Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (9)

Глава 8

Ранчото „Савой“

Вторник следобед

Стаята бе на повече от сто години — симфония от месинг и полирано дърво, дебели персийски килими и тежки драперии, кафяви кожени канапета, толкова дълбоки, че само човек в отлична физическа форма би се измъкнал от тях без усилие. Искрите на огъня танцуваха в огромната камина. Уорд Форест не беше променил нищо от подредбата на къщата след женитбата си с Джем и беше обединил богатството на Савой с амбицията на Форест. Дори бе оставил препарираните животински глави по стените — елен, муфлон, лос, антилопа, мечка, пума. Въпреки че лично той стреляше дори и по по-едър дивеч, никога не изпитваше желание да се взира в резултатите от лова си, докато си пие кафето и брендито.

Уорд отново се зае да изучава трудовите договори на персонала на хотел „Савой“. Въпреки че не бе широко известно, конгломератът, който притежаваше хотела, бе почти изцяло собственост на едно от множеството разклонения на „Савой Ентърпрайзис“. Това бе закъснял — вероятно прекалено закъснял — опит да се разнообрази бизнесът, фокусиран основно върху притежаваната земя. Тъй като Уорд настояваше да контролира лично всеки детайл от хотела, чак до кухненското оборудване и униформите на всички служители — от готвачите до портиера, и охранителните системи на всеки етаж и във всеки режим, хотел „Савой“ ангажираше голяма част от работните му дни. Щеше да е доволен, когато проклетото нещо бъдеше открито и той може да си остане у дома и да се държи като полупенсионер.

Големият часовник отекна няколко пъти, сякаш някой даваше тон на хор от ангели. Кучето в краката на Уорд размаха опашка, беше се унесло в своите сънища.

— Мързеливец такъв — каза Уорд и потупа с обич кучето по охраненото тяло. — Прекалено си дебел, за да те водя на лов, и прекалено стар, за да ти пука.

Хъни Беър отвори едното си око, близна пръстите на стопанина си и отново заспа. Уорд поглади с ръка козината му. Цял живот подобни кучета бяха подскачали в краката му, различни кучета, но от един и същи пол, род и с едно и също име, със същия дружелюбен характер и същата безусловна любов към ръката, която ги храни. И всичките с гладка козина. Колкото повече остаряваше, толкова повече оценяваше копринената кучешка топлина и всеотдайност.

Според него като компания в самотна нощ едно добро куче струваше колкото двайсет жени. Кучетата не задаваха глупави въпроси, не спореха как трябва да се управлява ранчото и не хвърляха мълнии, когато не получават това, което искат. Жена му беше правила всичко това и още много.

Да си вдовец си имаше и своите добри страни.

— Уорд? Върна ли се в бърлогата си? — Гласът на Рори Търнър извади Уорд от унеса му.

— Защо се забави толкова? — попита той.

— Пристигнах веднага щом можах — обясни Рори и докато крачеше към светилището на Уорд, свали със замах вратовръзката си. — Защо просто не идваш на тези събрания или не ми сложиш микрофон, за да чуваш всичко?

— Защото все се надявам, че децата ми ще пораснат и ще започнат да вършат проклетата работа както трябва.

Смутен от тона му, Хъни Беър вдигна главата си и подуши прасеца му. Уорд разсеяно потупа кучето да се дръпне. То разбра намека и отново потъна в сън.

Рори знаеше, че не е разумно да обсъжда бизнес уменията на бившата си съпруга или брат й. Така че просто разкопча яката на ризата си, свали кобура, който винаги носеше на рамото си, независимо дали е с униформа или не, и се отпусна на един стол.

— Е? — попита Уорд. — Какво стана?

— Удар по удар или да пропусна изстрелите?

— Боже! — продума Уорд.

— На благотворителния търг ще има две маси: на едната — Савой, на другата — Пикфорд.

Устата на Уорд се сви, чувайки името Пикфорд. Всеки път, когато се сетеше как тъща му хитроумно ги бе лишила от контрол над петнайсет процента от ранчото, се ядосваше, че не е разбрал навреме, за да й попречи. Не бе успял да го направи, така че сега трябваше да живее с роднините, които по-скоро би погребал, отколкото да целуне.

— Искаш ли масите да бъдат допрени една до друга? — попита Рори.

Уорд го изгледа с блестящите си сини очи, неизбледнели ни най-малко за повече от седемдесет години.

