Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (14)

Глава 13

Нюпорт Бийч

Сряда

Лейси намръщено стисна една четка със зъбите си и погледна пейзажа, който рисуваше. Не се получаваше. Може би защото мислеше за Сюза и картините на Дейвид Куин. Може би просто днес й беше лош ден и не трябваше да опитва да рисува.

А може би влагаше цялата си енергия в това да се чуди какво да прави с поредицата имейли от един от най-могъщите мъже в Калифорния.

Не му обръщай внимание. Ще се откаже.

Тя яростно издуха къдрицата, която висеше над дясното й око, смени четките и добави още малко жълто към зеленото на четката си.

Татко ще започне да бълва змии и гущери, ако научи.

И точно така изглеждаше картината, върху която работеше — като разложени зелени гущери.

— По дяволите! — избухна тя и хвърли отвратено четката.

— Не е зле — каза Иън.

Лейси се задави и се обърна толкова бързо, че едва не политна.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да взема плаката си и…

— Той е долу.

— Твоята колежка ме изпрати тук — обясни Иън, без да й обръща внимание. — Сюза иска да дойдеш да рисуваш с нея на открито в ранчото „Савой“.

Лейси го погледна неразбиращо.

— Какво?

— Моят плакат — каза той, като започна отново от началото. — Нали се сещаш, онзи, който…

— Не това — прекъсна го тя. — Сюза иска аз да рисувам с нея?

— Да. — Той наклони леко глава и се вгледа в изумените й кафяви очи. — Нещо лошо ли има в това?

Лейси си пое дълбоко дъх. После още веднъж.

— Сюза е богиня.

— Ще трябва да кажа на синовете й. Те още не са разбрали. Арчър си мисли, че е смъртна, която се нуждае от нежност и любов. — Иън се усмихна бавно.

— Не се усмихвай така — изстена тя. — И без това ми е трудно да мисля.

Той се засмя и нави една лъскава кестенява къдрица около пръста си. После пусна косата й и погали с пръст бузата й.

— Ти си уникална, госпожице Марш.

— По-скоро една от многото, които се давят в тази усмивка.

— Но никоя не е имала проблем да изплува обратно много бързо.

— Аз никак не се справям с лабиринтите — призна Лейси.

— Това трябва да ме обезкуражи ли?

— Приеми го за предупреждение. — Усмихна се дяволито и си пое дълбоко и предпазливо дъх. Боже, този мъж си го биваше. Изобщо не я притискаше, а сърцето й направо подскачаше. — Сюза наистина ли иска да рисувам с нея?

— Не вярвай на мен. Сама я попитай.

— Супер!

— Какво?

— Нищо. Просто супер. Ще бъда кълбо от нерви и ще пръскам с бои навсякъде — въздъхна Лейси. — Но Сюза е преподавала на студенти и сигурно е свикнала с благоговеещи ученици, които се движат непохватно край нея.

— След десет минути вече никога няма да мислиш за нея по този начин. Ще бъде просто Сюза — съпруга, майка и жена със страхотно чувство за хумор и ум като стоманен капан.

— Пропусна да споменеш това, че е красива — отбеляза Лейси, замислена за дребната й елегантна фигура.

— Тя е щастливо омъжена за човек, който ще ми разкатае фамилията, ако ме хване да флиртувам с жена му.

— Е, кога ще ходим да рисуваме?

— От хотела приготвиха чудесна кошница за пикник, така че можем да тръгнем веднага щом си готова.

— Кой хотел?

— Този, който ще се открие в събота с благотворителния търг.

— Хотел „Савой“? Да не би да сънувам?

Иън мързеливо протегна ръка, сякаш се канеше да я ощипе.

Лейси цапна пръстите му.

— Не, не искам да се будя. Получавам Сюза и обяд, приготвен от готвача на петзвезден ресторант?

— Петзвезден, а? Нищо чудно, че храната миришеше така хубаво.

Зад гърба на Лейси компютърът й издаде звуков сигнал, с което известяваше, че е пристигнал нов имейл.

— Нещо важно? — попита Иън.

Тя сви рамене и измърмори:

— Ами…

Той погледна екрана. Електронната й поща бе отворена. Виждаха се пет писма, три от тях непрочетени. На екрана се появи шесто.

— Винаги ли си толкова любопитен? — попита Лейси, когато той се наведе към компютъра.

— Да.

— Никой ли не ти е казвал, че не е възпитано да четеш чужда поща?

— Много хора са ми го казвали, но собствената ми поща е ужасно скучна.

Тя натисна един бутон на клавиатурата и пощата се затвори.

— Жалко — каза той. — Тъкмо ставаше интересно. Какво иска Савой Форест?

— Да купи картините ми.

— Това е страхотно! — Иън погледна платната, които бяха скупчени или закачени на стената. — Кои по-точно?

— Не тези, които аз съм нарисувала. Картините на моя… картините, които показах на Сюза — поправи се бързо тя.

— А, това обяснява нещата.

— Кои неща?

— Защо имейлите бяха адресирани до госпожица Марш.

И защо имаше само шест имейла, всичките — от последните двайсет и четири часа. Очевидно „госпожица Марш“ беше съвсем нова идентичност, създадена наскоро, вероятно поради тайната на картините. Иън вече почти бе отгатнал всичко това, но в неговата работа независимото потвърждение на фактите беше винаги добре дошло. Той наистина искаше да разбере какво крие Лейси и защо.

Запита се дали един пикник с шампанско ще развърже езика й.