Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (23)

IV

Но най-лошото за мен започна едва двадесет дни по-късно, след като се завърнах от пътуването си до Франция, което направих през втората половина на април.

Бях заминал за Франция, по-точно за Гренобъл, по съвсем определен повод. Няколкостотинте лири на месец, които разрешаваха да се изпращат на брат ми Ернесто по законен път, му стигаха, както той самият непрекъснато повтаряше в писмата си, едва за да плаща наема на стаята си. Затова молеше да го снабдим с още пари. И баща ми настоя, през една нощ, когато се бях прибрал по-късно от обикновено (останал буден, каза, нарочно за да сме поговорели), да отида и да му занеса лично пари. Защо да не съм се възползувал от случая? Да подишам малко по-различен въздух от „този тук“, да видя малко свят, да се поразвлека: всичко това щяло да ми се отрази добре както физически, така и на настроението.

И така тръгнах. Спрях за два часа в Торино, за четири — в Шамбери, накрая стигнах в Гренобъл. Там, в пансиона, където Ернесто се хранеше, веднага бях представен на много негови връстници от Италия, всички в неговото положение и всичките студенти от Политехниката: един Леви от Торино, един Сегре от Салуцо, един Сорани от Триест, един Кантони от Мантова, един Кастелнуово от Флоренция, една девойка Пинкерле от Рим. Но през дванадесетте дни на престоя си там по-голямата част от времето прекарах в библиотеката да преглеждам ръкописите на Стендал, а не с тях. В Гренобъл беше студено, валеше.

Върховете на планините, които се издигаха над града, рядко се показваха от мъглата и облаците, а вечер пробните пълни затъмнения обезсърчаваха всяко намерение за излизане. Ферара ми се струваше много далечна: като че ли нямаше никога вече да се върна там. А Микол? Откакто бях заминал, в ухото ми непрекъснато звучеше гласът й: „Защо го направи? И без това няма смисъл.“ И все пак един ден се случи нещо. Бях попаднал, прелиствайки записките на Стендал, на следните думи: All lost, nothing lost и изведнъж, като по чудо, се почувствувах освободен, излекуван. Взех една илюстрована картичка, написах на нея думите на Стендал и я изпратих на Микол така, без нито дума повече, без подпис дори — нека да си мисли, каквото иска. „Всичко е загубено, нищо не е загубено.“ Колко беше вярно! — си казах и въздъхнах.

Но се лъжех. Върнах се в Италия в началото на май и я намерих в разцъфнала пролет: ливадите между Алесандрия и Пиаченца, изпъстрени с обширни жълти петна, пътищата на емилианското поле, пълни с момичета, излезли на разходка с велосипеди, с голи ръце и крака, големите дървета при стената на Ферара, целите в листа. Бях пристигнал в неделя към обяд. В къщи се бях изкъпал и обядвал в семейна среда, отговаряйки доста търпеливо на многобройните въпроси. Но внезапното, неудържимо желание, което ме бе обзело в момента, в който от влака бях видял да изникват в далечината кулите и камбанариите на Ферара, не ми позволяваше да отлагам. В два и половина, без да се осмеля да телефонирам, вече хвърчах с колелото покрай Стената на ангелите, с очи, втренчени в неподвижната избуяла растителност на „Баркето дел Дука“, което постепенно се приближаваше откъм лявата ми страна. Всичко отново се бе възвърнало както преди: като че ли последните петнадесет дни бях прекарал в сън.