— Ясно. Противоположни краища на залата, както поискаха — каза Рори и прикри, че му се струва забавно. — Сави ме изненада — продължи той. — Съобщи, че е договорил по-щедро споразумение за строежа на Плажът на художниците и че ще оцени помощта ни. Блис се развика, че няма да му позволи, защото за нея Пясъчният залив бил свещен и по-скоро щяла да го види в ада, отколкото да позволи там да се строи, и си тръгна с гръм и трясък. Така събранието приключи.

— Ами предложението на „Ню Хърайзънс“?

— Не стигнахме до него.

Уорд се изстреля от стола си с такава скорост, че стресна Хъни Беър.

— Да не ми казваш, че…

— Ехо, татко, там ли си? — извика Савой от входа на къщата.

Хъни Беър се изправи, изтегна се мързеливо и се втурна през коридора да посрещне Савой.

— По дяволите, мислех, че крамолите с Пикфорд ще отнемат на Савой повече от няколко минути — каза Рори и се изправи бързо. — Тази вечер ще играем ли карти?

— Освен ако не съм в затвора за убийството на глупавия си син — измърмори Уорд.

— Нямаш шанс, аз съм шериф, забрави ли? Ще се видим след вечеря.

Външната врата се затвори зад Рори няколко секунди преди Савой да влезе в стаята. Въпреки че за никого не представляваше тайна, че Рори докладва на Уорд, всички се чувстваха по-добре, ако тази истина не се навираше в лицата им.

— Здрасти, татко. — Савой се наведе и почеса кучето между ушите. — И на теб здрасти, Хъни Беър.

Кучето изглеждаше по-ентусиазирано от Уорд.

— Е? — попита старецът.

Савой потупа кучето за последен път и седна на току-що освободеното от Рори място. Дори и да забеляза, че седалката е още топла, той не го спомена. Не се налагаше да разхлаби вратовръзката си, за да се почувства по-удобно. Една от добрите страни на това, че оглавяваше „Савой Ентърпрайзис“, бе, че не се налагаше да носи вратовръзка. Нито костюм. Коприненото му спортно сако бе меко и без строга форма, също като панталона му в същия кафяво-червен цвят като кожения стол, на който седеше.

— Всички ще се съберем на една официална маса в събота вечер — каза Савой. — Ако имаме късмет, никой от ножовете няма да се забие в нещо различно от храна.

— Не е смешно.

— Не е, но е адски абсурдно. — Савой вдигна ръка, предугадил лекцията на баща си. — Блис ще бъде там, защото знае, че това е важно за теб. Нещата щяха да са по-гладки, ако не беше изпратил Рори на събранието.

— Тя би трябвало вече да е свикнала.

— Не е. Никога няма да свикне.

— Много лошо. Тя имаше своя шанс и го пропиля, когато се разведе с него.

На Савой му се искаше да попита кога той е пропилял шанса си да стане довереник на баща си, но знаеше, че няма смисъл. Синът имаше в наследство приятната външност на майка си, а както и да бе започнал бракът на родителите му, беше завършил с безразличие и презрение.

— Какво става с офертата на „Ню Хърайзънс“? — попита Уорд.

— Блис напусна събранието, преди да повдигна този въпрос.

— По дяволите, момче, можеше да се споразумееш с досадните Пикфорд и после да представиш въпроса пред Блис, след като е пийнала една-две чашки.

— Последния път, когато се опитах да сключа тайна сделка с Пикфорд, ти направо…

— Това беше тогава — прекъсна го Уорд. — Тази сделка с „Ню Хърайзънс“ е по-важна от всичко, което съм правил някога. Бих предпочел Блис да е на наша страна, но ако се наложи да лижеш задниците на всички Пикфорд, за да получиш мнозинство при гласуването, ще го направиш и точка.

— Или какво? Ще спреш издръжката ми?

Скулите на Уорд пламнаха от гняв.

— Възможно е.

— Възможно е — съгласи се Савой.

Уорд издиша шумно.

— По дяволите, същият си като майка си! Седиш си спокоен като парче мрамор и ми хвърляш всичко в лицето.

— А Блис е точно като теб — избухлива като динамит. Ако престанеш да я дразниш с Рори, ще имаме по-големи шансове тя да ни сътрудничи за сливането с „Ню Хърайзънс“.

С присвити очи Уорд забарабани с пръстите си по кожения стол. Съмняваше се, че Сави оценява колко важно е това сливане за бъдещето на „Савой Ентърпрайзис“ и на всички, чиито заплати зависят от фирмата. Ако трябваше да е справедлив, Уорд не беше казал на сина си нищо, освен очевидното: сливането щеше да е от полза и за двете страни.

