Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (12)

V

Микол бе тази, която поиска да ми покаже градината. Държеше на това.

— Бих казала, че имам известно право! — се бе усмихнала тя, поглеждайки ме.

Но не същия ден. Бях играл тенис до късно и Алберто ме придружи, след като свърши да играе със сестра си, до нещо като миниатюрна алпийска хижа, полускрита сред горичка от ели, на стотина метра от корта. (Той и Микол я наричаха „колибата“.) В алпийската хижа или „колибата“, приспособена за съблекалня, можех да се преоблека и после, като се стъмни, да взема топъл душ и да се облека отново.

На следващия ден обаче нещата се развиха по друг начин. Срещата на двойки между Адриана Трентини и Бруно Латес срещу двете петнадесетгодишни момчета (с Малнате седнал горе на съдийското столче, за да играе ролята на търпелив брояч на точки), веднага бе взела обрата на онези срещи, които нямат край.

— Какво да правим? — ме попита Микол в един момент, като се изправи внезапно. — Докато сменим тези четиримата, имам чувството, че аз, ти, Алберто и миланският приятел има да чакаме повече от час. Слушай, защо не се хванем ние с теб двамата и да направим един пръв оглед на градината? Веднага щом се освободи игрището — добави, — Алберто ще има грижата да ни извика. Ще пъхне три пръста в устата и ще покаже една от неговите знаменити свирки.

Беше се обърнала към Алберто, който дремеше наблизо, изтегнал се в един шезлонг на слънце, с лице, покрито от голяма сламена шапка.

— Нали, господин паша?

Без да помръдне, Алберто кимна в знак на съгласие. Тръгнахме. Да, брат й бил изключителен — продължаваше да ми обяснява Микол. — При необходимост можел така силно да изсвири, че овчарските свирки в сравнение с неговите били смешна работа. Чудно, нали? От такава физика като неговата? Като го погледнеш, и две пари не струва. И въпреки това… Кой знае откъде взема дъх!

Така започнаха — почти винаги за да убием времето, докато чакаме да дойде нашият ред на корта — дългите ни скитания насаме. В началото вземахме велосипедите. Велосипедът бил необходим — веднага заяви моята придружителка, — за да добия цялостна представа. Градината била голяма, „нещо като“ десет хектара, а алеите, централните и страничните, общо били повече от шест километра. Освен това без велосипед не било въобще възможно да се отиде например до края на западната страна, където тя и Алберто като деца ходели много често да гледат маневриращите влакове на гарата! Ако отидехме толкова далеч пеша, рискувахме при изсвирването на Алберто да не успеем да се върнем достатъчно бързо.

И така, през този първи ден ходихме да гледаме как влаковете правят маневри на гарата. А после? После се върнахме назад. Минахме покрай игрището, прекосихме площадката пред Голямата къща (пуста както обикновено и повече от всякога навяваща тъга), поехме в обратната посока оттатък черния мост от греди, прехвърлен над канала Панфилио, по входната алея и през палмовата горичка стигнахме до вратата на булевард Ерколе I д’Есте. Оттук Микол настоя да завием вляво, по една криволичеща пътечка, която следваше цялото продължение на зида на оградата: най-напред откъм Стената на ангелите, така че след четвърт час пак се озовахме в онази част на парка, откъдето се виждаше гарата; после тръгнахме в противоположната посока, и навлязохме в доста по-гориста част на парка, по-скоро мрачна и печална, граничеща с безлюдната улица Ариануова по цялата й дължина. Точно там, както си проправяхме път сред папрат, коприва и бодливи храсталаци, през гъстата преграда от дървета, до нас стигна далечното изсвирване на Алберто, което ни зовеше „на работа“.

С малки изменения в маршрута тези изследвания на широк периметър продължиха и през следващите следобеди.

Когато широчината на алеите и пътечките позволяваше, карахме велосипедите си един до друг. Аз — често само с една ръка, с другата придържах кормилото на нейното колело. И говорехме — най-вече за дървета, поне в началото.

Почти нищо не разбирах от дървета и това не преставаше да я учудва.

— Възможно ли е да си толкова невеж? — непрекъснато възкликваше тя. — Не си ли учил ботаника в гимназията?

— Кажете, моля — започваше важно, готова веднага да повдигне вежди при погрешен отговор, — какво е онова дърво според вас?

