Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (25)

Глава 24

Нюпорт Бийч

Четвъртък вечерта

Лейси се суетеше пред огледалото и съжали, че Шейла не си е вкъщи, за да я увери, че не изглежда нелепо, облечена в елегантна черна рокля и с красиви бижута от кристали и абанос, които бе открила на една разпродажба. Но Шейла пътуваше за Южна Америка, за да купува произведения на местните занаятчии за магазина им. Лейси просто трябваше да се стегне и да се държи като възрастна.

— Не се чувствам като възрастна — измърмори тя срещу огледалото. — Чувствам се като тийнейджърка на първата си среща. И да трябва да ходя в ресторанта на петзвездния хотел „Савой“. Мили боже! Ако мама и сестрите ми не ми подаряваха разни официални дрехи през всичките тези години, сега нямаше да има какво да облека.

Кристалите на обеците й се поклащаха, докато се опитваше да намести деколтето на роклята си. Не искаше гърдите й да изхвърчат навън при някое по-дълбоко вдишване.

— О, по дяволите, колието и бездруго скрива почти всичко останало!

Лейси отиде в дрешника си да потърси нещо топло, което да не е изцапано с боя. Намери само едно старо кадифено палто с черна агнешка кожа на реверите, маншетите и подгъва. Самото палто бе с наситен цвят на боровинка. Също като бижутата, то би било модерно през 20-те години на XX век. За разлика от бижутата, беше с вълнена подплата и топлеше. Тя го извади, огледа го критично и реши, че никой няма да забележи миниатюрните дупчици от молци тук-там. Нали и молците трябваше да се хранят с нещо. Освен това бе подшила най-големите дупки с конец, който имаше почти същия цвят като плата.

Погледна часовника, въздъхна и се захвана с обувките. Не че нямаше предостатъчно обувки. Имаше. Майка й и сестрите й постоянно й купуваха красиви инструменти за мъчение, които тя да носи на краката си. Тънки като игли токове и остри носове. Въпреки че кожата им бе невероятно мека, пръстите я заболяваха още при мисълта да бъдат притиснати в обувките цяла вечер. Погледна с копнеж към удобните си протъркани сандали, но не посмя да ги обуе. Можеше да оправдае палтото със студа. Сандалите щяха да се изтълкуват единствено като проява на инат.

Ако това беше парти, давано от майка й, тя можеше и да прояви инат. Но не искаше да притеснява Сюза и Иън с вида си. Трябваше да се усмихва и да търпи.

— По дяволите! — възропта Лейси, като взе чифт черни обувки с високи токове, и се озъби на лъскавата им и неудобна елегантност. — Защо има толкова безсмислени правила, че трябва да се носи това или онова? И защо всичко, което е приемливо, е неудобно? Пък и кой изобщо е решил, че жените трябва да ходят на токове — маркиз Дьо Сад? — Тя въздъхна и се помоли Иън да я заведе право в ресторанта, където щеше да може да свали обувките си под масата и да размърда пръстите си.

Звънецът на вратата проехтя, подсказвайки й, че няма време да се мотае повече. Обу обувките със смъртоносните токове, грабна старата чантичка, обшита с мъниста, навлече палтото и се отправи надолу по стълбите. В магазина светеха достатъчно лампи според изискванията на застрахователя. В полумрака силуетът на Иън се очерта в рамката на вратата. За момент тя си спомни първото впечатление от него: висок, широкоплещест и опасен.

После усмивката му грейна през стъклото на вратата и тя изпита прилив на щастие. Чак тогава осъзна с какво нетърпение бе очаквала да го види отново.

Започваш да се увличаш, каза си.

Крайно време е. Скучно е да ходя на срещи единствено със себе си.

Лейси отключи вратата и я отвори.

— Влез. Трябва да проверя дали съм заключила навсякъде и после ще тръгваме.

— Не бързай толкова. Забрави нещо.

