Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (47)

Глава 46

Хотел „Савой“

Събота вечерта

След вечерята гостите се разхождаха из лабиринта от картини и си отбелязваха кои се продават и кои — не. Хората четяха ръчно написаните от Сюза коментари до всяка картина, водеха си бележки и продължаваха да обикалят. Господин Гудман пак се държеше като овчарско куче и нежно, но безмилостно подканваше присъстващите да не се задържат дълго на едно място по пътеките. Като мислеше единствено за успеха на търга, той хвалеше обикновените и безличните картини и подчертаваше колко ценни са коментарите на Сюза за бъдещите им собственици.

Лейси се остави да я води потокът от хора. Отделена от Сюза, тя се радваше на блажената анонимност да бъде част от тълпата, която разглеждаше картините. На сцената Иън практикуваше навъсеното си наблюдение, а облечената в работна престилка Сюза рисуваше по памет това, което някога се бе наричало Пясъчният залив. Тя нямаше да позволи на някакъв крадец да попречи на обещанието й пред семейство Форест да дари на музея „Савой“ пейзаж на ранчото.

— Наслаждавате ли се на събитието? — попита Савой, застанал до Лейси.

— Някои от картините са удивителни.

— Това хубаво ли е или лошо?

— И двете.

Той се засмя и погледна картината, пред която стояха. Беше необичайна интерпретация на буреносни облаци и крави. Едновременно енергична и недисциплинирана. Примитивна, но завладяваща.

— Знаете ли нещо ново за кражбата? — попита Савой, премествайки се пред следващата картина заедно с Лейси.

— След като вие вечеряхте на една маса с шерифа, се канех да ви задам същия въпрос.

— На вечерята той беше в качеството си на бивш и бъдещ член на семейството — отвърна й кисело. — Нищо официално.

Тя го погледна.

— Бивш и бъдещ?

— Сестра ми е негова бивша съпруга. Утре ще се женят отново.

— О, сега се сетих. Това е чудесно. Надявам се. — Лейси чу собствените си думи и примигна. — Не исках да го кажа така, както прозвуча.

— Не се тревожете. Всички си имаме своите съмнения относно този брак.

За кратко и двамата се взираха в акварела, изобразяващ чайки в полет. След момент Лейси се озова извън лабиринта и лице в лице с картините на дядо си.

— Разбрах, че имате доста от картините на този художник? — попита Савой.

— Да.

— Може ли да попитам колко?

Тя се обърна към него. Би предпочела изобщо да не обсъжда фалшификатите, но не се сещаше за учтив — или поне не груб — начин да се измъкне от този разговор.

— Защо?

— Както ви казах преди, баща ми колекционира картини на този художник. Особено мрачните му творби. — Савой посочи басейна.

— Няма да коментираме вкуса му — измърмори Лейси.

— На вас не ви ли харесват?

Тя въздъхна.

— Те са гениални. Просто не мога да си представя да ги виждам край себе си всеки ден.

— Тях? Значи не са само тази и откраднатата?

По дяволите, на този човек нищо не му убягваше.

— Да.

— След като не искате да си ги окачите вкъщи и имате множество от тях, фондацията с радост би закупила една или повече за музея.

— Вече се досетих за това — каза Лейси. — Но не съм готова да продавам.

— Ако размислите преди края на търга, ще ви дам сто хиляди долара за картината с удавената жена и ще даря същата сума на Приятелите на окръг Морено.

Тя го погледна с широко отворени очи.

— Мили боже, това са много пари!

Савой се усмихна леко и мислено наруга манията на баща си по тези картини.

— Така е. Но колекционерите са готови на крайности, когато искат да се сдобият с нещо. А аз съм готов на крайности, за да зарадвам баща си.

Лейси скръсти ръце на гърдите си, обърна се и го погледна право в очите.

— Вижте, ще говоря направо, защото не съм добра в любезностите.

Усмивката на Савой стана по-мила.