Можеше да бъде бряст или някое рядко, екзотично дърво — африканско, азиатско, американско, всякакви имаше в „Баркето дел Дука“, наистина всякакви и само специалист можеше да ги определи. Аз отговарях винаги наслуки — защото наистина не можех да различа бряст от липа, а и защото забелязах, че нищо не й доставя толкова голямо удоволствие, колкото когато бърках.

Струваше й се невъзможно, че може да има хора, които да не изпитват към дърветата, „големите, тихи, силни, замислени“ дървета, чувство, подобно на нейното възхищение. Как можех да не разбирам? Как можех да живея, без да чувствувам? В дъното на поляната, на запад от игрището за тенис, имаше група от седем тънки, много високи палми, отделени от другата растителност (дървета с тъмни, дебели дънери от нашите гори: дъб, пърнар, чинар, див кестен) с доста обширно празно пространство. И всеки път, когато с велосипедите минавахме покрай тях, Микол намираше за тази самотна група дървета все нови и нови нежни думи.

— Ето ги там моите седем старци — казваше. — Виж какви благородни бради имат!

— Сериозно — настояваше тя, — не приличат ли наистина на седем отшелника от Тиваида, изтънели от слънцето и лишенията? Какво изящество, каква „святост“ в тъмните им изсъхнали, прегърбени и люспести дънери!

Но все пак симпатиите й не бяха само към екзотичните дървета: към различните видове палми; към „седемсвещниците“ на агавето, което — обясняваше ми — цъфтяло на двадесет-двадесет и пет години и после умирало; към евкалиптите, към които обаче явно изпитваше някаква особена недоверчивост, като че ли между нея и тях се бе случило преди много години нещо неприятно, което тя не искаше да си спомня, но никога не ми каза какво.

Пред един огромен чинар с белезникав и възлест дънер, по-голям от всички дървета в градината, а мисля, че и в цялата околия, възхищението й преминаваше в благоговение. Не го била засадила „баба Жозет“, а самият Ерколе I д’Есте, а може дори и Лукреция Борджия.

— Представяш ли си? Почти на петстотин години е! — прошепваше с широко отворени очи. — Помисли си само колко неща трябва да е видял, откакто е дошъл на този свят!

И като че и той, гигантският чинар, имаше очи и уши и ни виждаше и чуваше.

Към овощните дървета пък, които заемаха голям участък точно под Стената на ангелите, на завет от северните ветрове и изложени на слънцето, Микол проявяваше привързаност, много наподобяваща на тази, която изпитваше към Пероти и семейството му. Говореше за тях, за скромните домашни дървета, със същия благ глас, със същото търпение, даже често на диалект, по същия начин, както разговаряше с Пероти или с Тита и Бепи при случайните ни срещи в градината.

Бе станало традиция всеки път да се спираме пред една голяма слива с широка корона и могъщ дънер като на дъб — нейното любимо дърво. Стипчивите сливи, които раждало това дърво — ми разказваше, — като дете й се виждали много вкусни. Тогава ги предпочитала пред всякакъв шоколад. После, към шестнадесетата й година, изведнаж престанали да й харесват и вече предпочитала шоколадите, но само горчивите! И така ябълките, смокините, кайсиите, прасковите тя наричаше с диалектните им названия, може би защото само диалектната дума й даваше възможност да свива устни в гримаса едновременно на нежност и презрение, както й диктуваше сърцето.

След известно време, свършили с изследванията, започнахме с „поклоненията“. И тъй като всички поклонения, според Микол, трябвало да се извършват пеша, — престанахме да използуваме велосипедите. Движехме се почти винаги следвани от Йор.

Най-напред ме заведе да видя един малък, уединен кей на канала Панфилио, скрит сред гъста растителност от върби, бели тополи и лютики. От това мъничко пристанище, обградено с пейки от червена печена глина, обрасли с мъх, може би в миналото някой е вдигал котва, за да стигне до река По и канала пред Замъка. И те двамата с Алберто — разказа ми Микол, — като деца, поемали оттук с двуместно кану. До подножието на кулите на Замъка, в самия център на града, разбира се, с лодка никога не бяха стигали (както добре знаех, каналът Панфилио сега се свързваше с канала пред Замъка само под земята). Но били стигали до По, точно срещу островчето, и още как! Харесва ли ми мястото? — ме попита накрая. — В момента кануто било неизползваемо — полупродънено, потънало в прах, превърнато в нещо като „призрак на кану“, някой ден съм щял да видя скелета му, прибран в гаража, ако се сетела да ме заведе. Но на кея тя идвала. Тук било нейното тайно скривалище. Между другото прекрасно хладно и спокойно място, където можело да се учи за изпити през горещините.

