Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (36)

Глава 35

Хотел „Савой“

Петък вечерта, 20:00 ч.

Иън отключи вратата на апартамента на Сюза и махна с ръка на пиколото, който буташе количката, натоварена с художнически принадлежности. Лампичката на телефонния секретар мигаше нетърпеливо. Иън изруга мислено. Докато жените рисуваха, той бе прекарал повечето време, изцеждайки докрай търпението си и батерията на телефона си, в обаждания на множество държавни служители с полицейски значки, всеки с различен подход и поведение.

— Сигурно обажданията са от застрахователната компания — промърмори Лейси нещастно. — Оставих този номер, защото телефонът в съседната стая не работи.

— Аз го включих — обясни Иън. — Вече работи.

— Ох, подробности. Не ме бива да мисля за тях.

— Не може да са застрахователите — обади се Сюза. — Ти им даде пълен списък на стоките в магазина, преди да тръгнем за ранчото. Те няма да предприемат нищо, преди техният експерт да отиде на място, за да види какво е положението, а това няма да стане преди понеделник следобед.

Лейси стисна устни.

— Те чуха думата „палеж“ и побягнаха като ужилени.

— Това се нарича „използване на парите“ — обясни Иън. — Ти им ги даваш и те ги използват, докато не им докажеш, че трябва да ти върнат част от тях.

Лейси отмести една къдрица от очите си с изцапаните си с боя пръсти.

— Не казаха нищо категорично, но от това, което подразбрах, смятат, че сама съм запалила пожара.

— Не го приемай лично — успокои я Иън. — Палежът е често срещана застрахователна измама, затова са чувствителни на тази тема. Всъщност са направо… Охо, вижте тези цветя!

Той посочи едно огледало на стената в дневната. В него се отразяваше огромен букет, който изглеждаше като замръзнал фонтан върху нощното шкафче на Сюза. Някой й бе изпратил букет цветя, в сравнение с който надгробните паметници изглеждаха малки.

— Двамата с Доналд да не сте се скарали? — попита я той.

— Не. Освен това той знае, че всякакви цветя, освен орхидеите, събуждат сенната ми хрема.

Лейси погледна неочакваната цветна експлозия.

— С удоволствие ще те спася от тях. Изглежда, са от същия цветар, който е доставил и цветята на рецепцията. Явно ги прави по един тертип.

— Вземи ги. — Сюза махна с ръка. — Моля те! И ги сложи в най-далечния ъгъл на спалнята си.

Иън се протегна към цветята.

— Чакайте — обади се Лейси. — Трябва да има картичка, на която да пише от кого са.

— Не виждам такава.

Лейси внимателно размести цветята.

— Нито пък аз. Може би на рецепцията знаят.

— Обади се — каза Иън на Сюза настойчиво. — Не пропускай да им обясниш, че на вратата имаше табелка НЕ БЕЗПОКОЙ и някой е влизал въпреки това. Някой прекалено старателен служител ще трябва да получи няколко шамара през ръцете. Ако го направи отново, докато съм тук, може да го застрелям.

Сюза повдигна вежди, взе слушалката и набра номера на рецепцията. Докато бе заета с това, Иън взе две хартиени кърпички, за да не оставя отпечатъци, и занесе вазата в коридора.

Върна се с празни ръце.

— Е? — попита я.

Сюза избегна погледа му.

— В момента проверяват.

Лейси го погледна учудено.

— Остави цветята навън?

— Докато не научим откъде са дошли — да.

— Ти наистина си параноик.

— Всеки си има талант.

Той отиде в спалнята на Сюза, провери гардероба и тихо изруга. Без да каже и дума, отиде в стаята на Лейси, провери гардероба там и се върна в дневната точно когато Сюза затваряше телефона.

— На рецепцията не е отбелязано нищо за доставка на цветя. В момента проверяват графика за доставките.

Иън не се изненада.

— Някоя от вас, дами, да е слагала картините си под леглото или нещо такова?

— Не — отвърна Сюза.

— Нито пък аз — обясни Лейси.

Това също не го изненада. Той измърмори ядосано.

— Моля? — Лейси широко отвори очи.

— Проверете си гардеробите — нареди им Иън.