Но точно в момента той нямаше настроение да е справедлив. Изпитваше желание да захапе някого и синът му беше подръка.

— Накарай Пикфорд да се съгласят за сливането или ще си намеря нов председател на борда.

— Главен изпълнителен директор — поправи го Савой. — Проучих офертата на „Ню Хърайзънс“. В нея се споменава, че ще бъдат разработени части от ранчото, за които още преди години се споразумяхме да останат в наследство за бъдещите поколения.

— Фразата „недостиг на земя“ означава ли нещо за нафукан възпитаник на Станфорд като теб? — попита саркастично Уорд.

— Тогава дари земята на…

— Не ме слушаш — прекъсна го с леден тон Уорд. — Също като майка си, толкова си уверен, че всичко, което искаш, е правилно и редно, а останалият свят може да върви на майната си. Е, слушай ме добре. Печалбите от цялото стопанство в ранчото не плащат данъците върху шибаната обработваема земя. Когато се опитваме да разработим едно парче земя, за да изкараме дивиденти, се озоваваме в съда, където адвокати, които печелят по триста долара на час, спорят колко политици могат да танцуват върху главата на дявола.

Савой погледна размахания пръст на баща си и преглътна въздишката си. Откакто се помнеше, баща му се оплакваше от данъците и еколозите, които настояваха ранчото да се запази в естествения му вид. В оплакванията на Уорд имаше доста истина, но това не означаваше, че Савой искаше да ги слуша отново. Земята си беше земя. Данъците си бяха данъци. Гражданите винаги щяха да се редят на опашка, за да харчат нечии чужди пари.

— Мисля, че постигнах известен напредък със ЗГРР при последния разговор по телефона.

— Тези откачалки пък кои бяха?

— „Загрижените граждани за разумно развитие“.

— О, те ли… — Уорд махна с видимо отвращение.

— Да, те. Организацията се представлява от една от най-скъпите юридически фирми в Ел Ей.

— Само защото четиримата партньори в тази фирма искат друг губернатор на Калифорния, а не този, който ни харесва на нас, тъй като другият губернатор ще назначи и тях, и приятелчетата им на важни постове.

— Работата е там — каза Савой спокойно, — че ЗГРР получават безплатно изключително компетентни правни съвети относно начините и средствата, чрез които да забавят строителните ни проекти. — Той бръкна в сакото си и извади няколко сгънати листове. — Това е най-новото — и вероятно последно — предложение. Ако не се споразумеем, ще трябва съдът да решава. На Блис няма да й хареса, но ще го подпише. Тя просто искаше да направи публична сцена.

— Говори по същество. Какво означава това за нас?

— Можем да застроим хълмовете над Райкър и Залива на художниците до четирийсет процента от първоначалната планирана гъстота. Останалата част от този парцел, приблизително пет хиляди и шестстотин декара, се превръща в Държавен парк „Савой“ — най-новото бижу в парковата система в щата Калифорния.

— Това ли е най-доброто, което можеш да постигнеш? Ние даваме първокласен крайбрежен парцел, струващ половин милиард, и в замяна можем да построим шепа къщи с изглед към океана, за който ще е нужен бинокъл.

Савой се наведе и постави предложението върху бюрото на баща си.

— Забрави за тлъстото данъчно облекчение. Така поне няма да бъдем на загуба.

Юмрукът на Уорд се стовари върху книжата.

— Това са глупости!

— Това е начин да не се окажем в съда, когато „Ню Хърайзънс“ решат, че са готови за сливането. Знаеш колко е чувствителна Анджелик Уайт по отношение на негативната публичност.

Уорд се закова намясто.

— Изнудваш ли ме?

— Не. Блис го прави. Тя сключи договора със ЗГРР, според който Залива на художниците остава непокътнат.

— Блис го е направила? Блис е направила това?

— Както вече ти казах, наистина трябва да престанеш да я дразниш с Рори. Успях да изтръгна още седем процента гъстота от проекта на ЗГРР. Приемай или отхвърляй!

— Това не е сделка, а обир! — Той удари с юмрук по масата.

— Това е най-доброто споразумение, което ще ни предложат. Помисли за положителната реклама, ако направим жеста да дарим тази несравнима част от историята и природата на Калифорния.

— Мамка му! По-скоро се чудя колко време може да изкара Блиси без пари.

— Това значи ли, че приемаш споразумението?

Устните на Уорд станаха тънки като резки.

— Обирът. Да, приемам. А ако видиш сестра си, попитай я дали ще й хареса сама да си плаща сметките.