Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (54)

Глава 53

Пасадена

Неделя следобед

Доти и Броуди се втренчиха в дъщеря си.

— Какво, за бога, говориш? — попита рязко майка й.

— Съжалявам — смути се Лейси. — Не исках да го изтърся така. Но помните ли картините, които дядо беше нарисувал, изобразяващи смърт от огън, катастрофа и удавяне?

— Не — отвърна Доти, отвратена. — Кои картини?

— Не знам за какво говориш — каза Броуди нетърпеливо. — Пейзажи, да, със сигурност имаше стотици. Но нищо като убийство. Това наистина е прекалено, Лейси. Защо настояваш да разстроиш майка си?

— По дяволите — възкликна Лейси тихо. После прошепна на Иън: — Знаех, че трябва да донесем няколко.

— Шерифът щеше да… изпуши — каза Иън сухо. — Затова им направих снимки.

Той се изправи, отиде до масата, където бе оставил лаптопа си. Включи го, отвори файловете със снимките и го занесе до масичката, където всички можеха да видят екрана.

— Какво е това? — попита Броуди. — Пожар?

— Катастрофа — отговори Лейси. — Случила се е в ранчото „Савой“, на едно място, наречено Крос Кънтри Кениън.

— Проверих номера на колата от табелката, която намерих, за да съм напълно сигурен — каза Иън. — Бях прав. Трий Савой е умрял при катастрофата.

Броуди го погледна с присвити очи.

— Да не казваш, че е било убийство?

— Според властите е било нещастен случай заради злоупотреба с алкохол и бясно шофиране из ранчото.

Доти отвори уста да каже нещо, после я затвори и извърна поглед от екрана.

— Какво има? — попита Иън.

— Нищо — каза Доти.

— Нищо е това, с което разполагаме ние — настоя Иън. — А се нуждаем от информация.

— О, просто стари клюки — махна с ръка тя. — Сестрата на майка ми е омъжена за един предприемач от окръг Морено. Тя споменаваше нещо… — Доти се намръщи и поклати глава. — Не мога да си спомня. Просто помня, че имаше някакви клюки. Продължете нататък. Ще се сетя рано или късно.

Без да каже нищо, Иън им показа останалите картини с катастрофата. Броуди и Доти изглеждаха слисани.

— Защо е нарисувал толкова много? — попита Доти след малко.

— И ние се чудехме същото — каза Иън. После се обърна към Броуди: — Баща ти много ли се интересуваше от семейство Савой-Форест?

— Не разбирам.

— Беше ли техен почитател? — продължи Иън. — Четеше ли светските страници, изрязваше ли си техни снимки, говореше ли много за това семейство?

— Не и с мен. — Броуди погледна Лейси. — А с теб? Ти прекарваше с него повече време, отколкото всички останали.

— Нито дума — промълви тя. — Изобщо никога не ми е говорил за окръг Морено. Всъщност, докато Сюза не разпозна, че някои от картините му изобразяват ранчото, си мислех, че той е рисувал единствено в Сан Диего, в пустинята и в Санта Барбара, ако не се броят няколко пътувания до Ел Ей и Сан Франциско. Което е странно, като се замисля.

— Сан Франциско или Ел Ей? — попита Иън. — Кое му е странното, това, че са големи градове?

Лейси поклати глава.

— Исках да кажа — странно е, че той никога не е рисувал или споменавал, че е рисувал ранчото „Савой“. То е много престижно сред галериите. Но той очевидно е рисувал там в някакъв момент.

Мислено Иън добави този факт към нарастващия списък в главата му, озаглавен Дейвид Куин — художник, дядо… и убиец?

— Добре, ето друг поглед към начините човек да умре. — Иън отвори директорията със снимките на картините с горящата къща. — Смятаме, че изобразяват смъртта на Луис Мартен.

Броуди издаде съскащ звук.

— Защо мислите така?

— Датата отпред съвпада с датата на смъртта на Мартен — обясни Иън. — Сцената отговаря на малкото информация, която ни е известна за това къде е живял и рисувал художникът.

Родителите на Лейси погледнаха екрана и после Иън. Той им показа набързо останалите картини с горящата къща.

— Не мога да разбера какво общо има това — каза Броуди.

— Мартен е умрял в ранчото „Савой“ — разясни Лейси. — Ранчото, за което дядо никога не говореше и което не знаехме, че някога е рисувал. Ранчото, което заема централно място в калифорнийския импресионизъм.

Броуди направи жест, издаващ нетърпението му, но преди да каже нещо, Иън заговори:

— Лейси нарича тази картина Кървавият писък.

Докато говореше, Иън отвори снимките на картините с удавянето. Ако в другите картини идеята за убийството беше загатната, в тези тя бе брутално ясна. Доти шумно си пое дъх.

— Мили боже!

Броуди стисна устни.

— Кървавият писък. Точно заглавие, Лейси. Света Дево! Какво е обсебило баща ми, за да нарисува това?

— Смятаме, че тук е изобразено убийството на Джем Савой-Форест — каза Иън. — Умряла е на девети февруари. — Посочи с пръст мястото на екрана, където в червено бяха нарисувани цифрите 9.2.

Доти реагира преди съпруга си:

— Но тя не беше убита. Умря при нещастен случай. Свръхдоза алкохол и медикаменти. Това — погледна към компютърния екран — е плод на въображението на болен мозък.

