Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (20)

Глава 19

Нюпорт Бийч

Сряда вечерта

Блис се взираше в кредитните и дебитните карти върху кухненската маса. Всеки път, когато се бе опитала да използва някоя от тях днес, получаваше отказ. Наложи се да плати за целодневните процедури в козметичния салон с чек. Изобщо не бе подозирала колко струват тези процедури, докато не написа чека. Три хиляди долара плюс шестстотин за бакшиши. Три хиляди и шестстотин долара за почистване и масаж на лицето, педикюр, пилинг на тялото, инжекции с ботокс, подстригване и боядисване на кичури, коламаска, маникюр, масаж, преобразяване — всички неща, от които една жена на нейните години се нуждаеше, за да не изглежда на истинската си възраст.

Три хиляди и шестстотин долара. Господи!

Беше свикнала просто да подписва разписката и изобщо да не поглежда сумата, защото парите идваха от сметките на семейство Форест. По-точно бяха идвали, докато тя не се опита да накара баща си да й преотстъпи контрола върху земята.

Много ли е бесен той?

Твърдо е решен да действа. Което е съвсем различно нещо.

Както винаги, Рори се бе оказал прав. Баща й щеше да действа както иска и нямаше да се интересува дали междувременно няма да нарани някого.

— Блис? — повика я Рори откъм спалнята.

— В кухнята съм — отвърна тя.

Вдигна глава, когато той влезе в кухнята, разрошен и твърде секси за мъж, преминал петдесетте. Животът наистина е несправедлив с жените, реши отново тя. Не че Рори се оплакваше от това как изглежда тя. След вечерята се бяха нахвърлили един на друг като тийнейджъри и накрая бяха заспали потни и удовлетворени.

Защо това е единственият мъж за мен, когато светът е пълен с мъже, с които мога да се справя, без да си мръдна пръста?

Нямаше отговор на този въпрос. Никога не бе имало, но тя продължаваше да си го задава, надявайки се един ден да разбере.

— Какво правиш? — попита Рори, като разсеяно разтриваше голите си гърди.

— Чудя се колко време ще се сърди татко.

Рори погледна купчината кредитни карти и го заля смесица от яд и безпомощност. Уорд много добре знаеше как да действа, за да спечели. Блис знаеше само как да бъде богата. Рори винаги се бе възхищавал на невероятния бизнес нюх на Уорд, но мразеше да вижда как с този нюх въздейства на жената, която той обичаше.

— Колко дължиш? — попита я.

Тя вдигна едното си рамо.

— Предположи — подкани я той.

— Само се подписвам, никога не гледам.

— Двайсет хиляди? Трийсет?

Блис го погледна с разстроените си сини очи.

— Защо той постъпва така? Не го карам да се откаже от ранчото. Само от местата, които са важни — като Пясъчния залив и плажовете, където сме се къпали като деца, и каньона, където са умрели прабаба и дядо Трий и…

— Местата, които изброяваш, могат да се разработят най-лесно, те са най-достъпни и са най-ценната земя в цялото проклето ранчо.

— Но това е моята история, дори и да не е негова история. Той харчи парите на Савой, не своите собствени. Това са моите пари, по дяволите!

— Блис… — Рори изруга мислено и опита отново, чудейки се дали тя наистина ще го изслуша този път. — Майка ти спореше по този въпрос почти през цялото време на брака им. Това не я доведе до нищо добро. И теб няма да те доведе до нищо добро. Единствените пари, които контролираш, са в попечителски фондове. И да твърдиш, че положението трябва да се промени, това няма да докара и цент в банковата ти сметка.

Последва дълго нещастно мълчание.

— Накрая винаги побеждава той — прошепна глухо Блис.

Рори не оспори това — то си беше самата истина.

— Веднъж, само веднъж искам и той да загуби — каза тя решително. — Толкова много ли искам?

— Колко си готова да пожертваш за това? — попита Рори.

— Не знам.

— Готова ли си да опиташ да се омъжиш отново?

Тя го погледна стреснато и почти се усмихна.

— Защо?

— Защото само така ще мога да те защитя. Уорд уважава правото на мъжа да защитава това, което му принадлежи. Но някакъв си служител да се намесва в семеен спор — със сигурност ще ме уволни.

— Никога не би те уволнил. Ти си синът, който никога не е имал. Той държи на теб повече, отколкото на мен или Сави.

Рори поклати глава.

— Уорд ще ми връчи заповедта за уволнение и няма да му мигне окото. А когато дойде време за нов избор на шериф, ще подкрепи някой друг кандидат.

Блис зяпна невярващо. После потрепери.

— Не мога да повярвам.

