Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (60)

Глава 59

Лагуна Бийч

Понеделник следобед

Пет минути по-късно госпожа Кац най-после се появи иззад един параван и застана в малкото свободно пространство на тавана. Косата й беше къса и невероятно тъмна, очертаваща лице, което изглеждаше поне на седемдесет. Жената напомни на Лейси за врабче в период на гнездене — беше дребна, с тъмни очи, неописуема, енергична, наежена и целенасочена.

— Здравейте. Извинете ме за бъркотията, но подготвям нова изложба. Каква е тази история за някакъв тайнствен мъж?

Лейси се усмихна и каза:

— Разбрахме, че притежавате тази галерия от четирийсет години?

— И двайсет преди това съм работила в нея — съгласи се Кац. — Беше собственост на родителите ми, а баба ми беше художничка по времето, когато жените художници са били изключителна рядкост. Аз не съм наследила нищо от таланта й, но имам око за доброто изкуство, което ме побъркваше още повече, защото изобщо не мога да рисувам. Какво мога да направя за вас?

Иън подаде снимките на Лейси и постави лаптопа си на една работна маса.

— Питаме се дали този мъж някога е идвал в галерията ви да купува или продава картини. — Лейси подреди пред жената обработените снимки на дядо си.

Кац взе снимките й ги задържа на около пет пръста от носа си, след което се втренчи в тях. Иън забеляза, че дясното й око е замъглено от катаракта, и загуби надежда да научат нещо и тук.

— Гладко избръснат, на средна възраст или по-стар, нито хубав, нито грозен, евтини дрехи. — Кац сви рамене и им върна снимките. — Може да бъде всеки от стотици мъже.

— Евтини дрехи? — попита Иън.

— Обикновени — отгатна Лейси. — Незабележими.

— Точно евтини — кимна Кац.

— Ясно. — Иън посегна към калъфа на лаптопа си и извади оттам другия комплект снимки, на които Куин беше с повече или по-малко коса, с шапка и без шапка, с очила и без очила. — Ами тези?

Кац прегледа първите три бързо, после спря на четвъртата.

Лейси погледна през рамото на жената. Тук се виждаше преработен образът му от сватбената снимка. Имаше къса брада и мустаци, носеше очила и кожена шапка с козирка. Тъмната му брада го правеше да изглежда по-млад от четирийсетте си години. Компютърната обработка продължаваше да интригува Лейси, защото тя никога не беше виждала дядо си дори с набола брада. Баща й също бе виждал Дейвид Куин само гладко избръснат.

— Познавам го. Знам, че съм го виждала. — Кац се намръщи. — Но не помня дали тук или някъде другаде.

— Помните ли кога? — попита Иън.

— О, преди много, много години, четирийсет, може би дори петдесет или повече. Никога не съм помнила дати и числа, но знам, че съм го виждала.

Иън овладя нетърпението си и включи компютъра.

— Дали е купувал картини? — запита Лейси.

Мълчание, после въздишка.

— Твърде отдавна е било, не помня.

— А какво ще кажете за това? — Иън посочи екрана на компютъра си.

Кац се наведе и доближи лицето си до екрана толкова много, че очите й се събраха. Отдръпна се два-три сантиметра назад и погледна шестте пейзажа, които Иън й показа последователно. Когато стигна до „Сюитата на смъртта“, жената примигна, наклони глава и изкоментира като всички преди нея:

— Добри са, но трудно ще се продадат. Виж, пейзажите… — Тя щракна с мишката обратно на тях. — Луис Мартен — каза след малко. Гласът й бе абсолютно уверен. Може и да имаше проблеми с датите, но беше в досег с пленерното изкуство от десетгодишна, когато обираше праха и чистеше галерията на родителите си. — Баща ми го колекционираше, поне опитваше. Ужасна трагедия — да се загубят толкова картини в онзи пожар, истински ужас.

— Жалко и за художника — вметна Иън сухо. — Той е загубил живота си.

— Всички умираме рано или късно, но не очакваме всичко, което сме сътворили, да умре заедно с нас — рече Кац. — Ако не съществуваха колекционери като баща ми, светът дори нямаше да знае за Мартен.

