Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (11)

Глава 10

Дейна Хилс

Вторник вечерта

Физкултурният салон на гимназията миришеше смътно на стари чорапи и остро — на препарат за почистване на под. Вместо обичайната тълпа тийнейджъри, полагащи нечовешки усилия да изглеждат готини, сега имаше развълнуван, постоянно движещ се поток хора, които стискаха картини от таваните и мазетата си с надеждата, че Сюза Донован ще обяви семейните им реликви за културна ценност.

— Мили боже! — промърмори Иън. — Не съм виждал толкова боклуци, откакто отглеждах гъски за един проект по биология в училище.

— Гъски? — попита Сюза.

— Нямаше място за прасе или пони. Освен това гъските косяха тревата в двора вместо мен.

Сюза се засмя и изпита желание да го сръга в ребрата. През изминалия час тя се усмихваше и се стараеше да не нарани нечии чувства с изказването си за културната значимост на впечатляващото пресъздаване от прабаба Сиси на една роза от стадия на пъпката до окапването на венчелистчетата… в бледоморав цвят, разбира се.

— Охо! — каза той, като забеляза една жена с изражение на надежда и решителност на лицето й.

— Помни — прошепна Сюза, — за тези хора това са съкровища.

— „Намерени загубени съкровища“.

— Какво?

— Така се казва магазинът, в който попаднах по-рано днес. Купих страхотен стар филмов плакат. Доста се оръсих, но е в отлично състояние.

Говорейки, Иън застана пред Сюза, за да я предпази от една жена, която носеше повече картини, отколкото обикновено имаше в музеите на малките градчета. Един от организаторите на събитието и водеща фигура в Американската асоциация на фигуративното изкуство — господин П. Е. Гудман, пърхаше около нея като оплешивяваща, изгорена мушица.

— Много съжалявам — каза господин Гудман на Сюза и направи измъчена гримаса по посока на матроната. После добави със съскащ шепот: — Тя е голяма поддръжничка на местните художници. Не искаше и да чуе, че може да донесе само три картини.

Сюза се усмихна през зъби. Във всяка тълпа имаше хора, които просто бяха убедени, че правилата не се отнасят за тях. Вероятно поради факта, че Сюза бе миньонче с бръчки от смях, а не амазонка с остри зъби, всички решаваха, че могат да й се качат на главата.

— Госпожа Донован с удоволствие ще види всичко, което сте донесли — каза Иън, като се усмихваше на матроната и блокираше достъпа й до масата.

— Знаех, че няма да откаже. Картините на баба ми са с много по-високо качество, отколкото…

— Ще започнем с тези — каза й Иън. Докато говореше, взе три картини от ръцете й и ги постави на масата пред Сюза. — Ето, не беше трудно, нали?

Преди жената да се осъзнае от усмивката на Иън, тя откри, че той я придружава към входа на залата, където се намираше краят на опашката.

— Ще видим още от тях съвсем скоро. — Иън потупа картините, които очевидно бяха семейната гордост на жената. — Знам, че Сюза с особено нетърпение очаква да види всичко, донесено от вас.

— Но аз съм… опашката е толкова…

Иън вече се бе отдалечил, смесвайки се с тълпата, докато се провираше през нея, за да заеме отново мястото си до Сюза.

Почервенелият Гудман се взря невярващо в него, когато той се появи сам също толкова бързо, колкото беше изчезнал.

— Как го направихте?

— Просто се усмихна — каза Сюза.

Гудман я погледна неразбиращо.

— Има убийствена усмивка — увери го тя.

— Търсите ли си работа? — попита Гудман Иън.

— Вече си имам, благодаря.

— Ако някога… — започна Гудман.

— Ако някога реши да си търси друга работа — намеси се Сюза, като бързо оцени и отхвърли трите картини пред нея, — ще постъпи в „Донован Интернешънъл“.

Гудман не беше глупав. Той се зае отново да подрежда хората и да проверява дали на всяка картина има отбелязано име, адрес и телефон за връзка със собственика.

Иън повдигна тъмните си вежди.

— „Донован Интернешънъл“, а? Това звучи по-скоро като заповед.

Сюза се усмихна.

— Синът ми Лоу каза, че си умен. И което е по-важно, Дейна го потвърди.

— Поласкан съм.

Косият поглед, който тя му хвърли, бе развеселен.

— Не ти вярвам.

— Лоу каза, че ти си много бърза.

Тя се засмя на глас.

— Харесвам те, Иън Лапстрейк.

— Сега вече наистина съм поласкан.

Тя се надигна на пръсти и му залепи бърза мляскаща целувка, с каквато обикновено даряваше мъжете в семейството си, после седна и продължи да оглежда картините, донесени от матроната, която все още се чудеше как се е озовала в края на опашката.

— Тази не е от същия художник — каза Сюза.

Иън погледна едната картина, а после и другата. Цветя. Много, много цветя.

— Как разбра?

— Имам цял век опит.

— Глупости, та ти нямаш и четирийсет години.

— Ласкай ме още, аз съм податлива на комплименти. Но същевременно съм достатъчно стара, за да бъда майка на Лоу, не забравяй.

— Добре, старая се. Я кажи, съпругът ти наистина ли е такова твърдо копеле, както твърдят синовете му?

— Абсолютно. — Тя постави втората картина на масата зад себе си с няколкото други, които бе удостоила с честта да огледа по-обстойно. — И освен това е по-красив.

— По дяволите! Тогава как ще те спечеля от него?

Тя се изкиска, поклати глава и премина на третата картина.

— Жалко, че нямам още една дъщеря, за да се омъжи за теб.

— Какво им има на другите ти дъщери?

— Съпрузи. — Наклони глава на една страна и намести картината така, че да я огрее светлина от всички страни. — Забележително.

— Това хубаво ли е?

— В този случай не. — Постави третата картина на масата с отхвърлените, погледна дългата опашка от нетърпеливи хора, които стояха пред нея, и се запита с какъв акъл се бе съгласила да огледа съдържанието на таваните в целия окръг в търсене на талантливи неизвестни художници. Като рекламен ход за „Приятелите на окръг Морено“ това бе чудесна идея. Но сега тя трябваше да свърши черната работа… Е, някак щеше да издържи.

— Време е за почивка — каза Иън. Това не беше въпрос, нито дори предложение.

Сюза рязко вдигна глава.

— Да не си вземал уроци от съпруга ми?

— По-точно, от най-големия ти син.

— Арчър?

— Аха — кимна Иън весело. — Той ми се обади и ми каза да внимавам да не се преуморяваш.

— Каза ти? А не те помоли?

— Каза ми.

— Типично за Арчър — въздъхна тя, но в усмивката й се четеше майчината обич. — Ще видя картините на още петнайсет човека.

Това не беше предложение, а факт. В този момент Иън разбра как Сюза се оправя с твърдоглавите си синове и още по-твърдоглавия си съпруг. Тя се усмихна. Беше мека. И непоклатима.

— Да, мадам. Петнайсет.

Иън отстъпи на няколко крачки от масата и започна да брои хората. Беше стигнал до тринайсет, когато забеляза Лейси Куин.