Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (18)

VI

Професор Ермано не беше говорил на вятъра. Наистина от почти двадесетте хиляди книги в къщата: с научна, историческа и общообразователна тематика — повечето от последните на немски език — имаше няколкостотин, които се отнасяха до италианската литература от средата и края на XIX век. А от онова, което беше излязло от кардучанския литературен кръг в края на века, от годините, когато Кардучи беше преподавател в Болоня, може да се каже, не липсваше нищо. Имаше стихове и проза не само от Учителя, но и от Панцаки, Северино Ферари, Лоренцо Стекети, Уго Брили, Гуидо Мацони, от младия Пасколи, младия Панцини, от съвсем младия Валджимили — обикновено в първо издание, почти всички със саморъчни посвещения от авторите на баронеса Жозет Артом ди Сузегана. Събрани в три отделни остъклени шкафа, които заемаха цяла стена в един обширен салон на първия етаж, съседен на личния кабинет на професор Ермано, старателно описани, тези книги без съмнение съставляваха колекция, на която би завидяла всяка обществена библиотека. В колекцията не липсваха дори и трудните за намиране томчета с лиричната проза на Франческо Акри, известния преводач на Платон, който до този момент ми бе познат преди всичко като преводач и който се оказа не толкова „светец“, както ни уверяваше в пети гимназиален клас учителят Мелдолези (тъй като самият Мелдолези бил ученик и на Акри), щом неговите посвещения на бабата на Алберто и Микол се явяваха, в сравнение с останалите, най-галантните може би и с най-прозиращо мъжко благоговение пред гордата красота, към която бяха отправени.

Благодарение на възможността да разполагам съвсем спокойно с богатата специализирана библиотека и странно жаден освен това да се озовавам всяка сутрин там, в голямата топла и тиха зала, осветена от три големи прозореца със завеси от бяла коприна на вертикални червени линии, в центъра на която се намираше билярдната маса, през следващите два месеца и половина аз успях да завърша дипломната си работа върху Панцаки. Вероятно щях да успея да я завърша и по-рано, ако се бях опитал. Но исках ли да го направя? Или се стремях да запазя възможно най-дълго правото си да се появявам в къщата на Финци-Контини и сутрин? Факт обаче беше, че в средата на месец март (междувременно бе дошла новината за дипломирането на Микол — с много добър) аз продължавах да се държа до вцепененост за тази моя скромна привилегия да ходя и сутрин в къщата, от която тя упорито, не зная защо, стоеше далеч. Само няколко дни ни деляха от християнския Великден, който тази година почти съвпадаше с Пасха. Въпреки че пролетта вече чукаше на вратите, преди седмица бе валял обилен сняг, след което отново бе станало много студено. С една дума, като че ли зимата не искаше да си отиде; а и аз, със сърце, изпълнено със смътен, тайнствен страх, се вкопчвах в малкото писалище, което професор Ермано през януари бе наредил да поставят за мен в билярдната зала под средния прозорец, като че ли по този начин щях да успея да спра неудържимия ход на времето. Изправях се, заставах до прозореца, гледах надолу към парка. Потънал под снежна покривка, дебела четиридесет сантиметра, „Баркето дел Дука“ се простираше пред мен като леден пейзаж, като северна сага. Понякога се улавях, че се надявам именно на това: снегът и ледът никога да не се стопят, да останат вечни.

В продължение на два месеца и половина моите дни бяха приблизително еднакви. Точен като часовник, излизах в осем и половина от къщи в пронизващия студ, почти винаги с велосипеда, но понякога и пеша. Най-много след двадесет минути вече звънях на голямата входна врата в дъното на булевард Ерколе I д’Есте. После прекосявах парка, изпълнен от началото на февруари с леката миризма на жълтите цветове на каликантуса. В девет часа вече работех в билярдната зала, където се задържах до един и където се връщах след обяд към три часа. По-късно, към шест, се отбивах при Алберто, сигурен, че ще намеря там и Малнате, и накрая, често, както вече споменах, ние двамата бивахме поканвани на вечеря. Много скоро за мен стана толкова нормално да вечерям извън къщи, че дори вече не телефонирах, за да предупредя да не ме чакат. На излизане дори казвах на мама: „Мисля, че тази вечер ще остана на вечеря там.“ „Там“ — и нямаше нужда от повече уточнявания.