— Имате ли негови картини? — попита Лейси нетърпеливо. — Подписани картини?

Изражението на възрастната жена стана предпазливо.

— Баща ми ги притежаваше.

— А вие имате ли ги все още? — настоя Лейси.

— Застрахователите ми ме съветват да не говоря за това какво притежавам и какво — не.

— Разбираме. — Иън й подаде визитката си на служител в „Реъритис“. — Ние не сме крадци, които проучват терена, за да извършат обир, госпожо Кац.

Тя внимателно прочете визитката му, после кимна.

— Наложи се да продам пет от шестте подписани картини на Мартен, за да не загубя галерията след смъртта на родителите ми. Оттогава съм купила две негови картини. И двете не са подписани.

— Кога купихте неподписаните? — попита Лейси.

— Едната преди трийсетина години, а другата — преди около десет-единайсет. Чувала съм, че на пазара са се появявали и други, но не съм ги виждала.

Лейси погледна Иън и се запита дали и той си мисли същото като нея за съвпадението във времето. Преди трийсет години родителите й бяха купили къщата си. Преди около десет години самата тя бе опитвала да събере достатъчно пари, за да учи в чужбина. А дядо й, независимо от презрението си към академичното образование, й беше дал необходимата сума.

— Сега, като го споменахте — заговори Кац замислено, — мъжете, които ми продадоха онези картини, може и да са същите от снимките, които ми показахте, но не мога да се закълна, че е така. Трийсет години са много време, а преди десет години тъкмо ми бяха направили първата операция на катаракта, така че не виждах особено ясно с дясното си око.

— Ако „Реъритис“ се свържат директно с вас — попита Иън, — ще им позволите ли да видят вашите три картини?

— И няма да плащам нищо?

— Дори лично ще ги вземем и ще ви ги върнем — каза той. Особено след като в момента съм в отпуска. — Застраховката на „Реъритис“ покрива транспортирането на картините от врата до врата. Освен това ще ви представим диск с копие от доклада на експертите и заключение за автентичността на неподписаните картини.

— Защо? — запита Кац направо. — Обикновено „Реъритис“ искат хиляди долари и списъкът им с чакащи за експертиза картини е много дълъг.

— Имаме клиенти, които се интересуват от неподписаните творби на Луис Мартен. Ако получим достъп до вашата подписана картина, може да се окаже изключително ценно за нас. — Иън й се усмихна топло. — Както знаете, музеите имат всевъзможни вътрешни ограничения за това къде, кога, защо и за колко дълго могат да предоставят колекциите си. Картините на Мартен — подписаните картини — са изключително редки. Ще оценим високо възможността да видим тази, която вие притежавате.

— Млади човече, вие имате много подкупваща усмивка — каза Кац.

Лейси едва не се разсмя.

— Благодаря ви, госпожо. Наследил съм я от баба си. На нея я дължа.

— Какво ще кажете за това? — продължи Кац, готова да се пазари с удоволствието на човек, чиято печалба варира от клиент до клиент. — Можете да вземете трите картини, а аз ще приема експертното мнение на „Реъритис“.

— И? — попита Иън предпазливо.

— И вие ще се съгласите да продадете шестте пейзажа чрез моята галерия. — Тя посочи с пръста си към компютърния екран.

— Те не са подписани — отвърна Лейси — и не се продават.

— Рано или късно всяко нещо се продава — каза Кац. — Повярвайте ми. Ходила съм на достатъчно търгове и разпродажби, за да го знам. Договорихме ли се?

— Ако тези пет картини излязат на пазара, това ще стане чрез вашата галерия — увери я Лейси.

— Пет? Ами шестият?

— Пустинният пейзаж вече е обещан.

— И така става. — Усмивката на госпожа Кац разкри зъби, невероятно бели в контраст с тъмната й коса.

— Колко клиенти имате, които очакват да ги купят? — попита Иън.

— Достатъчно за много повече картини.

Той не се изненада. В седем от единайсетте галерии, които посетиха, им бяха казали същото. Очевидно продажбите на фалшификатите на Луис Мартен бяха процъфтяващ бизнес в средите на колекционерите.

И някой бе готов да убива, за да запази това положение.