Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (8)

Глава 7

Окръг Морено

Вторник следобед

Беше от онези слънчеви януарски дни, каращи хората, които в момента живееха сред снежни виелици, да опаковат багажа си и да се отправят към Южна Калифорния. Въпреки че в Сиатъл рядко валеше сняг, от който човек да пожелае да избяга, в него все пак властваха хиляди нюанси на зимно сиво. Сюза Донован беше щастлива отново да види слънцето — дори и през прозореца на самолета.

Настанена в удобната кабина на семейния реактивен самолет, тя можеше да наблюдава необезпокоявано крайбрежната ивица отдолу. Напоследък рядко рисуваше отпечатъците от човешката дейност върху пейзажа, но от контраста между дивата водна синева на морето и бледата, създадена от човека решетка от блокове, пътища и заводи, ръцете я засърбяваха от желание да рисува. Гледан от разстояние, образът изглеждаше абстрактен и драматичен, като човешка буря, готова да се разрази над безкрайния океан.

Но ако притвореше очи, виждаше земята такава, каквато бе някога — зелени клисури и кадифени сенки на евкалипти, оранжеви и жълти вечери, млада жена, която рисува любовника си, протегнал ръка в безмълвно отдаване.

На моменти на Сюза й бе трудно да повярва, че някога изобщо е била толкова млада. Тя бе напуснала училището и дома си години преди това да стане модно в края на шейсетте, за да живее бунтарски, да си ляга късно, да пуши екзотични цигари, да е пропита от мириса на терпентин и секс и да рисува, да рисува постоянно — това бе по-важно за нея от всичко останало, взето заедно.

Беше родена прекалено късно, за да участва в славните дни на калифорнийския импресионизъм, но бе познавала някои от великите художници, беше се учила от тях, беше ги слушала да говорят над безброй бутилки вино за славата и скандалите на колонията, обитавала Плажът на художниците по времето на Бенфорд Трети, наричан просто Трий — богаташки син, който подкрепял художниците, защото си падал по бохемския живот.

Понякога се чудеше какво е станало с онези неизвестни художници — талантите, удавили изкуството си в пиене, или жените, чието изкуство е изчезнало под тежестта на културното безразличие и безкрайните изисквания на майчинството. Толкова много от тях се бяха погубили, без да оставят нищо, което да отбележи прехода им от изкуството към смъртта.

Обзе я някакво тревожно предчувствие, онова настръхване на кожата й, за което децата й през смях заявяваха, че е сигурно свидетелство, че не всички вещици са били изгорени в Салем. Докато се опитваше да прогони хладината, прокрадваща се в тялото й, тя съжали, че съпругът й не е до нея в момента, както и децата, и внуците й. Почувства се… обградена от духове.

Нещо не беше наред. Някъде.

Това е напълно естествено — каза си тя бързо. — Нещо винаги не е наред някъде. Няма нужда да го приемам лично, дори и наистина да има вещици сред прабабите ми. Или по-точно друиди, но и те са горели по същия начин.

Няма значение. Всичко е наред с хората, които обичам.

И ако си казваше това достатъчно често, можеше и да го повярва. Отчасти тревогата й се дължеше на това, че мразеше Дон да е толкова далече от нея. И най-вече причината се криеше в нещо, което тя не можеше да докосне или разбере, просто трябваше да го приеме.

— Госпожо Донован?

Гласът на пилота прозвуча по интеркома. Сюза натисна копчето на облегалката до ръката си.

— Да?

— Господин Донован настоява да включите „проклетия си мобилен телефон“.

— Охо, издънка! — възкликна Сюза и бръкна в чантата си. — Не очаквах той да е буден по това време. Сега не е ли полунощ в онова забравено от Бога място, където той е на посещение?

— Повярвайте ми, той е напълно буден.

— Вече го набирам.

Пилотът, чиито уши горяха, въздъхна облекчено.

— Добре. Кацаме след двайсет минути. Не бих искал да жонглирам едновременно с разговори с разгневения господин Донован и с авиодиспечера на „Джон Уейн Интернешънъл“.

