Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (23)

Глава 22

Хотел „Савой“

Четвъртък сутринта

Лейси се облегна на скъпия плот от екзотично дърво на рецепцията на хотела и зачака управителят да й обърне внимание. Чакаше от двайсет минути, гледаше как разни хора бързат напред-назад през фоайето, натоварени с вещи, предназначени за някоя от седемдесет и деветте стаи на хотела. По-точно апартаменти. Когато цените за нощувка започваха от четиристотин долара и стигаха до доста по-големи суми, клиентите очакваха достатъчно пространство.

Уханията от ресторанта, който се намираше в съседство, се носеха през фоайето — или може би изкусителните аромати се разнасяха от вентилационната система, за да изкушават клиентите. Скъпият ресторант бе открит неофициално преди две седмици, но официалното откриване щеше да стане тази събота. Жената на рецепцията повтори по-силно:

— Госпожице Марш?

Лейси подскочи и си припомни, че е госпожица Марш. Обърна се към елегантната жена с красиви азиатски черти, която помагаше на рецепцията.

— Извинете, бях се унесла.

Жената се усмихна.

— Това място предразполага човек да се унесе в мечти, нали?

Лейси въздъхна и се зачуди защо някои жени имат късмета да са толкова елегантни, а на нея се бе паднало да изглежда толкова неугледно. Блузата и износеното й вълнено сако бяха чисти, макар и с петна от бои, но само познавач на модата от гаражните разпродажби би одобрил дънките й. Акцентът и дрехите на жената бяха осезаемо френски, външността й бе пленителна и тя се държеше като изключителна красавица, каквато всъщност беше.

— Господин Гудман е тръгнал насам — каза жената. — Може би ще изпиете чаша кафе или чай, докато го чакате?

— Господин Гудман? Той управителят ли е?

— Не, но той отговаря за охраната на картините за търга. Управата на хотела би искала да ви помогне за вашето искане, но не можем, тъй като той отговаря за това. Ще дойде само след няколко минути. Мога ли да ви заведа до кафенето? С удоволствие бих ви предложила безплатна закуска от хотела.

Лейси погледна големия си ръчен часовник. Лицето на весел зелен тиранозавър й се облещи насреща. Според нея фосфоресциращите оранжеви зъби бяха много забавен детайл, въпреки че така тъмните стрелки на часовника създаваха впечатлението за черни местещи се кариеси. Освен това струваше петдесет цента — кой би устоял? Показваше времето точно, също като часовниците за по пет хиляди долара.

— Наистина нямам никакво време — отвърна Лейси. — Нямах представа, че ще има проблем да си взема моите собствени картини. Със сигурност някой тук има ключ за склада, нали?

— Много съжалявам, госпожице Марш. — Жената й се усмихна и направи извинителен жест с ръце. — Не съм упълномощена, особено след като вие нямате документ за самоличност.

— Имам разписка, подписана от господин Гудман.

— Да, но без документ за самоличност… — Тя разпери ръце. — Трудно е, нали разбирате.

Лейси се усмихна без симпатия. Жената се държеше учтиво, но определено злорадстваше. Лейси имаше един куп документи за самоличност, но никой от тях не беше на името Джанюари Марш.

— С удоволствие ще изпия едно кафе — каза тя през зъби.

Веднага щом я настаниха в луксозното ретро кафе, обзаведено в стила на седемдесетте, господин Гудман се появи забързан и разтревожен.

— Госпожице Марш, това е огромно разочарование — рече той и седна на масата при нея, преди тя да успее да стане. — Да не би да е заради нещо, което сме направили ние? Може би не сте доволна от начина, по който съхраняваме картините ви?

Лейси се опита да не въздъхне от отчаяние.

— Изобщо не е така. Просто реших да ги изтегля от изложбата.

— Но защо?

— Има ли значение? Картините са мои и ще ги взема със себе си, когато си тръгна оттук.