След няколко минути двете потвърдиха това, което той вече знаеше: седем картини липсваха. Четири на Сюза плюс картините на дядото на Лейси.

— Добре, ето какво ще направим — каза той. — Отиваме в ресторанта.

— Какво? — попита Лейси невярващо. — Картините ни са изчезнали, а ти искаш да вечеряме!

— Искам и двете да бъдете някъде сред хора. Най-модният нов ресторант в града е идеалното място.

Двете жени се спогледаха, присвиха рамене и се отправиха към вратата.

— Мисля, че току-що ни изпратиха в ъгъла — каза Лейси.

— Поне в ъгъла има чудесни вина — въздъхна Сюза.

Иън ги последва в коридора. Докато вървяха към асансьора, той извади мобилния си телефон и направи последното нещо, което би искал да стори, докато е на работа. Обади се на ченгетата. По тези места това означаваше Рори Търнър.

Търнър вдигна личния си телефон след две позвънявания.

— Да?

— Иън Лапстрейк е, шериф Търнър. Картини на Сюза за няколко милиона долара са изчезнали под носа на охраната ви.

— Боже! Някой пострадал ли е?

— Не. Ние бяхме в ранчото, когато е станало.

— Да се радваме и на малкото. Кога излязохте от хотела, за да тръгнете за ранчото?

— Към два — отвърна Иън.

— Съобщихте ли на рецепцията?

— Не. Повечето кражби са дело на вътрешен човек.

— Така си е. Ще дойда след петнайсет минути. Ще взема касетите от охранителните камери и графика с дежурствата и ще се кача.

— Ще ви чакам на рецепцията — каза Иън, излизайки от асансьора, който току-що бе спрял на първия етаж. — Ще прегледам касетите с вас.

— Да не намеквате, че ми нямате доверие?

— Доверие? Шерифе, та ние не се познаваме даже дотолкова, че да си разменяме картички за Коледа.

Рори се засмя:

— Трябва ли да ви предупреждавам да не пипате нищо?

— Как мислите?

— Ще се срещнем на рецепцията след петнайсет минути. И изпратете дамите в ресторанта или някъде другаде, за да не се пречкат на криминолозите.

Иън присви очи. Параноята му се бе засилила. Вероятно напълно неоснователно, но винаги съществуваше минимален риск.

— Няма да изпускам жените от поглед.

Той прекъсна и се обади в „Реъритис“. Много бързо го свързаха с Ес Кей Нийл. Като директор на охраната, Нийл бе формално шеф на Иън, само че Дейна често го прескачаше и изместваше за някои от собствените си ангажименти. Когато му отговори, Иън не се опита да смекчи неприятната истина и я съобщи направо:

— Издъних се. Изчезнаха няколко картини на Сюза.

— Глупости! — обади се тя толкова силно, че гласът й да се чуе по телефона. — Не си виновен ти. Аз настоях да ги оставим в стаята.

— Струва ми се, че Сюза е невредима — каза Нийл. — Тя не е пострадала, нали?

— Под добрите маниери — продължи Иън — тя е толкова бясна, че може да сдъвче някоя стоманена чиния. Иначе е добре.

— Значи не си се издънил.

Иън измърмори нещо, което отговаряше на настроението му.

Нийл не му обърна внимание.

— Имаш ли нужда от подкрепление?

— Не, мисля, че ще се справя сам.

— Спокойно, момче. Ако Донован искаше картините да стоят под ключ, щеше да поръча да изпратим двама души. Той познава жена си. Сега спри да се самосъжаляваш и ми дай Сюза. Тя може да ми опише картините и аз ще разпространя информацията. Ще пипнем негодника, когато опита да ги продаде.

— Винаги предполагаш, че е кражба по поръчка и че в такъв случай ще се появят на пазара. — Ободрен, Иън подаде телефона на Сюза. — Кажи здрасти на Ес Кей Нийл. Опиши му липсващите картини. Подробно.

Тя взе телефона.

— Иън не е виновен за случилото се.

— Вие го знаете, аз го зная. Когато той се овладее, и сам ще го разбере. Сега включвам на запис. Опишете ми откраднатите картини.

Сюза започна да говори.