Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (34)

Глава 33

Нюпорт Бийч

Петък, рано следобед

Облечена в елегантния панталон и пуловера, донесени й от родителите й, плюс работен гащеризон, взет назаем от хотела, и със собствените си очукани сандали, Лейси стаеше на тротоара и гледаше входа на магазина си. Освен надписа ЗАТВОРЕНО на вратата, в час, когато би трябвало да работи, няколко локви тук-там и останките от изгорялата къща в съседство, нищо не подсказваше какво се е случило предната нощ.

— На моя магазин като че ли не му се е случило нищо — каза тя. — Очаквах адска бъркотия след всички маркучи, брадви и търчащи пожарникари снощи.

— Бъркотията е налице — рече Иън. Беше попадал на достатъчно опустошени от пожари места, за да знае какво я очакваше вътре. Адска бъркотия беше доста точно определение. — Сигурна ли си, че не искаш аз да се погрижа за това вместо теб? Мога да изнеса всички картини и…

— Не — прекъсна го твърдо тя. — Това е моят магазин, той е моя отговорност.

Без да настоява, Иън прокара дланта си по къдравата й коса. Зад храбрата си външност тя всъщност караше на адреналин, емоции и старомодна издръжливост — и той го знаеше. Знаеше също, че като види пораженията от пожара и пожарникарите, тя ще се почувства, сякаш внезапно са изкарали въздуха й.

Той погледна към дребната жена, която стоеше вдясно от Лейси.

— Пребори ли се с ръкавите си, Сюза?

— Напредвам. — Също като Иън и Лейси, Сюза носеше взет от хотела гащеризон. Но никой от работниците по поддръжката не се приближаваше дори смътно до нейните миниатюрни размери, така че тя бе навила доста от крачолите и ръкавите.

— Няма нужда да се занимавате с това — каза Лейси. — Аз мога сама да сортирам картините си. Останалите неща… — Гласът й заглъхна. Опита да се стегне. Няма да плача. Това са просто вещи. Няма полза да плача заради тях.

Вдигнала високо брадичката си и с изправени рамене, тя се отправи към входната врата на магазина, която бе заключила предната нощ, преди да тръгнат към хотела, отвори я и пристъпи вътре. Мирисът представляваше тежка смесица от студен пушек и влага. Лейси щракна ключа. Като по чудо лампите светнаха.

В следващия миг съжали за това. В сумрака магазинът й изглеждаше нормално, не се виждаха падналата мазилка, водата, лепкавите отпадъци, които покриваха всяка повърхност. Колкото по-навътре в магазина се озоваваше, толкова по-зле й изглеждаше всичко.

— Стой тук, докато огледам горе — нареди Иън. — Пожарникарите ми казаха, че няма някакви поражения по конструкцията, но искам да проверя сам. После ще направя снимки и ще закова дъски на счупените прозорци.

Вцепенена, Лейси кимна. Магазинът не е изгорял, така че просто се стегни и престани да хленчиш. Не може да е толкова зле, колкото изглежда.

Сюза я прегърна през кръста, сякаш бе една от дъщерите й, и мълчаливо показа на младата жена, че не е сама.

Иън се върна от горния етаж с хладнокръвно изражение на лицето.

— Добре, горе е безопасно. Сигурна ли си, че картините ти не се покриват от застраховката?

— Според данъчните не съм продала достатъчно, за да третират рисуването ми като професия, а не като хоби — обясни Лейси делово. — Галериите не те искат, докато не си продавал, а не можеш да продаваш, докато не попаднеш в галериите. — Тя сви рамене и тръгна нагоре по стъпалата. — Това беше витиеват начин да кажа, че картините ми не се покриват от застраховката, защото нямат пазарна стойност.

Сюза се втренчи в гърба на младата жена. Никога не й бе хрумвало, че художник с таланта на Лейси не може да пробие в галериите.

— Е — каза тя решително, — това ще се промени. Ще излагаш картините си в галерии по целия западен бряг.

Лейси се спъна на едно от стъпалата. После погледна през рамо към Сюза.

— Моля?

— Чу ме. Няма да позволя талант като твоя да остане заровен на тавана в някакъв магазин за стари вещи. — Сюза тръгна решително към стъпалата. — Първата ти изложба ще се казва „От пепелта“. Ще се открие в галерия „Вижънс“ в Сиатъл в Деня на благодарността и ще продължи до Коледа.

— За какво говориш? — попита Лейси.

— За изложба в галерия, за какво друго? — Сюза я подмина по стълбите. — Побързай, момиче. Имаме само час, после трябва да се преоблечем и да отидем да рисуваме. Собственичката на тази галерия е истинска кучка. Тя ще иска само най-добрите ти творби, така че ще трябва доста да рисуваш през следващите няколко месеца.

Лейси просто се взираше по посока на по-възрастната жена.

— Най-добре побързай — усмихна се Иън. — Когато Сюза си науми нещо, става страшно.

— Но „Вижънс“ е една от най-прочутите галерии за дебютиращи художници в Съединените щати. Тя не може просто…

— Разбира се, че може. Тя притежава галерията.

Лейси зяпна.

— Мили боже!

Той се наведе и я целуна нежно.

— Ти си добра, скъпа. Родителите ти може и никога да не го разберат, но е крайно време ти да го осъзнаеш. Сега иди да помогнеш на онази претенциозна жена да сортира картините ти.

Тя примигна, за да пребори внезапно появилите се сълзи.

— Дядо беше единственият, който някога е вярвал в мен.

— Сега стават трима.

Погледна го въпросително.

— Сюза, аз и дядо ти. — Отново я целуна. — Върви, преди да се отплесна в някоя нова фантазия.

— Каква?

— Секс в калта.

Лейси се огледа.

— Това е хоросан.

— Добре. Няма да споря.

Тя се усмихна колебливо и го прегърна силно.

— Радвам се, че си тук, Иън. Наистина, наистина се радвам. Ти правиш всичко по-хубаво.

Преди да й отговори, тя вече бързаше по стълбите. Той я видя как се закова намясто, когато стигна до последното стъпало, защото зърна за пръв път това, в което се бе превърнал апартаментът й. Стори му се, че тя няма да издържи. Но Лейси вдигна глава и пристъпи в невероятната бъркотии, за да види какво може да се спаси.