— О, боже! Сюза ще бъде ужасно разстроена. Тя така ги хареса.

Лейси просто повдигна лявата си вежда, но не каза нищо.

— Говорихте ли с нея по този въпрос? — попита Гудман.

— Не.

Един сервитьор донесе кафе и го наля в големи чаши с цветовете на дъгата. Лейси не обърна внимание на своята.

— Може би е добре първо да говорите с нея — предложи Гудман. — Тя ще ви увери, че…

— Не — прекъсна го Лейси, като се насили да се усмихне. Беше се научила от споровете с майка си, че една учтива, спокойна позиция просто не върши работа. Трябва да знаеш какво искаш и да държиш на него. — Разбрах, че вие сте единственият, който може да отключи стаята, където са картините.

— А, ъъъ… — Той изглеждаше също толкова смутен, колкото звучеше.

Усмивката на Лейси се стопи.

— Разбирам. Някои хора обичат да си играят на „Познай у кого е ключът“, но аз съм твърде възрастна за тази игра. У вас ли е ключът?

Мислено Гудман наруга двамата Форест, че са го поставили в това неловко положение. От друга страна, госпожица Марш щеше да влезе и излезе от живота му като вятър. А Форест бяха завинаги.

— Господин Савой Форест ще пристигне тук съвсем скоро — отвърна той.

— Много хубаво. Ключът, господин Гудман. — Лейси вече не се усмихваше. Започваше да се ядосва — и да се плаши.

Все настояваш. Все държиш да стане на твоето.

Съжалявам, татко, но е твърде късно да се променям.

Сега тя се опитваше да постъпи правилно и това също не се получаваше. А трябваше да е толкова лесно, по дяволите. Картините си бяха нейни.

Всичкият ти инат няма да промени факта, че баща ми беше фалшификатор. А сега целият свят ще научи.

— Ключът — повтори тя решително на господин Гудман. — Вече закъснявам.

— Няма да се забави и минута.

Лейси усети, че я обзема тревога. Не искаше да повярва, че тя ще е причината кариерата на баща й да пропадне с гръм и трясък.

Но ти винаги си искал да станеш съдия.

Човек невинаги получава това, което иска.

— Господин Гудман — изрече тя отчетливо, — да не би да ми казвате, че докато не пристигне трети и напълно несвързан с това човек, аз няма да имам достъп до собствените си картини, които поверих на грижите ви?

Гудман приглади един дълъг кичур коса, който решеше от дясното си ухо към лявото в напразен опит да прикрие плешивината си.

— Господин Форест изрази сериозен интерес към картините ви.

Лейси овладя надигащата се буря от емоции. От споровете с майка си беше научила още нещо: този, който избухне първи, губи спора. Това бе една от причините да не се надвеси над масата, да доближи лицето си до това на Гудман и да започне да крещи за адвокати, полицаи и репортери.

А и не искаше да изпуска духа от бутилката повече, отколкото вече го бе изпуснала.

— Наясно съм с интереса, на господин Форест към моите картини — каза тя спокойно — точно както той е наясно с липсата на интерес от моя страна към продажбата им на него или на когото и да било. Да разбирам ли, че той по някакъв начин е в състояние да ми попречи да си взема картините?

— Ъъъ, не, съвсем не. Просто… — Гудман млъкна и скочи на крака с усмивка на облекчение. — Господин Форест, колко мило от ваша страна да се присъедините към нас толкова бързо.

— Винаги съм готов да побързам в името на изкуството — каза Савой. — За щастие баща ми има резервни ключове за хотела. Донесох ги, щом ме уведомихте за проблема.

— Ключове? — попита Гудман с недоумение. — А, да. На рецепцията ми казаха, че има проблем. Не ми обясниха какъв точно.

Савой се усмихна и протегна ръка към небрежно облечената млада жена, чиито интелигентни очи искряха гневно.

— Госпожица Марш, ако не греша? Савой Форест. Извинете, че ви накарахме да чакате. Нещата стават малко трескави, защото приготовленията за официалното откриване закъсняват от графика.

