Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (7)

Глава 6

Нюпорт Бийч

Вторник следобед

„Намерени загубени съкровища“ се намираше близо до Пасифик Коуст Хайуей, на няколко пресечки навътре от крайбрежната ивица, в район, където месечните наеми нямаха размера на националния дълг на развиващите се страни. Улиците не се метяха толкова често, колкото би трябвало, и нощем по тях се настаняваха бездомници, но нямаше наркомани и проститутки. Засега.

Лейси се надяваше някой ден да притежава магазин с лице към оживена крайбрежна артерия. Някой ден, но не сега. Сега се чувстваше щастлива, че успява да плаща наема и да й остава достатъчно от нейната половина от печалбата, за да си купува храна и два пъти седмично да провежда експедициите си по битпазари, гаражни разпродажби, магазини за втора употреба и други подобни. Освен различните занаятчийски произведения, които Шейла откриваше в Съединените щати и Южна Америка, разпродажбите на стари вещи бяха основният източник на стоки за магазина им — загубени съкровища от други дни и места, чакащи по рафтовете да бъдат открити тук и сега.

Лейси влезе непохватно през задната врата на магазина, жонглирайки с трите увити картини и една голяма платнена торба, в която често събираше багажа си, когато отиваше някъде с преспиване. Острият крайбрежен вятър никак не й помагаше. Чувстваше се като хвърчило без въже.

Ритна вратата зад себе си и се ослуша за Шейла, която си беше тръгнала от склада преди нея, за да поеме следобедната смяна в магазина им. Дори и през затворената врата не се чуваше нищо, освен приглушената стоманена река на колите по магистралата.

— Шейла? — извика Лейси.

— Отзад съм. Наслаждавам се на най-новата ти картина.

— О! Изглежда, днес сме били затрупани от клиенти.

Смехът на Шейла се понесе откъм апартамента над магазина.

— Между един и два часа успяхме да покрием разноските си и да излезем на печалба и после бяхме отворени още няколко часа.

— Слава богу!

— Трябва ли ти помощ, за да вдигнеш това горе? — попита Шейла.

— Засега се справям.

Лейси се отправи към стълбището в дъното, водещо към горния етаж, където живееше тя. Там рисуваше собствените си мечти в пленерен стил^[1] и държеше някои стоки, когато магазинът долу бе твърде пълен, а зетят на Шейла нямаше свободни складови клетки, които да им предостави безплатно.

Звукът от нещо, блъскащо се в стената, накара Шейла да се покаже на горната площадка. Видя Лейси да се бори с някакви пакети, големи почти колкото нея.

— Предложих ти да поема поне единия — каза Шейла.

— Не. Ако нещо се случи с тези проклетии, искам аз да съм си виновна.

— Скъпа, те не са чак толкова ценни.

— Е, остави на Сюза Донован да прецени това. Според мен дядо ми е неоткрит гений от калифорнийската пленерна школа.

Шейла поклати глава и слезе по стъпалата навреме, за да подхване една от картините, която се канеше да политне в неизвестна посока.

— Коя е тази? — попита тя.

— Не знам. — Лейси издуха кестенява къдрица от очите си.

— Не бих искала да си мисля, че точно аз съм спасила гадната картина с убийството.

— Тогава недей.

— Да я спасявам?

— Да си мислиш.

Шейла понечи да каже нещо, после поклати глава. В момента не бе в състояние да следва неочакваните обрати в мислите на приятелката си. Едновременно приготвяше багажа си за поредното пътуване за стока из Андите и се опитваше да довърши ревизията, така че главата я цепеше непоносимо.

— Добре — съгласи се тя. — Няма да мисля.

Лейси подпря увитата картина на една купчина завършени платна без рамки — нейни, не на дядо й. Картината започна да се плъзга надолу и тя я спря с един от големите червени пожарогасители, които държеше в апартамента си.

Звънецът на вратата проехтя весело.

— Клиентите ме зоват — каза Шейла и се отправи надолу по стълбите.

— Аз ще отида — предложи Лейси и се втурна към магазина. — Заслужаваш почивка след тази разправия с ревизията. В хладилника има пресен портокалов сок. Или бира, ако денят ти е бил твърде уморителен.

Тя се движеше толкова бързо, че почти всичките й думи бяха чути от Иън Лапстрейк, който разглеждаше магазина. Той гласува мислено за бирата и за твърде уморителния ден. После се зае отново да обикаля помещението в търсене на собствената си представа за съкровище: плакати на уестърни от времето, преди Южна Калифорния и целият Югозапад да бъдат асфалтирани, задушени от смог и като цяло съсипани от индустриалното развитие.