— Аз пък мога. Ти не познаваше дядо си Форест добре, нали?

— Не съм се замисляла за това.

— Той беше много умен човек и роден политик. Държеше се мило с всички, които можеха да му свършат някаква работа. Под усмивката обаче беше твърд като стомана. Управляваше окръг Морено с железен юмрук и като шериф, и по-късно като областен прокурор. Прогони едни гангстери комарджии в Лас Вегас по време, когато това не бе никак безопасно.

Блис се опита да си представи как дядо й гони гангстерите от града. Не можа. Спомняше си го като старец, който нямаше друга работа, освен да седи и да се припича на слънце с котката в скута.

— Не вярвам Морли Форест да е бил по-мек със сина си, отколкото е Уорд със Савой — продължи Рори. — Мъжете от рода Форест са истински грубияни, но ако искаш да ти свършат някаква работа, ще го направят. А ако те искат да им свършиш някаква работа, трябва да го направиш или да изчезнеш от погледа им.

— В твоето семейство така ли беше? — попита Блис. Като по-млада не се бе интересувала от Рори по този начин.

— Общо взето. Само че бяхме бедни, много бедни. Ако баща ти не ме беше харесал, когато отидох да си търся работа в ранчото преди почти четирийсет години, днес сигурно щях да съм нечий ратай, вместо да съм шериф на окръг Морено и член на управителния съвет на корпорацията, която ръководи ранчото „Савой“.

— Но би рискувал да ядосаш татко, за да ми помогнеш.

— По дяволите, Блис, винаги съм те обичал! Просто невинаги мога да живея с теб.

Тя се засмя тъжно.

— И при мен е същото, скъпи. По дяволите, какво нещо е животът!

Той протегна ръка.

— Да се върнем в леглото, докато все още се понасяме.

— Не искаш ли първо да хапнеш нещо?

— Не. А ти?

Тя се усмихна и се изправи. Преди да хване ръката му обаче, мобилният му телефон иззвъня. Той затършува из купчината дрехи на пода в дневната, намери го и погледна номера, от който му звъняха.

— За вълка говорим — измърмори Рори. Натисна бутона, за да отговори на обаждането. — Добър вечер, Уорд. Или трябва да кажа добро утро?

В дома си Уорд се засмя кратко и почеса Хъни Беър по ушите. Кучето изскимтя и от удоволствие едва не се разплу.

— Откри ли Джанюари Марш? — попита Уорд.

— В окръга и щата има много хора с такава фамилия. Но никой не се казва Джанюари, Джан, Джанет, Джейн или всеки друг вариант, за който се сетихме. Няма издадена шофьорска книжка на това име. Няма регистрация като гласоподавател. Няма платени данъци върху имоти. Няма лицензи за някакъв бизнес. Не е арестувана, пускана под гаранция, глобявана за неправилно паркиране, няма нейни отпечатъци в архива, няма и телефонен номер. Няма свидетелство за раждане в никой щат, нито данъчно досие — в щата или федерално. Няма социална осигуровка. Все едно тази дама не съществува.

— Намери я. Не съм осигурил да те изберат за шериф, просто за разнообразие.

— Изпратил съм мой човек да пази картините. Ако някой поиска да ги види, мъж или жена, той веднага ще поеме наблюдението. Ще я намерим.

— Искам онази картина, по дяволите! — Докато говореше, Уорд зарови пръсти в гъстата козина на Хъни Беър. Кучето се размърда недоволно от внезапния натиск, после се успокои.

— Търгът е в събота — каза Рори търпеливо. — Ако не я открием дотогава, ще я видим, когато дойде да вземе картините си.

— Сюза познава госпожица Марш или както там се казва в действителност. Утре двете ще ходят да рисуват.

Тогава защо ме тормозиш? Но Рори добре знаеше, че не може да си позволи да произнесе това на глас. Старецът не се държеше нормално, когато ставаше въпрос за проклетите му картини. Беше готов да похарчи колкото се наложи и нито Бог, нито дяволът, нито членовете на борда можеха да го спрат.

— В ранчото ли ще рисуват? — попита Рори.

— Не знам. Вероятно.

— Ако госпожица Марш се появи утре, до вечерта ще знам истинската й самоличност.

— Как?

— Има ли значение?

Уорд се засмя и затвори.

— Каква беше тази история? — попита Блис.

— Баща ти си е наумил, че иска да купи една картина.

Рори набра един номер на мобилния си телефон. И това ако не беше прахосване на парите на данъкоплатците. От друга страна, по един или друг начин лъвският дял от данъците в окръга се плащаше от Уорд Форест.

Веднага щом оттатък вдигнаха, Рори даде бързи разпореждания.