Долу, на корта, Микол играеше срещу един младеж в бели панталони, в когото не ми бе трудно да позная Малнате. Много скоро ме забелязаха и познаха, така че двамата прекъснаха играта и започнаха да размахват ракетите. Не бяха сами обаче. Там беше и Алберто. Видях го, когато излезе от зеленината и изтича в средата на игрището. Погледна към мен и след това пъхна ръце в устата си. Изсвири два, три пъти. Какво правиш там, на върха? — като че искаше да ми каже. Защо не влизаш в градината, чудак такъв? Бях се отправил вече към началото на булевард Ерколе I, карайки покрай зида, виждах вече пред себе си входната врата, а Алберто продължаваше от време на време да пуска по едно изсвирване като с рог. „Да не изчезнеш, внимавай!“ — казваха сега свирките му, все така силни, но междувременно станали някак си добродушни, едва-едва предупреждаващи.

— Привет! — извиках както обикновено, излизайки от тунела с розичките.

Микол и Малнате бяха подновили играта и без да спират, отговориха едновременно на поздрава ми. Алберто се изправи и се запъти да ме посрещне.

— Мога ли да знам къде се беше загубил през всичките тези дни? — ме попита. — Няколко пъти се обаждах у вас и все те нямаше.

— Бил е във Франция — отговори вместо мен Микол от игрището.

— Във Франция ли? — възкликна Алберто с такова учудване в погледа, че ми се стори искрен. — И защо?

— Бях при брат си в Гренобъл.

— А, да, вярно, брат ти следва там. Как е той? Как се оправя?

Междувременно се бяхме изтегнали на два шезлонга, разположени един до друг срещу страничния вход на игрището, в прекрасна позиция, за да наблюдаваме развитието на срещата. За разлика от миналата година Микол не беше по къси панталонки. Носеше плисирана бяла вълнена пола, съвсем класическа, фланелка, също бяла, със запретнати ръкави и чудновати дълги снежнобели плетени чорапи. Цялата в пот, зачервена, ожесточено се стараеше да изпраща топките в най-отдалечените кътчета на игрището. Но Малнате, въпреки че бе напълнял и пухтеше, й се противопоставяше усърдно.

Една топка се търкулна и спря близо до нас. Микол приближи, за да я вземе, и за момент погледите ни се кръстосаха. Това явно я подразни. Обръщайки се към Малнате, извика:

— Ще опитаме ли още един сет?

— Да опитаме — измърмори другият. — Колко гейма преднина ще имам?

— Нито един — отговори троснато и намръщено Микол. — В най-добрия случай мога да ти отстъпя правото на сервис. Почвай ти!

Хвърли топката оттатък мрежата, после зае позиция, за да отговори на удара на противника.

Няколко минути ние с Алберто наблюдавахме играта им. Чувствувах се нещастен и изпълнен с безпокойство. Обръщението на „ти“ на Микол към Малнате, нейното открито и подчертано намерение да не ми обръща внимание изведнаж ми дадоха представа за продължителното време, през което бях отсъствувал. Колкото до Алберто, той естествено не сваляше очи от Джампи. Но забелязах, че вместо да му се възхищава и да го обсипва с хвалби, нито за миг не преставаше да го критикува.

— Ето един — ми довери шепнешком и това бе толкова учудващо, че въпреки тягостното ми състояние не можех да не се заслушам, — ето един, който даже и да взима уроци всеки божи ден при някое светило на тениса, никога няма да стане дори сносен тенисист. И какво му липсва? Да видим: крака? Крака със сигурност не, защото е добър алпинист. Дъх? Не, поради същата причина. Сила? Има я в излишък — достатъчно е да ти стисне ръката, за да се убедиш. Тогава? Истината е, че тенисът — обобщи с необичайна разпаленост, — освен че е спорт, е и изкуство и като всички изкуства изисква особен талант, онази „природна класа“, с една дума, без която все едно нищо, ще си останеш цял живот „неумел“.

— Какво има? — развика се в един момент Малнате. — Какво сте се разкритикували там вие двамата?

— Давай, давай — отвърна му саркастично Алберто. — И внимавай да не се оставиш на една жена!

Не вярвах на ушите си. Възможно ли беше това? Къде беше отишла цялата кротост, цялата покорност на Алберто по отношение на приятеля му? Погледнах го внимателно. Лицето му изведнаж ми се видя отслабнало, изтощено, сбръчкано като от преждевременна старост. Дали не беше болен?

