета, целите огрени на светлината на обедните часове като в тропическа гора. Паркът беше огромен, наистина безкраен, с почти невидими сред зеленината кулички на Голямата къща и обграден от всички страни със зид, който се прекъсваше на едно-единствено място двеста и петдесет метра по-нагоре, за да пропусне канала Панфилио.

— Ей, ама ти си бил и сляп — чух весел момичешки глас.

По русите коси, с онзи особен оттенък, който бе специфичен за нея, моментално познах Микол Финци-Контини. Опряла скръстените си ръце на оградата, надвесена напред, тя като че ли се намираше на перваз на прозорец. Беше на не повече от двадесет и пет метра от мен. Гледаше ме отдолу нагоре, от доста близко, защото можех да видя очите й: светли, големи (може би много големи тогава за нейното слабо момичешко лице).

— Какво правиш там? От десет минути те наблюдавам. Ако си спал и те събудих, извинявай. И… моите съболезнования!

— Съболезнования ли? Защо? — промърморих, чувствувайки как лицето ми пламва.

Бях се изправил.

— Колко е часът? — попитах, повишавайки глас.

Погледна малкия си ръчен часовник.

— Моят показва три — отговори, грациозно присвивайки устни. После продължи:

— Предполагам, че си гладен.

Обърках се. Значи, и те знаеха! За момент дори си помислих, че са разбрали за моето изчезване направо от баща ми или от майка ми — по телефона, разбира се. Те, както и много други. Но самата Микол ме насочи към правилния отговор.

— Тази сутрин с Алберто бяхме в училището, за да видим списъците. Май не си останал доволен?

— А ти изкарала ли си?

— Още не се знае. Може би не изваждат бележките, за да изчакат и другите частни ученици. Но защо не слезеш? Ела по-близко, за да не ме караш да преграквам.

За първи път разговаряше с мен. Нещо повече: за първи път я чувах да говори. И още тогава забелязах колко нейното произношение приличаше на това на Алберто. И двамата говореха по един и същ начин — бавно, подчертавайки някои думи, без те да имат някакво особено значение, но чиято истинска тежест, чието истинско значение изглеждаше познато само на тях; и в същото време отминаваха по особен начин други, които изглеждат обикновено по-важни. Считаха го за техен истински език: особен, неподражаем — чисто изопачаване на италианския. Дори му бяха дали име „финци-контински“.

Спуснах се по тревистия склон и се приближих до зида. Макар че беше сянка — сянка с остра миризма на коприва и изпражнения, — там долу беше по-горещо. Сега тя ме гледаше от високото, с русата си глава, изложена на слънцето, спокойна, като че ли нашата среща съвсем не бе непредвидено случайна, а безброй пъти от малки си бяхме определяли срещите именно на това място.

— Ти обаче преувеличаваш — каза. — Какво от това, че имаш един изпит за октомври?

Но тя явно ми се подиграваше и дори малко ме презираше. В края на краищата беше нормално да се случи подобно нещо на един като мен — син на такива обикновени, на така „асимилирани“ хора, на почти гои^[2]. Какво право имах да капризнича толкова?

— Мисля, че си останала с погрешно впечатление — отговорих.

— Така ли? — захили се тя. — Тогава обясни ми, моля те, защо не си се прибирал днес за обяд?

— Откъде знаеш? — изпуснах се аз.

— Знаем, знаем. И ние си имаме осведомители.

„Мелдолези им е казал — си помислих. — Не може да е бил някой друг (наистина не се лъжех).“ Но какво значение имаше? Изведнъж усетих, че проблемът със скъсването е отишъл на второ място. Беше някаква детинска работа, която от само себе си щеше да се уреди.

— Как успяваш да се държиш там горе? — попитах. — Като че ли си на прозорец.

— Под краката ми е моята вярна дървена стълба — отговори, произнасяйки на срички „моята вярна“ по обичайния си високомерен начин.

В този момент оттатък зида се чу силен лай. Микол извърна глава и хвърли през лявото си рамо поглед, пълен едновременно с отегчение и любов. Изплези се на кучето и отново ме погледна.

— Уф… — въздъхна. — Това е Йор.

— Каква порода е?

— Дог. Само на година е, а вече тежи повече от сто кила. Винаги върви след мен. Често се опитвам да залича следите си, но той бързо ме намира, можеш да бъдеш сигурен. Страшен е.

И веднага добави:

— Искаш ли да влезеш вътре? Ако искаш, веднага ще те науча какво да направиш.