Работех с часове, без никой да се появи, с изключение на Пероти около единадесет, който носеше върху малък сребърен поднос чашка кафе. И кафето в единадесет беше станало почти веднага ежедневен ритуал, придобит навик, за който нито аз, нито той си струваше да изразходваме думи. Това, за което ми говореше Пероти, докато чакаше да си изпия кафето, беше преди всичко „ходът“ на домакинството на къщата, според него сериозно застрашен от доста продължилото отсъствие на „госпожицата“, която, добре, трябвало да вземе диплома, въпреки че (и това „въпреки че“, придружено от една изразяваща съмнение гримаса, можеше да намеква за толкова неща: за това, че господарите нямаха абсолютно никаква нужда, блазе им, да си печелят хляба; както и за това, че расистките закони, които във всички случаи щяха да превърнат нашите дипломи в листове хартия без никаква практическа стойност)… но не можеше ли да прескача до дома, да кажем, през седмица, защото без нея домакинството не вървяло на добре. Пред мен Пероти винаги намираше начин да се оплаква от господарите си. Присвиваше устни, намигаше, клатеше глава в знак на недоверие и неодобрение. Когато ставаше дума за госпожа Олга, дори стигаше дотам, че допираше с грубия си показалец челото си. Аз не се поддавах, разбира се, на хитростите му, решително не отвръщах на тези негови непрекъснати покани за сервилно съучастничество, което, освен че ме отвращаваше, ме и оскърбяваше; и наистина скоро, сблъскал се с моето мълчание и със студените ми усмивки, на Пероти не му оставаше нищо друго, освен да си отиде и да ме остави отново сам.

Един ден вместо него се появи малката му дъщеря Дирче. И тя изчака отстрани на писалището да изпия кафето си. Пиех кафето и я поглеждах крадешком.

— Как се казвате? — попитах я, като й връщах празната чашка и сърцето ми бе започнало да бие до пръсване.

— Дирче — усмихна се и се изчерви силно.

Беше облечена в обичайната си престилка от плътен светлосин плат, с особен, приятен мирис на талк. Избяга навън, без да отговори на погледа ми, който се опитваше да срещне нейния. И само миг по-късно вече се срамувах от това, което се бе случило (но какво в същност се бе случило?), като от най-долно, най-отвратително предателство.

Единственият от семейството, който от време на време се появяваше, беше професор Ермано. Толкова внимателно отваряше вратата на кабинета си, там в дъното, и след това на пръсти прекосяваше салона, че в повечето случаи забелязвах присъствието му едва когато вече беше при мен, почтително наведен над листовете и книгите ми.

— Как върви? — питаше доволен. — Струва ми се, че напредваме с пълна пара!

Понечвах да се изправя.

— Не, не, продължавай да си работиш! — възкликваше. — Веднага си тръгвам.

И наистина, обикновено не се задържаше повече от пет минути, през което време винаги намираше някакъв начин да изрази цялата си симпатия и уважение, които му вдъхваше моята упоритост в работата. Гледаше ме с блестящи, пламенни очи, като че ли от мен, от моето бъдеще на литератор очакваше кой знае какво; като че ли разчиташе на мен за някакво свое тайно намерение, в което и на мен бе отредена някаква роля… И си спомням в тази връзка, че това негово отношение към мен, въпреки че ме ласкаеше, малко ме и наскърбяваше. Защо ли не изискваше такова нещо и от Алберто — се питах, — който беше негов син? Каква ли бе причината, че от него приемаше без протести или съжаление (наистина не се оплака нито веднаж) отказа му да се дипломира? А Микол? Във Венеция Микол правеше точно това, което правех аз тук — завършваше дипломната си работа. Въпреки това той никога не говореше за нея или ако загатваше, беше, за да въздъхне. Имаше вид, като че ли казваше: „Момиче е, а жените е по-добре да мислят за къщата, а не за литература!“ Но трябваше ли наистина да му вярвам?