Сюза още се усмихваше, когато съпругът й вдигна телефона.

— Сюза? — Гласът му звучеше ядосано, но и топло.

— Тук съм, любов моя.

— Липсваш ми.

Тя погали телефона с пръстите си, сякаш можеше да се протегне през времето и пространството и да усети топлината на лицето му.

— Ти също. Аз съм голяма късметлийка.

— Защото не съм наоколо да те тормозя ли?

Тя се засмя тихо.

— Това не е тормоз. Просто си мислех за художниците в окръг Морено.

— Отпреди да се срещнем.

Отпреди да се срещнем. Така Сюза и Доналд Донован разделяха живота си.

— Да — каза тя. — Гледам надолу към крайбрежието и съм заобиколена от духовете на талантливите мъже, които така и не са намерили онова, което са търсили, и са спрели да рисуват, и на талантливите жени, нямали късмет да си намерят съпруг, който да ги подкрепя и да хвали работата им, за да превърнат рисуването в част от семейния живот редом с отглеждането на деца. А аз бях такава късметлийка да намеря теб. Благодарила ли съм ти някога за това, любов моя?

— Всеки път, когато се усмихнеш.

— Ще ми се да мога да те целуна. — Тя не искаше той да заминава и му го беше казала няколко пъти, преди той да потегли. За бога, Дон, защо според теб се примирявам с нашите дълги като върлини синове и остроумните ни дъщери, ако не за да поемат те бизнеса и ние да имаме повече време за забавления? Но Дон беше упорит, както винаги, което бе причината те все още да са ярки личности и все още да са заедно. — Как вървят преговорите?

— Бавно.

— Ще пропуснеш търга. — Това не беше въпрос.

— Опасявам се, че да.

— Опасяваш се? Ха! Та ти направо ликуваш!

— Е, може би се усмихвам леко, но чак да ликувам… Аз никога не ликувам. — Той се прозя шумно. — Не можех да заспя, преди да чуя гласа ти.

— Казваш ми, че те приспивам ли?

— Е, в някои моменти. По дяволите, скъпа, би трябвало да съм с теб, а не тук, където говоря чрез преводачи на хора, които, като ме зърнат, и почват да виждат само долари.

— Тогава се прибери у дома.

— Винаги го правя.

— Но не тази вечер.

— Не. — Той въздъхна. — Кълна се, ще нахлузя хамута на някое от децата и ще го накарам да заеме мястото ми.

— Напомни ми да съм някъде другаде, когато опиташ.

Той едва се сдържа да не се изсмее.

— Пази се, моя красива Сюза. Обаждай ми се дори и да мислиш, че спя.

— Ти също. Не сваляй гарда, любов моя.

— Не се тревожи. Чичо Сам е възложил задачата на една компания. Трима човека. Напомнят ми за Джейк и Арчър. Гледат студено и винаги са готови да отскочат във всяка посока.

Пулсът на Сюза се ускори. Синът им Арчър и зет им Джейк известно време бяха работили за една от онези държавни служби, които не се контролират от Конгреса.

— Да не се тревожа? — попита тя изплашено. — Какво става там?

— Нищо. Просто са решили, че е по-лесно да ме държат под око, вместо да ме търсят, ако изчезна — обясни той.

Тя издиша продължително.

— Добре са се сетили.

— Мислиш, че е добра идея?

— Всичко, което ще те запази невредим, е добра идея.

В другия край на линията съпругът й се разсмя. Падна ми!

— Тогава ти пък няма да пречиш на Иън Лапстрейк.

— На кого?

— На мъжа, който ще те чака на летището. Той е приятел на Лоу.

— О, онзи Иън…

— Той е един от най-добрите в отдела по сигурността на „Реъритис“. Сигурен съм, че компанията му ще ти хареса във всяка една минута, докато се размотаваш заедно с картините си за половин милион из пейзажите на Южна Калифорния.

— Да не би да казваш… — започна Сюза разгорещено.

— Обичам те.

Тъй като беше мъдър човек, Доналд затвори, преди Сюза да му отговори.