— Бих могъл да ви харесам, госпожице Куин.

— Обещания, обещания… — Но тя отвърна на усмивката му. — За мен е нещо ново тези картини да бъдат на показ. Трябва да свикна с идеята за тяхната стойност. Не ми е лесно. И трябва да съм сигурна, че те са наистина ценни, преди да започна да ги продавам за хиляди долари.

— Готов съм да поема риска.

— Но аз не съм. Ще изпратя всички картини на „Реъритис Ънлимитид“, за да ги оценят.

— Отлична фирма. Ще ми бъде интересно да науча какво са казали. — Той замълча. — Всичките ли ще изпратите? Дори тези, които са тук тази вечер?

Тя кимна.

— Музеят се надяваше да ги изложи временно — каза Савой. — Мисля, че това изискване присъстваше във формуляра за участие.

— Изискване?

— Може би изискване е силна дума. Настойчива покана навярно е по-точно казано.

Лейси се замисли, после сви рамене.

— Докато от „Реъритис“ поискат тези три картини, мога да ги оставя във ваши ръце.

— Благодаря ви — усмихна се широко той. — Баща ми ще остане извънредно доволен.

— Това значи много за вас, нали?

— Разбирате ли се с баща си, госпожице Куин?

Тя се замисли за споровете им напоследък и за някои не толкова скорошни разногласия. Това, което си мислеше, явно се изписа на лицето й.

— Нито пък аз — през повечето време — каза Савой. — Затова за мен е още по-важно да го зарадвам, когато имам тази възможност. Ако ме извините, ще му съобщя, че обмисляте възможността да продадете картините, ако ние направим съответстващо по размер дарение за Приятелите на окръг Морено.

Преди Лейси да отговори, Савой се загуби в тълпата, която се бе събрала край сцената, за да гледа как рисува Сюза. След малко той вече говореше с някакъв мъж, с когото изобщо не си приличаха, освен че и двамата имаха нещо сурово около очите. Уорд Форест — бащата, когото синът толкова искаше да зарадва.

Лейси му пожела успех.

— Госпожице Куин?

Тя се обърна бързо и видя елегантната блондинка.

— Госпожице Форест?

— Не задълго. Пак ще се разделя с моминското си име заради Рори Търнър.

— И аз така чух.

Блис се усмихна по същия начин като брат си.

— Клюките се разпространяват мълниеносно.

— Цената да си член на най-видното семейство в окръга и щата.

Блис сви рамене нетърпеливо.

— Свикнала съм. Дори съм наливала масло в огъня само за да гледам как баща ми се ядосва.

Лейси опита да не се разсмее.

— Той почервенява и после спира кранчето с парите — обясни Блис. Умело начервените й устни се свиха в начупена, непреклонна линия.

— Хм! — каза само Лейси.

— Вижте, наистина съм любопитна да науча нещо за този художник. — Блис посочи картината с удавената жена.

— Също като доста други хора.

Блис прехапа устната си, после и палеца си.

— Просто реших да ви предупредя за баща ми. Той мрази клюките, а тази картина отново ще ги отприщи с пълна сила.

— За какво говорите?

— Майка ми беше блондинка, тя носеше тази гривна постоянно и умря в нашия басейн една нощ. Сама. Следователят заключи, че е било нещастен случай заради комбинацията от лекарства, алкохол и гореща вода. Според клюките било самоубийство, защото последният й любовник я напуснал заради по-млада жена. А тази картина… — Блис си пое рязко дъх. — Татко няма да се зарадва на това. Нито пък превзетата госпожица Анджелик Уайт.

Лейси изстреля първото, което й хрумна:

— Защо?

— Защото тази картина твърди, че майка ми е била убита.

Лейси бе прекалено шокирана, за да каже нещо. Нямаше значение. Блис продължаваше да говори.

— А кой ще знае по-добре от мъжа, който го е направил? — попита Блис с огорчение. — Жалко, че негодникът не е подписал картината. За убийство няма давност.