Друг път попаднахме у семейство Пероти, които живееха в истински чифлик с плевник и обор, на половината път между къщата на господарите и овощната градина, под Стената на ангелите.

Посрещнаха ни жената на стария Пероти, Виторина — безцветна, на неопределена възраст, тъжна и мършава, и Италия, жената на големия син Тита — тридесетгодишна селянка от Кодигоро, яка и дебела, с воднистосини очи и червеникави коси. Седнала пред къщата на сламен стол, заобиколена от кокошки, тя кърмеше и Микол се наведе да погали бебето.

— Кога ще ме поканиш пак на бобена чорба? — обърна се тя на диалект към Виторина.

— Когато искате, госпожице. Щом ви хареса…

— Тези дни ще се уговорим. Знаеш ли — добави, обръщайки се към мен, — че Виторина прави страхотна бобена чорба. С късчета свинско месо естествено…

Засмя се и после каза:

— Искаш ли да погледнем в обора? Имаме цели шест крави.

Предвождани от Виторина, тръгнахме натам. Виторина отвори вратата с голям ключ, който държеше в джоба на черната си престилка, след това се дръпна настрани да ни даде път. Докато прекрачвахме прага на обора, забелязах, че скришом ни огледа — загрижено, но същевременно със задоволство.

Третото пътешествие бе до свещеното място „зеления рай на детските увлечения“.

По тези места бяхме минавали нееднократно предните дни с велосипедите, без обаче да спираме. Ето точното място на зида — ми съобщи Микол, посочвайки го с пръст, — където тя опирала стълбата; а ето „издатините“ (да, господине, именно издатини), които използувала, когато не разполагала със стълба.

— Не смяташ ли, че ще е добре да се сложи възпоменателна плочка на това място? — попита.

— Предполагам, че вече си измислила и надписа.

— Почти. „Оттук, изплъзвайки се от надзора на две огромни кучета…“

— Стоп. Ставаше дума за плочка, а както си почнала, страхувам се, че ще имаш нужда от цялата стена. Вторият ред е твърде дълъг.

Породи се спор. Аз изпълнявах ролята на прекъсващия твърдоглавец, а тя, повишавайки глас и глезейки се, ме обвиняваше в „привичната ми педантичност“. Било очевидно — крещеше, — че съм предугадил намерението й да не ме споменава в надписа и затова от чиста завист не съм искал да я слушам.

Накрая се успокоихме. Започна да ми разказва отново за себе си и за Алберто като деца. Довери ми, че и тя, и Алберто винаги изпитвали завист към мен и другите, които имали щастието да учат в държавно училище. Наистина чакали с нетърпение времето на годишните изпити само заради удоволствието да отидат и те на училище.

— Но щом сте искали да ходите на училище, защо ви преподаваха в къщи? — я попитах.

— Татко и мама, особено мама, категорично забраниха. Мама винаги е изпитвала ужас от микробите. Казваше, че училищата са създадени нарочно, за да разпространяват най-страшни болести, и никой не можеше да я разубеди. Вуйчо Джулио, винаги когато идваше, се опитваше да й обясни, че това не е вярно. Подиграваше й се, но и той, въпреки че е лекар, има особено отношение към медицината, вярва дори в неизбежността и ползата от болестите. Представяш ли си как би могла да го послуша мама, която след нещастието с Гуидо, нашето по-голямо братче, умряло, преди да се родим ние с Алберто, през четиринадесета година, фактически не си е показала носа навън! По-късно, разбира се, малко се разбунтувахме: извоювахме си да се запишем и двамата в университета и дори една зима да отидем на ски в Австрия — мисля, че вече, съм ти разказвала. Но какво можехме да направим като деца? Аз много често бягах (Алберто — не, той винаги е бил много по-спокоен от мен, много по-послушен). Един ден се бях забавила доста около Стената да се возя на рамките на велосипедите на момчетата, с които се бях сприятелила, и когато се прибрах, заварих мама и татко така отчаяни, че оттогава (защото Микол е добра, истинско златно сърце!), оттогава реших да бъда послушна и повече не съм бягала. Само тогава, през юни двадесет и девета година, във ваша чест, уважаеми господине!

