Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (5)

Глава 4

Корона дел Мар

Вторник

Лейси Куин стоеше в средата на големия склад на съдружничката си и се чудеше как изобщо ще избере само три от стотиците завладяващи картини на дядо си. Трябваше да открие правилните картини, най-добрите, които Сюза Донован да оцени.

Но беше просто невъзможно да избере. Може да не съм прочела добре правилата, помисли си Лейси с надежда. Погледна брошурата в ръката си. Нищо не се бе променило. Указанията все така дискретно настояваха: МОЛЯ, НЕ ПОВЕЧЕ ОТ ТРИ КАРТИНИ НА ЧОВЕК.

— По дяволите — измърмори тя.

— Сега пък какво? — попита Шейла Карлайл от другия край на помещението.

Лейси се стресна. Беше забравила, че нейната съдружничка и стара приятелка е в склада. Рисуването и картините имаха този ефект върху мозъка на Лейси, както неведнъж бяха изтъквали мнозина. Тя виновно погледна през рамото си. Шейла седеше с кръстосани крака на циментовия под, а по черния й клин и червен суичър бяха полепнали като конфети множество етикетчета с цени. Лъскавият й лаптоп се крепеше несигурно върху дългите й крака, докато тя попълваше цените и наличностите от магазина им. Тази работа Лейси трябваше да я свърши или поне трябваше да участва.

— О, просто се надявах да не съм прочела правилно указанията в брошурата — измърмори тя.

Шейла вдигна поглед.

— А?

— Благотворителният търг. Позволяват да се носят по три картини, които да се покажат на Сюза Донован, а аз не мога да ги сведа до по-малко от шест.

Шейла отново се наведе над компютъра.

— Не те виня. Аз харесвам всичките ти картини.

— Няма да показвам мои картини, а на дядо Куин.

— Твоите са по-добри от неговите.

— Много си мила, но ти не си специалист.

— Знам какво ми харесва и това са твоите картини. И какво от това? Можеш да ме упрекнеш във вулгарен и разпътен вкус.

Лейси се засмя, поклати глава и се върна към шестте платна на Куин. Отново ги пренареди. Може би този път различният ъгъл, под който падаше светлината, щеше да разкрие някакви недостатъци — липса на дълбочина или леко изкривени композиции, — каквото и да е, което да я накара да изключи три от тях.

Пет от шестте картини бяха изцяло в традицията на южнокалифорнийските импресионисти — лирични, но завладяващо пресъздадени пейзажи, отдавна изчезнали под багерите и валяците, оформили парцелите, върху които сега се издигаха скъпи имения с изглед към океана. „Пясъчният залив“ беше типичен пример. Картините на дядо й показваха пейзажа отпреди петдесет години. Имаше златисти плажове, където не бе стъпвал човешки крак, крайбрежни скали, на които нямаше къщи. Клисурите бяха покрити със зелена трева и вместо модерните циментови водостоци и телени огради, грациозни евкалиптови дървета танцуваха от морския бриз.

Независимо дали Дейвид Куин беше рисувал крайбрежни планини, пясъчни ивици, тревисти поляни или шубраци и каньони, повечето платна възвеличаваха Южна Калифорния отпреди огромното увеличаване на населението в края на Втората световна война. Земята бе пълна със светлина, шир и чист въздух.

Имаше и други картини, на които Лейси се възхищаваше от професионална гледна точка, но не би ги окачила в собствения си дом като част от живота си. Може би една десета от неговото творчество бе в духа на мрачната школа на социалния реализъм, която бе изместила пленерните художници след Голямата депресия. Не че мрачните платна на Куин се вместваха в тази категория. Не съществуваше подходящ термин в изкуството, който да отразява тъмната страна от таланта на дядо й.

Сюитата на смъртта.

Художническото й съзнание искаше тя да включи по картина от всеки от трите вида смърт — огън, вода и земя (катастрофа), — но не можеше да се реши да го направи. Беше се спряла на една от водните картини с нейния смразяващ контраст на кървавочервен писък, руса коса, тюркоазна вода и мастиленосиня нощ. Човешката фигура се виждаше ясно, битката със смъртта беше интимна и ужасяваща.

Лейси въздъхна и продължи да избира трите най-добри картини от шестте. Пренареди ги, като подпря две на големите пожарогасители, които настояваше да държат в склада. Фобията на дядо й от пожар в ателието и складовото пространство се бе предала изцяло и на нея.

Когато Шейла забеляза възцарилата се тишина, изпъна гърба си и погледна приятелката си. Както винаги, косата на Лейси приличаше на великолепна вихрушка от буйни, дълги до раменете къдрици с цвят на канела, точно такива, каквито жените с права коса примираха да имат. Останалите щрихи бяха също толкова небрежни — избелели дънки, сандали, боси крака, трикотажна риза, която вероятно бе открита на някоя от гаражните разпродажби, където и двете редовно ходеха, търсейки стоки за магазина си. Засъхнали петна от боя оформяха невероятни шарки върху ризата и дънките.

После Шейла забеляза шестте наредени картини.

— Скъпа, няма да показваш тази пред хората, нали?

Лейси подскочи стреснато — напълно беше забравила, че не е сама. Погледна мрачната и жестока картина.

— Не знам.

— От нея ме побиват тръпки.

— Точно това е целта. Точно затова е толкова добра.

— Ами какво да ти кажа… Подари я на някой музей на ужасите или на моргата. Тъкмо ще пасне на обстановката. Всъщност колко от тези ужасии е нарисувал той?

— Не знам — отвърна Лейси. — Аз наследих трийсет от мрачните, но те са номерирани от едно до четирийсет и седем. Така че дядо ми или е продал, или подарил, или унищожил седемнайсетте липсващи картини. Или нещо средно от трите варианта. Като човек той бе абсолютно непредсказуем.

