Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (29)

Глава 28

Нюпорт Бийч

Петък сутринта, много рано

Лейси и Иън се събудиха стреснати сред пушека, който нахлуваше през отворения прозорец.

Пожар.

Никой от двамата не разбра кой извика пръв. Краката им зашляпаха по пода едновременно.

— Обади се на 911! — викна Лейси и грабна пожарогасителя, който държеше близо до леглото си.

Иън рязко вдигна телефона до леглото й, набра номера и премина през влудяващия и необходим протокол на записване на името, адреса, телефонния номер, причината за обаждането и т.н. Докато отговаряше на въпросите, нахлузи дънките си, обувките и си сложи кобура. Закачи мобилния си телефон на колана, а операторът в спешния център го помоли да повтори информацията.

— Пуснете си наново записа, аз съм зает — тросна се той и хвърли слушалката на нощното шкафче. Подаде глава от прозореца на спалнята, за да оцени пожара. — По дяволите! Лейси! — извика. — Трябва да преместим колата ти. Къде са ключовете?

— На кукичката до задната врата. Ще ги взема.

— Направи го, преди колата да се е изпекла. — Също и ние, ако резервоарът избухне в лицата ни.

Лейси не отговори, а просто грабна ключовете и се изстреля към колата. Иън вдигна сандалите й и тениската си, за да й ги даде, и изтича надолу по стъпалата. Спря за малко в кухнята, колкото да вземе няколко хавлиени кърпи и още един пожарогасител. Когато излезе навън, Лейси бе преместила колата и тичаше обратно по алеята към него. Той хвърли всичко, освен кърпите, близо до пожарогасителя, който тя бе зарязала, за да отдалечи колата от пламъците.

— Обуй ги, за да не се нарежеш или изгориш — каза й.

Пребледняла, тя нахлузи сандалите и навлече тениската му, после се наведе да вземе пожарогасителя. Скоро от него отново потекоха със съскане въглеродният диоксид и химикалите. Един пламък се виеше около задния ъгъл на магазина, където го застигна потокът от пяна и го угаси. Лейси проследи пламъка обратно до източника му — разхвърляни пламтящи боклуци, които вятърът разнасяше във всички посоки. После се зае със следващия пламък, който пълзеше по стената отстрани на магазина й.

— До задните стъпала има маркуч — извика на Иън.

— Видях го.

Докато тя преследваше нахалните пламъци, той пусна водата и насочи струята така, че течността да се разпръсква по страничната стена на магазина й и по горящите боклуци на пътеката между двете къщи. Беше по-добре, отколкото да се опитва да ги угаси с пикаене, но не кой знае колко по-добре.

Къде е пожарната, по дяволите?

Огънят беше твърде силен. Нямаха време. Той напои кърпите с вода. Вършеха работа, но и те като маркуча — по-добре от нищо, но не много.

— Не се връщай в магазина — каза Иън и се отправи към старата паянтова къща в съседство. — Ще отида отпред да проверя дали съседката ти е излязла.

Устата на Лейси бе прекалено пресъхнала, за да му отговори. Беше видяла други оранжеви езици да лазят по стената на магазина й. С разтуптяно сърце и изпотени ръце насочи пожарогасителя натам. Химикалите се смесиха с острия мирис на дим. С всяка струя тя благодареше мислено на дядо си за параноята му на тема пожари. Когато пожарогасителят се изпразнеше, щеше да вземе някой от другите четири, които държеше вътре.

А докато свършат и те, пожарната ще е пристигнала, нали?

Но дотогава й оставаха само страхът, молитвите, химикалите и разтрепераните ръце. И Иън — тъмна фигура, осветена от пламъците, бягаща към нея откъм предната страна на „Космическа енергия“.

— Вратата отпред е залостена и заключена — подвикна й. — Дано отзад не е така.

Не беше. Никога не можеше да проумее защо хората не заключват задните си врати така грижливо, както предните. Той изрита задната врата на „Космическа енергия“ и се втурна вътре. Въпреки че отвън магазинът щеше да избухне в пламъци всеки момент, във вътрешността се виждаше изненадващо малко огън. Пушекът обаче го заместваше. Дишайки през мократа кърпа, Иън се отправи в посоката, където очакваше да е стълбището. Не беше там. Имаше само още пушек, от който очите му залютяха и той се задави и закашля. Завъртя се и хукна в противоположната посока, намери стълбите и побягна нагоре, превит почти одве, за да мине под дима. Нямаше нужда пукотът на огъня да му подсказва, че горе пожарът е по-силен. Виждаше го през задната половина на къщата — нахлуваше през пръсналото се от топлината стъкло на прозореца в коридора.

Една от двете стаи горе беше празна. Другата бе заключена и с резе. Пушекът се виеше изпод вратата и през цепнатините покрай нея. Повърхностите бяха нажежени и не можеха да се пипнат. Ако човек отвореше тази врата без пожарникарски костюм, щеше да бъде пометен от смъртоносния порив на огъня.

Не че имаше причина да продължава навътре. Ако съдеше по миризмата, който и да бе в тази стая, вече беше в търбуха на огнения дракон и бе намерил смъртта си.

Иън се приведе и побягна надолу по стълбите, търсейки възможност да си поеме дъх, без да се задави от пушека.

Навън огънят въздъхна и лумна, смъртоносно красив. Лейси гледаше — ужасена и очарована — как гонените от вятъра пламъци скачаха и поглъщаха апартамента й на втория етаж.

Ще проверя дали съседката ти е излязла.