Тя отвори уста да попита какво и в следващия момент усети езикът му да се плъзга по устните й. Изстена тихо и се притисна към него, обгърна го с ръце, доколкото можеше, защото обемистото палто й пречеше. Той я прегърна силно, притисна я, а целувката му се разгаряше като фитил на експлозив с неизвестна мощ.

След минута или пет Иън се насили да я освободи от прегръдката си. Той бавно повдигна глава, обсипвайки я с множество леки целувки, от които Лейси застена. Тя отвърна на сладките милувки на устните му и захапа долната му устна.

— Желая те — каза той.

— Аз също. Ако сърцето ми не биеше толкова силно и можех да чуя мислите си, щях да се изплаша до смърт.

Усмивката му отново грейна.

— Аз също. Но не съм толкова глух за гласа на разума, че да направя това, което наистина искам.

— Което е…? — прошепна тя.

— Да те вдигна на този плот, да сваля чорапогащника ти и да вляза толкова дълбоко в теб, че и двамата да закрещим.

Звукът, който тя издаде, беше по-възбуждащ от всичко, което Иън бе чувал преди.

— И ти ли искаш това, Лейси? Тук? Сега?

— Аз… аз…

Той я целуна бързо и я пусна.

— Заключи. Заключи навсякъде и да тръгваме. А аз трябва да си припомня, че в момента съм на работа.

— Не, тук не си — възрази тя, но за по-сигурно се отдалечи на три крачки, преди да заговори. — Мен не ме пазиш.

Той си пое дълбоко дъх и се запита защо не може да държи ръцете си надалеч от тази къдрокоса художничка в проядено от молци червеникаво палто. После реши, че това изобщо няма значение. Привличането беше истинско — също като гравитацията, и също толкова трудно за пренебрегване.

— Отзад ли ще излезем или отпред? — попита той.

— Отзад.

— Тогава ще заключа тук.

— Добре. Аз ще проверя още веднъж горе. Все забравям прозореца на банята отворен.

Иън тръгна към входа на магазина и се намръщи. Прозорците и стъклената врата имаха по една тънка жица, но не беше сигурен дали би била бариера за някого, който не се притеснява, че ще задейства алармата.

— Мислила ли си да си сложиш по-сериозна алармена система? — провикна се той.

— Защо? Аз не продавам диаманти или лекарства.

Той чу токчетата й да тропат леко по дървените стълби при слизането й.

— Имаш и ценни неща тук — каза Иън.

— Само за колекционерите. Обикновените наркомани, които търсят нещо лесно за продажба, няма да помъкнат към заложната къща филмов плакат или лампа арт деко.

Той би поспорил, но не го направи по простата причина, че тя имаше право. В магазина й нямаше почти нищо привлекателно за хлапетиите, които чупеха витрините, грабваха нещо и бягаха. Все пак…

— Ами ти? — попита той.

— Какво аз?

— Ти си ценна и трябва да се пазиш по-добре.

Лейси му хвърли кос поглед и се усмихна лукаво.

— Затова ли носиш пистолет — за да се защитаваш някой да не те открадне?

Той се засмя и й призна победата в спора — поне засега. Докато се занимаваше с резето и веригата на вратата, мислено си направи списък на подобренията в охранителната система, от които тя се нуждаеше. Можеше да й ги осигури на добра цена и да ги инсталира безплатно. Бяха му се натрупали няколко седмици отпуска и досега не бе имал повод да ги ползва. А след като той свършеше с алармената система, може би тя щеше да се съгласи да отиде с него в Бейкърсфийлд и да се запознае с другите Лапстрейк.

Когато Иън осъзна собствените си мисли, се засуети с последната ключалка. После си напомни, че макар някои жени да го намираха за секси, никоя не бе изявила желание за дългосрочна връзка със или без брак. Честно казано, той самият също не търсеше подобна интимност — гримове и розови самобръсначки около мивката и прекалено много бъбрене, когато копнее за тишина в малката си къщичка в подножието на планината Сан Габриел.

— Да ти помогна ли? — попита Лейси. — Едно от резетата заяжда.