— Винаги съществува и тази възможност — каза Иън, преди Лейси да се отприщи в обичайната си защитна тирада за дядо Рейнбоу. — Забележете гривната. — Той щракна върху тази част от снимката и я уголеми, но само толкова, че формата на гривната да се вижда ясно. Доти се наведе напред.

— Интересно бижу, но се съмнявам да е много скъпо. Трудно е да се определи от такава картина какъв е размерът и качеството на истинските камъни. Бих предположила, че е от бяло злато, а не платина. С платина камъните обикновено са по-големи.

— Виждали ли сте тази гривна и преди? — попита Иън.

— Виждала съм дизайна със сърцата, често го използват — отвърна тя. — Кой не е? В наши дни е банално клише, също като четирилистната детелина. Не помня да съм виждала преплетени сърца от диаманти и метал, но няма и причина да ги помня. Не може да се каже, че е удивително бижу.

— Броуди? — попита Иън.

— Не.

— Не е нещо, което майка ти или баща ти са пазили за спомен?

Броуди изсумтя.

— Баща ми не беше сантиментален човек. Майка ми имаше обикновена златна халка. Никога не съм я виждал да носи друго бижу.

Нямаше нужда да пита Лейси. Ако тя бе виждала гривната преди, вече щеше да го е споменала.

— Проклятието на Савой — каза Доти. — Сега си спомням.

— Какво? — попита Лейси.

— Смъртта при нещастен случай заради прекаляване с алкохол или лекарства — намеси се Иън, като се сети за архивите на вестниците, които бе претърсил в компютъра на „Реъритис“. — Проклятието на богатите. По-изисканите вестници са намеквали за него, а по-долнопробните го извеждали в заглавията при всеки сгоден случай.

— Да, това разправяше леля ми — отвърна Доти. — Проклятието на Савой. Вторият Бенфорд Савой умрял на средна възраст при нещастен случай по време на лов. Третият Бенфорд Савой умрял на средна възраст при катастрофа, в която колата му се запалила. Старата госпожа Савой умряла след падане от кон, макар че защо изобщо жена на нейната възраст е решила да язди… както и да е, било е злополука. После внучка й — Джем, според слуховете била пияна, когато се удавила в басейна си. Пак на средна възраст. Толкова е тъжно. Много пари, а никакво щастие. — Доти добави бързо: — Не бедността носи блаженство на някого. Просто хората очакват парите да ги направят щастливи.

— Това ме връща към първоначалния въпрос — каза Иън.

— Защо Дейвид Куин е бил толкова обсебен от тези три смърти, но не и от останалите в семейство Савой?

Броуди гледаше навсякъде, само не към Лейси.

— Било е преди девет години — обърна се Иън към него, — но не помниш ли къде е бил баща ти през онзи февруари? Особено на девети?

— Какво? — избухна Доти и скочи на крака. — Сега пък да…

— Няма нищо — каза Броуди, прекъсвайки гневния изблик на жена си. — Като имаме предвид картините, това е справедлив въпрос, не мислиш ли?

Вместо да отговори, жена му закрачи напред-назад. Тракането на токчетата й по дървения под се редуваше с по-мекото съскане на подметките й по скъпите персийски килими.

— Той е мъртъв. Хората на картините са мъртви. Какъв е смисълът да се ровим в това? — попита тя.

Лейси й отговори:

— Ако тези хора са били убити, е въпрос на справедливост. Ако не е имало убийства, искам да го знам. Искам да знам какъв е бил и какъв не дядо Рейнбоу. Трябва да знам.

Доти погледна упорито вирнатата брадичка и решителния поглед на дъщеря си.

— И няма значение какво мислим ние?

Лейси потрепна, но не отстъпи.

— Ти го мразеше. Защо ти пука дали е бил убиец или светец?

— Не всички копнеят да имат убиец в семейството — изстреля майка й в отговор. — Ако той беше още жив, щях да ви кажа да откриете истината и да обесите кучия син на най-високото дърво, което намерите.

Лейси шокирано ококори очи. Никога не бе чувала майка си да казва дори „по дяволите“.

— Но той е мъртъв и може да нарани единствено живите — продължи Доти. — Ако ти не се тревожиш за себе си, помисли за сестрите си.

— Мисля, че сестрите ми ще се справят с това — каза Лейси. — Ако техните светски приятелки ги изоставят заради нещо сторено от дядо им, значи не са им били кой знае какви приятелки, не мислиш ли? Освен това, защо да не е невинен и просто тайно да се е възхищавал на богатите и известните от окръг Морено?

— Това е напълно безсмислено. — Доти излезе ядосана от стаята.

— По дяволите! — Лейси удари с ръка по масичката. — Винаги свършва така.

Последва дълго, потиснато мълчание.

Иън тъкмо се изправяше на крака, когато Доти се върна в стаята с лаптопа си под мишница. Без да каже дума, тя отвори екрана и посочи датата в календара.

— Дейвид Куин не беше тук — каза тя. — Случайно го знам, защото погребението на майка ми беше на тази дата.

Лейси затвори очи. Беше се надявала дядо й да е бил в Пасадена. Със сигурност не бе очаквала толкова бързо и категорично да се докаже отсъствието му.

— Ами другите две дати? — попита тя сломено.

— Било е, преди баща ти да се роди — отговори й Иън. — И преди да се появи и дядо ти.

— Какво?

— Доколкото успях да открия, Дейвид Куин не е съществувал в никакви официални документи, докато не се оженил за Сара Бет Кортни преди четирийсет и осем години.