Точно затова бе тръгнал от Ел Ей рано и се бе отбил по Пасифик Коуст Хайуей, преди да отиде на летище „Джон Уейн“, за да посрещне Сюза Донован: ако човек се оглеждаше внимателно, съвсем близо до магистралата можеше да се зърне старата Калифорния. Точно така бе открил „Намерени загубени съкровища“ — къща на два етажа, построена през двайсетте, сместена между заведение от верига за бързо хранене и някакви измамници, които продаваха контрол върху собствената карма в магазин с името „Космическа енергия“. Иън смяташе, че всичко това са пълни глупости. Но пък хората неведнъж го бяха обвинявали, че е циник.

Лейси забеляза новия клиент, преди да стигне до най-долното стъпало. Обзе я смущение. Макар и с гръб към нея, се виждаше ясно, че е висок поне метър и осемдесет и раменете му са достатъчно широки, за да изпълват черното му джинсово сако. Изведнъж тя се зарадва, че Шейла е горе. Повечето им клиенти бяха сами жени или жени, мъкнещи отегчените си отегчителни съпрузи. Който и да беше този мъж, не изглеждаше отегчителен.

— Мога ли да ви помогна? — попита го любезно.

— Търся плакати на стари филми — отвърна Иън и се обърна.

На пръв поглед момичето, което стоеше на безопасните пет метра от него, не изглеждаше достатъчно голямо, за да работи. Вторият поглед му подсказа това, за което вече се досещаше. Видът й лъжеше. Под буйните къдрици имаше преценяващи канелено кафяви очи и уста, която напираше да се усмихне. Изобщо не беше момиче. Жена, облечена в изпръскани с бои риза и дънки, която не забелязваше как изглежда.

— Стари филми — повтори тя. — Филми ноар?

— Уестърни.

— Трябваше да се досетя.

Той погледна краката си.

— Как? Нямам каубойски ботуши.

— По джинсовото сако.

Той се усмихна и реши да не й казва, че то е чудесно прикритие за кобура на рамото му.

— Уф, все забравям за това.

Лейси попи усмивката на мъжа и се учуди, че се почувства смутена. Усмивката, която му отправи в отговор, бе по-скоро одобрителна, отколкото професионално любезна. Несъзнателно се приближи към него.

— Повечето хора, които се отбиват тук, все още боготворят филмите ноар — каза тя и махна с ръка към трите поставени в рамки плаката, които висяха над касата, защитени от слънцето от специално стъкло.

Иън погледна плакатите. Въпреки че бяха за черно-бели филми, филмовите магнати бяха предположили правилно, че цветът продава по-добре. На повечето плакати имаше поне няколко ярки елемента. На всеки мъж с тъмна шапка и сако — без вратовръзка — и с провесена цигара на уморените от живота устни се падаше по една жена с лъскава жълта коса, тяло като пясъчен часовник, кремава кожа и права рокля до коляното, червена и прилепнала. Някакъв пистолет — обикновено несъответстващ на периода — димеше на преден план. Всичко, освен роклята и косата на мадамата, имаше мрачни оттенъци, които се дължаха повече на предварителния замисъл, отколкото на реализма при заснемането на черно-белите филми.

— Аз лично предпочитам черно-бялото с повече цвят — каза той сухо.

Лейси се засмя.

— Аз също, но това ми е работата, а този тип плакати се търсят. — Тя посочи към едната страна на магазина. — Плакатите на уестърни и мюзикъли са в коша точно до вазите в стил деко. Ще ви помогна, но трябва първо да си измия ръцете. Размествах разни неща в склада.

— Там явно е доста шарено.

Тя погледна ръцете и дрехите си.

— Ох! Забравих. Рисувах, преди да се заема да избирам три картини за една благотворителна изложба, а после се върнах и… О, боже, отплеснах се в излишни приказки. Идете да погледнете там. Аз ще се върна ей сега.

Вместо да й каже, че може да продължи да говори просто заради удоволствието да слуша смеха в гласа й, Иън отиде при коша и започна да рови из плакатите, подлепени с картон на гърба и с прозрачно фолио отпред. Мюзикъли и още мюзикъли. Въпреки че не ги събираше, Иън се усмихна на разточителството на цветове, което преминаваше под пръстите му. Също като уестърните, мюзикълите възвеличаваха една не толкова уморена Америка. Това му харесваше. Светът беше достатъчно брутално място и без да се правят филми за това.