— Оправих го.

Той затръшна резето, последва я към задната врата на магазина и я изчака да включи алармата — съвсем окаян модел по негово мнение. Двамата излязоха в осемсекундния период преди алармата да регистрира отворена врата и да се задейства.

— Е, пак е по-добре от нищо — промълви той.

— Какво?

— Нищо.

— Говориш неразбираемо.

Иън се усмихна.

— Благодаря.

Тя направи измъчена гримаса.

— Хайде. Има пътека между къщата и съседния магазин.

Той погледна старата паянтова сграда, малко по-голяма от двоен гараж, покрай която имаше купчини кашони. Вятърът бе съборил някои от тях и те бяха влажни от дъжда. Други бяха по-нови и сухи, но скъсани. Всички имаха надписи от рода на „Мистични кристали от Арканзас“ или „Вулканични камъни от Аризона“.

— Как се погаждаш с вещиците? — попита той, заобикаляйки купчина нарязана хартия или слама, или каквото там почти блокираше тесния проход между къщите.

Лейси изсумтя.

— С вещиците се погаждам добре, няма проблем. Но лейди Мериън е нещо уникално. По цял ден залъгва разни старици и им продава кармичните си витамини, а после се налива с водка и пуши странни цигари нощем в задната стаичка.

— Ясно — каза той, като побутна с крак празна двулитрова бутилка. — Не виждам обаче нито една от странните цигари наоколо.

— Звучиш разочаровано.

Иън се засмя.

— Когато крайбрежният вятър духа, което става постоянно, цигарите й се размирисват още като ги запали. Димът се носи право от нейната къща в моята.

Той си пое дълбоко дъх. Усети мирис на морска вода и нещо много по-остро.

— На мен повече ми мирише на химикали.

— Това са моите бои. Тя обикновено не започва преди девет. — Лейси излезе на напукания тротоар. Никоя от колите не й се стори позната. — Къде е колесницата ти?

— На половин пресечка по-долу, отляво.

Лейси се усмихна, когато Иън застана между нея и улицата, докато вървяха по тротоара, и сплете пръсти с нейните. Когато стисна леко ръката й, горещи и студени тръпки пробягаха по нея. О, боже, положението е много зле! Само ме държи за ръка и ми се иска да се смея и да подскачам като дете. Вдигна глава и видя, че той я гледа, усмихнат. Простичкото удоволствие в очите му я заля с топлина.

Иън целуна непокорната къдрица на слепоочието й и продължи да върви. Иначе трябваше да я завлече обратно в магазина и да потърси най-близката хоризонтална повърхност. Усети, че се възбужда от тази мисъл, и това го подразни. Не бе свикнал да изпълнява заповеди, дадени от пениса му. Вслушваше се в съветите му, разбира се. И в настойчивите му предложения понякога. Но заповеди? Не и откакто бе на петнайсет и бе открил, че в пениса му определено няма мозък.

— Охо, какво е това мрачно изражение? — попита Лейси.

— Бях се замислил.

— За какво?

Той отключи колата и отвори вратата откъм пътническото място.

— За това как се чувствах на петнайсет и как постоянно мислех само за чукане.

Тя се засмя и се задави едновременно. После се закова на място и видя страстта в тъмните му очи.

— Но аз не съм на петнайсет — каза той. — Знам какво е просто желание за секс. Ако мислех, че това между нас е само секс, щяхме да се върнем в магазина ти и да го направим, и на двамата щеше да ни хареса. Но не е само това, нали?

Лейси отвори уста, затвори я и опита да овладее обърканите си мисли.

— Не знам. Никога… — Тя докосна устните си с върховете на пръстите. — Каквото и да е, не искам да свърши.

— Значи ли това, че ми имаш доверие?

— Да.

Иън се наведе и каза, почти докосвайки с устни нейните:

— Ще запомня това, Лейси Джанюари Марш Куин.

После я настани в колата и заключи вратата, преди тя да осъзнае, че думите му могат да бъдат и обещание, и заплаха.