Една сутрин обаче се задържа на разговор по-дълго от обикновено. Въртя се, въртя се около въпроса и отново заговори за писмата на Кардучи и за своите „малки трудове“ с венецианска тематика: и всичко това, каза, посочвайки към кабинета си зад гърба ми, се съхранявало от него „оттатък“. Междувременно се усмихваше тайнствено, придал на лицето си едновременно хитро и подканящо изражение. Беше ясно: искаше да ме заведе „оттатък“ и в същото време аз да съм този, който да предложи да бъде заведен.

Веднага щом разбрах какво иска от мен, побързах да удовлетворя желанието му. Така се преместихме в кабинета, който беше малко по-малък от билярдната зала, но така претрупан от невероятно много и различни неща, че изглеждаше много по-малък и дори тесен.

Да започнем с книгите: и тук имаше много — литературни произведения, смесени с книги с научна тематика — математика, физика, икономика, земеделие, медицина, астрономия; исторически книги за Ферара, Венеция, както и книги от „юдейската древност“. Томовете бяха наблъскани без ред в шкафовете, заемаха и значителна част от голямата орехова работна маса на професор Ермано, така че вероятно, когато той седеше, от него се виждаше само върхът на каскета му; книгите бяха натрупани на купчини върху столовете и дори по пода, разпръснати навсякъде.

Освен тях в стаята имаше голям глобус върху стойка, микроскоп, половин дузина барометри, желязна каса, боядисана в тъмночервено, едно снежнобяло легло като тези в лекарските кабинети, няколко пясъчни часовника с различна големина, месингов тимпан, малко немско пиано и върху него — два метронома, затворени в своите пирамиди, и още много други предмети с неясна употреба, които вече не си спомням. Всичко това придаваше на обстановката фаустовска атмосфера, на която пръв се усмихна самият професор Ермано и започна да се извинява като за някаква съвсем лична, съвсем интимна слабост, почти като за някакъв остатък от младежки капризи. Забравих обаче да кажа, че за разлика от почти всички останали стаи на къщата, претрупани с картини, тук се виждаше само една — огромен портрет в естествена големина от Ленбах. Изобразената на него прекрасна руса дама, права, с голи рамене, с ветрило в ръка и с копринен шлейф на бялата си рокля, изнесена напред, за да изпъква дължината на краката и пълнотата на формите, очевидно беше самата баронеса Жозет Артом ди Сузегана. Какво мраморно чело, какви очи, какви високомерни устни, какъв бюст! Имаше наистина царствен вид. Портретът на майката бе единственото нещо сред всичко останало в кабинета, на което професор Ермано не се засмя — нито онази сутрин, нито друг път.

Същата сутрин най-накрая ми бяха подарени две венециански книжки. В едната от тях — обясни ми професор Ермано — били събрани и преведени всички надписи от еврейското гробище в Лидо. А другата разказвала за една поетеса еврейка, живяла във Венеция през първата половина на XVII век и толкова известна за своето време, колкото днес „за съжаление“ се оказала забравена. На име Сара Енрикец (или Енрикес) Авигдор. В къщата й в Старото гето в продължение на няколко десетилетия нейният литературен салон, посещаван от изключително начетения фераро-венециански равин Леоне да Модена, събирал много известни за онази епоха литератори, и не само италианци. Написала няколко „превъзходни“ сонета, които още чакали да бъдат достойно оценени; водила интересна от литературна гледна точка кореспонденция повече от четири години с известния генуезки благородник Ансалдо Чеба, автор на епическа поема за кралица Естер, който си бил наумил да я убеди да приеме католическата вяра, но накрая сам се убедил в безполезността на настойчивостта си и се отказал. В заключение — една велика жена, чест и слава за италианското еврейство по време на Контрареформацията, и в известен смисъл и за „семейството“ — добави професор Ермано, докато сядаше, за да ми напише посвещение, — тъй като жена му по майчина линия, било доказано, произхождала именно от нейния род.