— А аз мислех, че съм бил единственият! — въздъхнах.

— Е, ако не единственият, то положително последният. Впрочем, не съм канила друг да влезе в градината!

— Наистина ли?

— Наистина. В храма винаги гледах към теб… Когато се обръщаше назад, за да говориш с татко и Алберто, очите ти бяха толкова сини! Дори вътрешно в себе си ти бях измислила прякор.

— Прякор ли? Какъв?

— Челестино^[1].

— „Който от малодушие се отказа…“^[2] — промърморих.

— Именно! — възкликна, смеейки се. — Във всеки случай мисля, че по едно време бях малко влюбена в теб!

— А после?

— После животът ни раздели.

— А що за идея да притежавате ваш личен храм? Пак ли заради микробите?

— Е… почти… — отговори тя.

— Как почти?

Но не можах да я накарам да признае истината. Много добре знаех защо професор Ермано през тридесет и трета година беше поискал разрешение да възстанови за себе си и семейството си испанската синагога — заради позорния „набор по случай Десетгодишнината“.

Тя обаче твърдеше, че и това станало по желание на майка й. Семейство Херера, във Венеция, принадлежало към испанската школа. Майка й, баба й Реджина и вуйчовците й Джулио и Федерико държали много на традициите. Ето защо баща й, за да направи удоволствие на майка й…

— Извинявай, но тогава защо пак сте се върнали в италианската синагога? — възразих. — Аз не съм бил в храма вечерта на Roshashana, не съм стъпвал там поне от три години. Но баща ми, който е присъствувал, ми разказа всичко с най-големи подробности.

— О, не се безпокойте, вашето отсъствие бе забелязано, господин свободомислещ! — отговори. — Даже и от мен.

После стана отново сериозна:

— Какво да се прави… сега всички сме в еднакво положение и затова е смешно да продължаваме да се делим.

През един от следващите дни заваля и докато другите се бяха подслонили в „колибата“ да играят карти или пинг-понг, ние двамата, без да ни е грижа, че ще се намокрим, прекосихме тичешком целия парк, за да се приютим в постройката с гаража. Сега тази постройка се използувала само като гараж — ми каза Микол. Но по-рано половината от нея била спортен салон с всякакви уреди — въжета, греда, халки, шведска стена и т.н. И всичко това само за да могат тя и Алберто да се подготвят добре за годишния изпит по физическо възпитание. Естествено, уроците, които им давал веднаж седмично учителят Анаклето Дзакарини, отдавна в пенсия и на повече от осемдесет години (представям ли си!), не били много сериозни. Забавни, това да, може би най-забавните. Тя, Микол, никога не забравяла да донесе бутилка вино, и носът, и бузите на стария Дзакарини, които били червени и в нормално състояние, ставали направо морави, след като я пресушавал. Понякога през зимните вечери, когато си тръгвал, изглеждало, като че той самият излъчва светлина.

Постройката беше от тъмни тухли, ниска и дълга, с два странични прозореца с дебели железни решетки. Наклоненият покрив с керемиди и външните стени бяха почти изцяло скрити в бръшлян. Влизаше се през широка, боядисана в зелено врата, която гледаше по посока на господарската къща.

Постояхме малко на прага, облегнати на вратата. Валеше като из ведро. Дъждът се сипеше на полегати струи върху поляните, върху големите зелени маси на дърветата, върху всичко. Стана студено. Тракайки със зъби, и двамата гледахме пред себе си. Очарованието на хубавото време бе изчезнало безвъзвратно.

— Да влезем, искаш ли? — предложи. — Вътре ще бъде по-топло.

В голямото помещение, в дъното на което, в полумрака, блестяха върховете на два лъскави гимнастически пръта, стигащи чак до тавана, се разнасяше особена миризма — смесица от бензин и смазочно масло, застояла прах и цитрусови плодове. Миризмата била приятна, каза веднага Микол, когато забеляза, че душа въздуха озадачен. На нея много й харесвала. И ми посочи дървените рафтове на една от страничните стени, на които бяха наредени големи жълти и кръгли плодове, по-големи от портокали и лимони, каквито преди това не бях виждал. Грейпфрути от парник, оставени да отлежават, ми обясни. Никога ли не съм ял? — ме попита, като взе един и ми го поднесе да го помириша. — Жалко, че нямала ножче, за да го разреже на две „полукълба“. Вкусът на сока приличал и на портокаловия и на лимоновия, но имал специфична горчива жилка.

