Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (32)

Глава 31

Нюпорт Бийч

Петък сутринта

Рори се облегна на стола си, докато чакаше в едно кафене с изглед към океана. Пред него имаше чаша димящо кафе, черно като ада, но с много по-хубав вкус. Времето навън бе обичайното за януари в Южна Калифорния — слънчево, с топъл вятър откъм пустинята и безкрайно синьо небе — или поне докато смогът не се върнеше, когато вятърът обърнеше посоката си.

Отпи от кафето си, вдигна поглед и видя Дик Мърл да се задава. Той изглеждаше като вампир, който спешно се нуждае от свежа кръв, но всъщност беше главният следовател на пожарната в Нюпорт Бийч.

Рори се изправи и му подаде ръка.

— Добро утро, Дик. Благодаря ти, че ме вмести в натоварения си график.

Мърл стисна ръката му и се усмихна уморено.

— Човек трябва и да яде — каза той. — Щом окръг Морено черпи, съм гладен като вълк. От три седмици не мога да вдигна глава от работа.

— Да, чухме за поредицата палежи във вашия окръг. Лоша работа. Дано скоро хванете подпалвача.

Мърл седна тежко. Движенията му сами издаваха преумората от прекалено многото работа и липсата на достатъчно сън.

— Дано. Дотогава ще трябва да преживявам на кафе.

Сервитьорката се появи, видя как Мърл погълна една чаша кафе, наля му втора и остави каната върху масата, за да си осигури бакшиша. След като записа поръчката им и се отдалечи, двамата мъже известно време мълчаха и пиеха кафето си, загледани във вълните на океана.

— Сега, когато подпалвачът ви е виновен и за убийство след снощния пожар — поде Рори, — може да ви отпуснат допълнително хора.

Мърл пресуши и втората си чаша кафе, наля си още и въздъхна.

— Нещо съм разколебан за снощния пожар.

— Какво имаш предвид?

— Съвсем различен метод на действие. Ако може да се нарече метод.

Рори взе чашата си в ръка и се приготви да слуша.

— Нашият сериен подпалвач си пада по празни сгради, цигари, запалки, свещички за рожден ден и керосин — каза Диг. — Много бавен фитил, водещ към парцали, напоени с керосин. Доставя му удоволствие да чака партито да започне.

Рори кимна.

— После се кефи да гледа как огънят гори и как ние търчим като мравки, на които им пари под краката — продължи Мърл.

— Но не и снощи?

— Не знам. — Следователят се прозя, докато челюстта му изщрака. После пак се прозя и разтърка бледосините си очи. — Това е съвсем предварителна преценка. Едва сме успели да започнем нормално разследване на снощния пожар.

— Разбирам те. Няма да записвам думите ти. Просто съм любопитен. Ако този негодник се прехвърли в окръг Морено, искам да знам как действа.

— Добре. Ето с какво разполагаме. Студена ветровита нощ, алея с малки магазинчета от двете й страни, две стари къщи, които са магазини на първия етаж и апартаменти на собствениците си на втория.

Рори бе научил това от полицейските доклади, но не каза и дума.

— Имаме няколко постоянни бездомници в района, две-три стари жени. Още двама скитници, които си търсят място, където да се изпикаят и да спят на завет. — Мърл разтри очи и си наля още кафе. — Наоколо няма никой друг, освен собственичките на магазините, които са спели в двете стари къщи.

— Клошарите видели ли са нещо?

— Ти как мислиш?

— Мисля, че са били пияни и са спали непробудно.

— Точно така. Не са видели, нито чули нищо, докато сирените не ги събудили.

Сервитьорката донесе чиниите със закуската им. Рори си бе поръчал препечени филии, плодове и бъркани яйца. Мърл бе готов да изяде всичко, освен ръката, която го хранеше: яйца, палачинки, пържола със сос, картофи, препечен хляб, бисквити, шунка и две чаши мляко.

— Още масло, ако обичате — каза той на сервитьорката. — И конфитюр.

— Боже, как хапваш — възкликна Рори. — Познавам те от години и не си наддал нито грам.

— Праведен живот, молитви и работни дни от по двайсет и четири часа. — Мърл започна да поглъща храната и каза, дъвчейки: — Та момчетата разпитаха скитниците — извини ме, хората с жилищни затруднения — и не научиха нищо.

Рори се засмя и поклати глава.

— Ако работата ти зависеше от гласоподавателите, щеше да миеш подове.

Дик не възрази и продължи да дъвче. Нетърпимостта му към политиката от всякакъв вид бе въпрос на лични убеждения.

— Моите хора намериха следи от петролни продукти, което не е нещо необичайно: това е алея, на която хората паркират колите си, сменят маслото им и изнасят боклука си. Пластмасите се произвеждат от петрол, както знаеш. Намериха и пластмасов бидон с боклук, който бе почти разтопен.

— Източникът на огъня?

— Да. — Мърл изяде палачинките със сироп и изпи едната чаша мляко, след което се зае със солената част от закуската си. — Наоколо имаше достатъчно боклуци, за да се подпали половината град. Нищо чудно вятърът да е съборил бидона и огънят да се е разпрострял. Предполагам, че скитниците са запалили огън в него, за да си стоплят ръцете, а когато пожарът е пламнал, са избягали яко дим.

— Значи не е вашият подпалвач? — попита шерифът.

Дик пийна кафе и се зае с пържолата. Говореше и дъвчеше с изненадваща експедитивност:

— Къщите не са необитаеми, нито празни. Няма фасове от цигари там, където той би стоял, за да наблюдава. Няма празна опаковка от свещички за рожден ден, оставена, за да ни подразни. Не, не е нашето момче.

Рори се облегна назад и стигна до тази част от разговора, която всъщност го интересуваше — или по-точно, интересуваше Уорд.

— Да не е някой подпалвач, нает, за да се приберат парите от застраховката? — попита той.

— Възможно е. Магазинът, в който е умряла жената, не изглеждаше нищо особено. За колко пари може да са застраховани магически кристали и фалшиви витамини? Освен това май изобщо е нямала застраховка.

— А другият магазин?

— На художничката ли? — Мърл сви рамене и погълна последното парче от пържолата, след което се насочи към бисквитите. — Застрахован е. Държала полицата в банков сейф заедно с някои други документи.

— Колко ще й дадат?

— Не знам. Тя каза, че бизнесът вървял достатъчно добре, за да си плаща наема и да й остава малко, и че от застраховката няма да получи повече от това. Все пак проверяваме и по тази линия.

— Ами самите стоки? — попита Рори. — Имало ли е нещо, заради което си е струвало да се изгори цялата къща, за да се вземе застраховката му?

— Имала някакви стари филмови плакати, които очевидно не били евтини, и разни неща, твърде стари, за да са боклуци, но не толкова, че да са с антикварна стойност. Нищо особено. Освен това тя каза, че успяла да изнесе най-ценните, преди магазинът да изгори.

— Какви са те?

— Три стари картини.

Усмихнат, Рори побутна чинията си към Мърл.

— Хапни още малко.