Вродените й добри маниери накараха Лейси да приеме протегнатата ръка, въпреки че не искаше да има нищо общо с господин Савой Форест.

— Приятно ми е — каза тя учтиво и пусна ръката му почти на секундата. — Господин Гудман се опитваше да ми обясни защо не мога да си взема картините. Той не напредна особено. Може би вие ще успеете да ми обясните?

Савой се усмихна, като в същото време преценяваше госпожица Марш. Също като Блис, и тя изглеждаше доста избухлива. За разлика от сестра му, умееше да се владее. Също за разлика от Блис, госпожица Марш или не се интересуваше от мода, или не можеше да си я позволи. Савой се сети, че вероятно е художничка — изпръсканите й с бои дънки го доказваха, — и предположи, че скъпите дрехи не са в списъка на личните й приоритети.

— Господин Гудман ми правеше услуга — обясни Савой. — Така че аз му направих услуга и дойдох тук.

Лейси не се усмихна.

— И сама се досетих за всичко това. Сега бих искала някой да ми направи услугата да не ми губи повече времето. Дойдох тук за картините си. Който от вас, господа, има ключ за склада, го моля най-после да отключи. Сигурна съм, че и двамата си имате и друга работа. Знам, че аз имам.

— Музеят „Савой“ е готов да ви предложи петдесет хиляди долара за една от онези картини — каза Савой и видя как младата жена зяпна от изненада.

— Боже мой… петдесет хиляди за една картина, която не е подписана и е нарисувана от неизвестен художник? — попита Лейси невярващо.

Савой сви рамене.

— Както знаете много добре, картината може да е на неизвестен художник, а може и да не е. Ако е на Луис Мартен, музеят ще е направил мъдра инвестиция. Ако не е, пак ще имаме чудесен представител на калифорнийската пленерна живопис и това ще бъде добро попълнение в колекцията на музея. И в двата случая вие ще имате петдесет хиляди долара.

Мили боже, нищо чудно, че дядо Рейнбоу е продавал от време на време картините си, когато е имал нужда от пари. И като не ги е подписвал, кой би могъл да го обвини, че са фалшификати?

— Това е много щедро предложение — каза Лейси. — Ще го обмисля. Междувременно искам да си прибера картините. — Тя му се усмихна широко. — Предвид изненадващата им стойност, сигурна съм, че ще разберете желанието ми.

Савой едва се сдържа да не се усмихне също. Жената умело бе обърнала аргумента му срещу самия него и не бе обещала да му продаде и едно платно, камо ли онова, което щеше да попълни колекцията на баща му. Ако не представляваше такава трудност да се купуват подаръци на стареца, Савой щеше да се изкуши да се откаже от тази история. Но баща му беше капризен, а синът — готов да направи много, за да получи по някое потупване по главата от време на време. Савой не харесваше това у себе си, но не бе успял да промени положението, също като Блис. Дълбоко в себе си и двамата все още копнееха да получат одобрението на баща си и не можеха да отрекат или пренебрегнат факта.

— С вас е трудно да се преговаря — каза той с одобрение и възхищение. — Седемдесет и пет хиляди.

Лейси видя твърдия му поглед и меката усмивка и се запита как ще успее да се измъкне от тази каша, без да провали кариерата на баща си.

— Ще обмисля и това предложение. — Тя погледна часовника си, а сетне и Гудман. — Сега наистина трябва да тръгвам.

Гудман погледна Савой, който кимна.

Веднага щом Лейси се отдалечи, Савой отиде при цивилния заместник-шериф, който висеше във фоайето на хотела просто в случай че някой поиска да види картините.

— Разпечатахте ли снимките й от охранителните камери? — попита Савой.

— Да, сър.

— Тогава я проследете, където и да отиде, покажете снимките в магазините, където пазарува, и научете коя всъщност е госпожица Марш.