В гаража имаше две коли: дълга сива лимузина и тъмносиня карета.

— Вече не си служим с каретата — разказваше в това време Микол. — Когато баща ми трябва да отиде на полето, но това става рядко, използува колата. Също и ние с Алберто, когато ни се наложи да заминем — той за Милано, аз — за Венеция. И пак вечният Пероти ни откарва до гарата. Могат да шофират само той (и то много лошо) и Алберто. Аз не мога, още не съм взела книжка. Но ще взема, трябва на всяка цена тази пролет да се реша, само ако… Бедата е, че тази кола гълта много!

След това се приближи до каретата, която бе не по-малко лъскава и поддържана от автомобила.

— Позна ли я? — попита.

Отвори едната вратичка, качи се и седна. После, потупвайки с ръка седалката до нея, ме подкани да направя същото.

Качих се и седнах от лявата й страна. След мен, завъртайки се бавно на пантите си, по инерция, вратичката се затвори сама с рязко щракване като капан.

Плющенето на дъжда върху покрива на гаража сега вече не се чуваше. Като че наистина се намирахме в салонче — малко, задушно салонче.

— Добре я поддържате — казах, без да мога да овладея неочакваното вълнение, почувствувало се в лекото потрепване на гласа ми. — Още е като нова. Липсват само цветята във вазата.

— О-о, колкото до цветята, Пероти не ги забравя, когато излиза с баба.

— Значи, още я използувате!

— Не повече от два-три пъти в годината и само за разходка из парка.

— А конят? Същият ли е?

— Все същият. На двадесет и две години е. Не го ли видя оня ден в обора? Вече е полусляп, а впрегнат тук, прави още по… лошо впечатление.

Избухна в смях, като поклащаше глава.

— Пероти се е вманиачил с тази карета — продължи с горчивина. — И само за да му направим удоволствие (мрази и презира автомобилите — не можеш да си представиш до каква степен) от време на време му позволяваме да разходи баба по алеите на парка. Всеки десет-петнадесет дена идва тук с кофи, гъби, гюдерии, тупалка — и ето обяснението на чудото; ето защо каретата изглежда прилично, но все пак по-добре е да се гледа на тъмно.

— Само прилично ли? Та тя изглежда съвсем нова.

Въздъхна отегчено.

— Не говори глупости, моля ти се!

Съвсем неочаквано тя рязко се отдръпна от мен и се сви в своя ъгъл. Сега гледаше пред себе си, смръщила вежди, с изострени черти и някакво особено злъчно изражение на лицето. Изглеждаше остаряла изведнъж с десет години.

Постояхме така в мълчание известно време. После, без да промени позата си, с ръце около свитите си, почернели от слънцето колене, като че й беше много студено (беше облечена в къси панталони и ленена блуза, с наметнат пуловер и ръкави, вързани около врата), Микол отново заговори:

— Пероти хвърля за тази тъжна развалина много време и много труд! Вярно, тук в полумрака някой може да й се възхити, но навън, на светло, нищо не може да се скрие: хиляди недостатъци веднага се набиват в очите — тук-там е олющена боята, дървените оси на колелетата са целите проядени от червеи, платът на тази седалка (не виждаш, но е така) на някои места е като паяжина. Питам се: за какво е целият този труд на Пероти? Заслужава ли си? Той, горкичкият, иска да измъкне от баща ми разрешение да я пребоядиса цялата, да я възстанови и подреди по свой вкус. Но татко както обикновено се колебае, не се решава…

Замълча. После леко помръдна.

— Виж кануто там — продължи да говори, като ми сочеше през стъклото на вратичката, което започваше да се замъглява от дишането ни, един тъмен въздълъг силует, открояващ се на стената срещу рафтовете с грейпфрутите. — Виж, кануто заслужава да му се възхитиш: с каква почтеност, достойнство и нравствена сила се е примирило с края си. И вещиците умират, драги. И щом като и те трябва да умрат, по-добре е да ги оставим както са. Още повече, че е много по-стилно, нали?