Нов страх връхлетя Лейси, в сърцето й се заби острият нож на паниката. Знаеше, че някой трябва да провери как е съседката й, но дълбоко в нея душата й крещеше, че Иън е по-важен от откачената пияница, чиято небрежност най-вероятно бе предизвикала пожара.

— Иън!

Той не отговори.

Лейси грабна втори пожарогасител и се втурна към разбитата задна врата на съседния магазин. Навсякъде се търкаляха консервени кутии. Тя изпразни първия пожарогасител върху вратата, приготви втория и се хвърли навътре.

— Иън! Къде си?

Той я чу, преди да види силуета й в рамката на горящата врата. Сърцето му спря и после заби двойно по-бързо. Вдигна я на рамо, както се движеше приведен, и я избута през вратата в изпълнената с пушек алея, където миришеше като в рая в сравнение с ужасната къща.

— Как ти хрумна… — започна ядосано, но се разкашля. — По-късно ще се разправяме. Пожарогасителят, който донесох, пълен ли е още? — попита я с продран глас.

— Не.

— Има ли други? — продължи той, като продължаваше да кашля.

— В магазина.

— Къде?

— Тук. — Лейси му хвърли пълния пожарогасител и се втурна към задната врата на магазина си. Щеше да е по-лесно да отиде да го вземе сама, вместо да му обяснява.

Той опита да я спре, но реши да си спести дъха за кашляне и вдишване на кислород. Разбра как се борави с пожарогасителя, включи го и изгаси пламъците в купчината боклуци между двете къщи. Маркучът продължаваше да облива с вода, доколкото можеше, но не бе достатъчно. Иън намести маркуча в друга посока, така че да пръска вода към покрива на Лейси, където пламъците започваха да се плъзгат алчно откъм горящата в съседство къща.

Два пожарогасителя изтракаха наблизо. Иън захвърли изпразнения и взе един от пълните.

В далечината отекнаха сирени като песен за нещастието и смъртта.

Лейси остана неподвижна за момент, докато си поеме дъх, без да осъзнава, че трепери от адреналина и страха. Двете стари къщи изглеждаха като картина от светлина и мрак, огън и очакване. Там, където водата и пяната не достигаха, дървените греди димяха и блестяха от пламъците. Огънят вече достигаше до стрехите.

За пръв път осъзна, че ще загуби магазина и дома си в този пожар.

— Не! — изпищя тя. — Не!

Иън хвана пожарогасителя с една ръка, а с другата я придърпа до себе си, за да я утеши, доколкото може.

— Картините на дядо. Не може да изгорят!

Преди той да я спре, тя се изтръгна от ръцете му и се втурна към магазина. Вдишвайки пушек и страх на всяка крачка, изтича на горния етаж, свали чаршафите от леглото си и трескаво започна да увива картините. Сграбчи ги непохватно, обърна се и се блъсна в Иън.

— Дай ми ги — изръмжа той.

Не бе го чувала да говори с такъв глас.

— Те са на дядо. Не мога да…

Говореше си сама. Иън бе грабнал картините и я буташе надолу по стъпалата толкова бързо, че едва не й счупи врата. Тя зави към задната врата на магазина, но той я дръпна рязко и я повлече по пътеката между рафтовете към предната врата. Лейси отвори резетата, отключи, без да се замисля, и излезе със залитане в нощта, препъвайки се от страх и мъка. Той я улови, преди да е паднала, и я избута през улицата настрана от огъня.

— Добре съм — каза тя, вцепенена. — Пожарът…

— Не можеш да направиш нищо — прекъсна я Иън. — Стой тук.

— Само ако и ти стоиш с мен.

На светлината на уличната лампа той видя упорития й поглед и треперещи устни и разбра, че тя ще го последва веднага щом той тръгне.

— Имаме може би две минути — каза й. — Какво искаш да спасиш?

— Всичко. — Лейси се усмихна през сълзи. — Нищо. Важното е тук. Всичко останало може да бъде заменено по един или друг начин.

— Компютърни архиви?

— Имам копия в колата.

— Дрехи?

— Тази седмица има дванайсет гаражни разпродажби.

— Картините ти?

Тя потрепери.

— Има още там, откъдето са дошли.

Но изражението й показваше, че не е убедена в това.

— Пази тези, докато се върна — каза Иън и посочи трите платна, които бе оставил на тротоара.

Той се втурна обратно в магазина, преди тя да успее да го спре. Не можеше да спаси всичките й картини, но щеше да изнесе поне някои от тях. Грабна картината, съхнеща на статива, подбра произволно още от подпрените на стената, докато се събраха толкова, колкото можеше да носи, и побягна обратно по стълбите и навън от магазина.

Нощта бе оживяла от сирени, мигащи червени светлини и мъже, които крещяха разпореждания, докато разпъваха маркучи. Иън пусна картините в краката на Лейси и се втурна да вземе още, преди пожарникарите, крещящи от всички страни, да барикадират входовете.

— Не! — Изненадващо силните ръце на Лейси се впиха над лакътя му и ноктите й се забиха в кожата му.

— Има време.

— Ти струваш повече от няколко картини.

— Там има повече от няколко картини.

На устните й се появи несигурна усмивка.

— Въпреки това ти струваш повече.

— Не го казвай на данъчните.

Той я придърпа към себе си и я прегърна. Прегръща я дълго. После пристигнаха полицейските коли и от тях се изсипаха няколко униформени ченгета. Двама от тях забелязаха двойката на тротоара и се отправиха към тях.

Иън се подготви за въпросите, с които щяха да започнат да го засипват. В същото време се чудеше дали отговорите, които полицаите щяха да получат на тези въпроси, щяха да доведат в крайна сметка и до това да се разбере кой е запалил пожара.

И защо.