Изправи се, заобиколи масата, хвана ме под ръка и ме заведе до отворения прозорец.

Все пак имало нещо — продължи, снишавайки глас, като че се страхуваше някой да не го чуе, — за което чувствувал, че трябва да ме предупреди. Ако в бъдеще се случело и на мен да се занимая с тази Сара Енрикец (или Енрикес) Авигдор — темата заслужавала да се разработи по-задълбочено, отколкото той направил на младини, — неизбежно съм щял да се сблъскам с… различни… мнения… дори с някои писания и второкласни литератори, повечето от които съвременници на поетесата (писачи, изпълнени със завист и антисемитизъм), които се опитвали да внушат, че не всички сонети, носещи нейния подпис, и дори че не всички писма до Чеба, били, как да се изразял… оригинални, излезли от нейната ръка. Той, разбира се, знаел за тези сплетни и наистина, както съм щял да видя, подробно ги бил отбелязал, но…

Спря и ме погледна изпитателно, съмняващ се в реакцията ми.

Все пак — заговори отново — ако аз, „някога в бъдеще“, съм щял да помисля… хм… да се реша на някаква преоценка… на някаква проверка… той ме съветвал още отсега да не се доверявам прекалено на злословия, дори и те да са образни, може би и пикантни, но преди всичко далечни от истината. В края на краищата какво трябвало да прави добрият историк? Да си постави за цел да стигне до истината, без обаче никога да губи чувството за справедливост. Не бях ли съгласен с него?

Кимнах с глава в знак на съгласие и той, обнадежден, лекичко ме потупа по гърба.

След това се отдалечи, прекоси прегърбен кабинета и се засуети наведен около касата. Отвори я, измъкна една кутия, обвита в светлосиньо кадифе.

Обърна се и усмихнат се върна до прозореца и преди още да отвори кутията, каза, че да, сигурно съм се досетил: там вътре се пазели известните писма на Кардучи. Били общо петдесет, но не всички — добави — представлявали интерес, тъй като в пет от тях се говорело главно за някакъв вид варена наденица, „наш специалитет“, която поетът получил като подарък и съобщавал, че много му харесвала. Но сред останалите имало едно писмо, което със сигурност щяло да ме порази. Било от есента на седемдесет и пета, тоест писано, когато на хоризонта вече започвала да се очертава кризата на историческата десница. През есента на седемдесет и пета политическата позиция на Кардучи била следната: като демократ, републиканец, революционер той твърдял, че не може да не се присъедини към левицата на Агостино Депретис. От друга страна, „рошавият винар от Страдела“ и „тълпите“ от негови приятели му се виждали прости хора, „дребни хорица“. Такива никога нямало да бъдат в състояние да върнат Италия към нейната мисия, да направят от нея голяма нация, достойна за нашите прадеди…

Останахме заедно да си говорим до часа за обед. В крайна сметка резултатът беше следният: от тази сутрин нататък общата врата между билярдната зала и съседния кабинет на професор Ермано, вместо винаги затворена много често оставаше отворена. По-голямата част от времето всеки от нас, разбира се, продължаваше да прекарва на своето място, но се виждахме много по-често от преди — като или професорът идваше при мен, или аз отивах при него. През вратата, когато беше отворена, си разменяхме дори по някоя дума; „Колко е часът?“, „Как върви работата?“, и друга подобни. Няколко години по-късно, през зимата на четиридесет и трета година, в затвора, думите, които щях да разменям с непознатия съсед по килия, прониквайки се високо към отвора на „вълчата уста“, щяха да бъдат подобни — казани така по скоро от потребност да чуеш собствения си глас, да почувствуваш, че си жив.