Исках да го попитам, но не ми достигна кураж. Вместо това го запитах дали за първи ден играят тенис и защо не са тук, както миналата година, Бруно Латес, Адриана Трентини и останалите от „четата“.

— Но ти наистина нищо не знаеш! — възкликна той и силно се разсмя, като оголи безкръвните си венци.

Преди около седмица — без да чака подкана, заразказва Алберто, — зарадвани от хубавото време, той и Микол решили да позвънят по телефона на този-онзи именно с благородната цел да подновят прекрасните тенис-дни от миналата година. Обадили се на Адриана Трентини, на Бруно Латес, на момчетата Сани и Колевати и на много други прекрасни образци от двата пола от по-младото поколение, за които миналата есен не се били сетили. Всички приели поканата с похвална готовност, която можела да осигури в деня на откриването — събота, първи май (жалко, че не съм бил тук) — един успех, слабо е да се каже триумфален. Не само играли тенис, а и говорили, кокетничили, дори танцували в „колибата“ под звуците на „Филипса“, „своевременно инсталиран там“.

Още по-голям успех — продължи Алберто — имала втората „сбирка“ в неделя следобед, на втори май. Но в понеделник сутринта, трети май, започнала да се очертава „неприятността“. Предшествуван от една загадъчна визитка, ето че към единадесет часа се проявил на велосипед адвокатът Табет — да, именно той, самият голям фашист Йеремия Табет. И след като се затворили двамата с татко в неговия кабинет, той му предал категоричната заповед на Федералния секретар веднага да прекъсне скандалните всекидневни провокационни сбирки, които, между другото, лишени от какъвто и да е истински спортен смисъл, от известно време се организирали в неговата къща. Било абсолютно недопустимо — заявявал консулът Болониези посредством „общия“ приятел Табет, — и то по очевидни причини, да се обръща полека-лека градината на Финци-Контини в нещо като съперник на тенис-клуба „Елеонора д’Есте“, една институция, тази последната, дала много за развитието на спорта в града. Затова — стоп, дотук. За да се избегнели официални санкции (за неподчинение се предвиждало интерниране в Урбисалия), от този момент нататък нито един от членовете на „Елеонора д’Есте“ да не бил откъсван от естествената му среда.

— А баща ти — попитах — какво му отговорил?

— Какво искаш да му отговори — засмя се Алберто. — Не му оставало друго, освен да постъпи като „Дон Абондио“. Да се поклони и да измърмори: „Винаги склонен към подчинение.“ Мисля, горе-долу така се е изразил.

— Според мен виновен е Барбичинти — развика се от игрището Микол, на която разстоянието очевидно не беше попречило да следи разговора ни. — Никой не може да ме убеди, че не е изтичал той да се оплаче на булевард Кавур. Пред очите ми е самата сцена. Впрочем, горкичкия, трябва да го извиним: когато ревнуваш, си способен на всичко…

Въпреки че бяха произнесени явно без някакво особено намерение, тези думи на Микол ме засегнаха болезнено. Бях на границата да стана и да си тръгна.

И кой знае, вероятно наистина щях да си тръгна, ако точно в този момент, обръщайки се към Алберто, като че за да го призова на помощ и за свидетел, не се бях спрял отново, поразен от бледността на лицето му, от болезнената слабост на раменете му, загубили се в станалия вече твърде широк пуловер (междувременно той ми намигна, като че ли ми казваше да не го вземам навътре, и вече говореше за друго: за корта и за подобрителните работи, които, въпреки всичко, щели да започнат до края на седмицата); и ако в този момент не бях видял да се появяват там долу, в началото на поляната, черните, тъжни, смалени фигури на професор Ермано и госпожа Олга, връщащи се от следобедната си разходка в парка и бавно тръгнали към нас.