Уханието на сапун и нещо женствено го достигна още преди да чуе стъпките, които се приближаваха зад гърба му. Сега вече тя не се държеше толкова предпазливо с него. Приближи се толкова, че той почти можеше да я целуне. Винаги бе харесвал жени като нея, общителни и интелигентни. Фактът, че това се комбинираше с едно определено женствено тяло, също не вредеше.

Трябваше отново да посети този магазин. Скоро. Тъй като благотворителната изложба бе чак в края на седмицата, сигурно щеше да му остане време да дойде да огледа на спокойствие всичко в магазина, може би дори и жената. Под боята по пръстите й нямаше никакви пръстени. Но пък може би тя не носеше бижута, когато рисуваше или работеше в склада.

— Някакъв напредък? — попита тя, загледана в устните му. Питаше се дали целувките му са топли като усмивката му.

— Още не. Но това е много добра колекция.

— Благодаря. Повечето от тях бяха на дядо ми.

— Той с филми ли се занимаваше?

— Не. Ако не се брои рисуването на декори.

— Е, с това човек може да си изкарва прехраната — каза Иън. — Така че се брои.

Усмивката на Лейси помръкна. Тя си спомни за караниците между баща й и дядо й по въпроса как възрастният Куин печелеше парите си.

— А, ето един страхотен — възкликна Иън.

Лейси го заобиколи и погледна. Плакатът наистина беше великолепен. Джон Уейн в „Хондо“. Прииска й се да каже, че клиентът й доста прилича на младия Уейн. В последния момент реши да не го прави. Той можеше да го възприеме като флирт.

Може би щеше да има право. Отдавна не бе виждала нищо толкова интересно, колкото усмивката на този мъж, очевидното му удоволствие от плакатите и ненатрапчивата интелигентност.

— Този беше един от любимите на дядо ми — каза Лейси.

Иън погледна дискретния етикет на гърба на картона и въздъхна.

— Очевидно знаете цената на притежанията си.

— И още как.

— Някакво намаление на цената?

— Не много.

— И колко е то?

— Живеете в Калифорния, нали?

Той кимна.

— Мога да спестя данъка върху продажбата — обясни тя.

Иън погледна часовника си. Можеше да успее да стигне до летището и да купи плаката преди това.

— Значи се разбрахме. Чек или кредитна карта?

Лейси примигна. Ето я пак — бавна, топла и толкова нежна, че човек трябваше да я види, за да повярва на очите си. Такава усмивка би трябвало да се регистрира като смъртоносно оръжие. Насили се да се отърси от унеса си и да се съсредоточи върху сделката.

— Местен чек ли?

— Ако „Ъпланд“ се брои за местен — да.

Тя се поколеба. „Ъпланд“ не беше точно местна банка, но не беше и далече. А Лейси определено мразеше да дава на алчните компании за кредитни карти два процента от трудно изкараната си печалба.

— Радвам се да се запознаем, съседе — каза тя и протегна дясната си ръка. — Аз съм Лейси Куин, притежавам наполовина този магазин.

— Иън Лапстрейк, съсед по щат.

Той стисна ръката й. Уверената й женствена сила му напомни за Дейна. Пусна ръката на Лейси, преди тя да се смути от жеста си за съседството, тъй като двамата всъщност живееха на един до три часа разстояние един от друг, в зависимост от задръстванията по магистралите.

— Сега ли ще вземете плаката, или искате да го изпратим на някакъв адрес? — попита тя.

Иън погледна лявата й ръка — измита, без халка или следи от пръстени — и реши, че ще се върне по-късно, за да си вземе плаката.

— Може ли да ми го пазите ден-два?

— Разбира се.

Той извади чековата си книжка от джоба на сакото и я подпря на бедрото си.

— Ще ми услужите ли с химикалката си?

Лейси потупа джобовете на дънките си.

— Нямам в себе си.

— Ами тази? — Той умело извади една химикалка от къдриците край дясното й ухо.

— Вие да не сте фокусник?

— Само в мечтите си. — Бързо написа чека, откъсна го и отново пъхна химикалката в гнездото от къдрици, преди тя да успее да реагира. — Не съм подозирал, че косата може да има толкова нюанси на кестеняво, златисто и почти червено. Много е красива.

Преди тя да осъзнае комплимента, Иън вече се бе отправил към вратата.

— Кой беше този? — попита Шейла откъм стълбището.

— И аз се чудех същото.

Лейси се чудеше още и дали наистина бе видяла очертанието на кобур на рамото, когато той се наведе, за да напише чека, и сакото се опъна на гърба му.