— Аз гласувам да са били унищожени.

Лейси въздъхна и прокара ръка през облака от къдрици.

— А аз — не. Въпреки че темата на картината не е особено топла и предразполагаща…

Шейла изсумтя.

— Мислиш ли?

Лейси не й обърна внимание.

— … Сюитата на смъртта…

— Ето това е име, което веднага ще привлече вниманието на дечицата.

— … е абсолютно гениална — добави Лейси категорично.

— Ами останалите? Само защото не те карат да се разпищиш, означава ли, че не са толкова добри?

— Разбира се, че не. Пейзажите притежават същата емоция, енергия и финес като мрачните картини. Куин е рисувал светлината и мрака, ин и ян, рая и ада еднакво умело и емоционално.

— Може да е бил шизофреник — рече Шейла и отново се наведе над компютъра си.

— Възможно е. Веднъж баща ми каза нещо подобно. Но аз мисля, че дядо ми просто е бил талантлив художник, който е умеел да пресъздаде и греха, и спасението с еднаква сила.

— Предпочитам да виждам само рая.

— Ей, аз не съм казала, че ще закача „Сюитата на смъртта“ в апартамента си. Но това не прави тези картини лоши. Просто не са приятни да живееш край тях.

— Неприятни. Да. Както е неприятно легло, покрито с бръснарски ножчета.

Лейси не обърна внимание на думите на приятелката си и продължи да се взира в шестте платна. Е, дядо Рейнбоу — помисли си тя, като използва прякора, който бе измислила на дядо си заради разноцветните петна от боя върху дрехите му^[1], — дал си ми невъзможна задача. Суетя се с тези шест картини от цяла вечност и те продължават да ми се струват еднакво добри.

Тя обърна картините към стената, размести ги, както някой уличен измамник би разместил чашките за „тука има, тука няма“, и произволно взе три от тях. Първата изобразяваше вълните, пенещи се край брега, а океанът бе във всички възможни нюанси на синьо и зелено. Крайбрежните скали бяха тъмни и се открояваха като солидно мъжествено присъствие на фона на плавните женствени линии на морето. Въпреки че не се виждаха хора, Лейси обичаше това платно заради осезаемата му чувственост и почти сексуалното му излъчване.

— Ето тази си струва да я погледне човек — обади се Шейла.

Лейси за трети път подскочи стреснато. И двете жени се засмяха.

— Една точка за сляпата случайност — каза Лейси, доволна, че „Пясъчният залив“ ще бъде една от трите картини, които ще покаже на Сюза Донован.

— Коя е следващата? — попита Шейла.

— Още не знам. — Протегна ръка към произволно избраните картини. — Сега ще видим.

Втората картина бе неозаглавен пейзаж с евкалиптови дървета на фона на изгряващото слънце. Изпълнената със светлосенки и наситена мъжествена сила на дърветата изпъкваше в рязък контраст с размитата, многоцветна въздишка на зората. Отново почти осезаемата чувственост на картината създаваше у Лейси усещането, че е била погалена от любовник, който се наслаждава на разликата между мъжкото и женското.

— Отличен избор — каза Шейла като сервитьор, който одобрява избраното от клиента ястие. — Или така ми се струва, защото от доста време съм на сухо?

— Наистина ли виждаш нещо сексапилно в картината?

Шейла си помаха с ръка.

— Дядо ти може и да е бил откачен, но е знаел, че най-ерогенната зона на жената е нейният мозък. Вероятно защото, когато става въпрос за секс, въображението на жената винаги превъзхожда реалността.

Лейси направи гримаса.

— Чувам те. Никога не съм възнамерявала да прекарам живота си сама, но мъжете винаги ме карат да променям мнението си по този въпрос. След някои от екземплярите, с които съм се сблъсквала, идеята да остана неомъжена ми се струва доста привлекателна. — Сви рамене, за да покаже отношението си към съвременните американци, и добави: — Предпочитам по една хубава картина всеки ден. И като става въпрос за…

Пресегна се към третата картина и я обърна.

Кървавият писък.

Шейла се нацупи и се зае отново с етикетите.

— Хм… — изсумтя Лейси, втренчила кафявите си очи в платното. — Може би не. Гениална е без съмнение, но това е благотворително събитие и…

Гласът й заглъхна. Дивата, почти абстрактна вихрушка на тюркоазната вода, черната нощ, светлата коса и кървавочервената уста, изкривена в предсмъртен писък, я поразяваше всеки път, когато видеше тази картина. Стомахът й се свиваше, сякаш е попаднала на сцената на убийството твърде късно и вече не може да направи нищо друго, освен да затвори очите на мъртвата.

Изкуството, също както човечността, невинаги беше мило.

— Мислиш ли, че наистина е видял това? — попита Шейла неохотно, привлечена въпреки волята си към суровата реалност на картината.

— Мисля, че го е сънувал.

— Такива сънища се наричат кошмари.

Лейси не можеше да спори.

— Но всеки, който може да погледне това, без да изпита нещо, не заслужава да се нарича човек.

— Някои наистина жалки същества се наричат хора. — Шейла се обърна с гръб към картината. — Прекалено реалистична е. Разликата между това — да си въобразиш нещо толкова брутално и да го извършиш в действителност, изглежда толкова малка, че направо ме побиват тръпки.

Лейси не отговори. Част от нея винаги се бе чудила дали дядо й — който винаги рисуваше природата такава, каквато я виждаше — някога бе видял тази насилствена смърт. Но като цяло не искаше да знае какво го е вдъхновило за тази картина.

Може би точно това имаше предвид баща й, когато й каза: Остави го на мира, Лейси. Някои хора не са това, което искаш да бъдат.