Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (2)

Глава 1

Пасадена, Калифорния

Януари

Вторник, рано сутринта

Лейси Куин огледа изящно ремонтираната и преобзаведена къща на родителите си в Пасадена и спря за миг, за да се подготви за предстоящата буря. Майка й и баща й се радваха на късна закуска в огряната от слънце зимна градина. Лейси бе пристигнала без предупреждение, предполагайки, че така ще им каже по-лесно.

Сега вече не беше толкова сигурна.

— Нали помните онзи благотворителен търг за предмети на изкуството в полза на Приятелите на окръг Морено, за който ви споменах предния път, като бях тук? — попита Лейси.

Майка й издаде някакъв звук, който показваше, че слуша въпреки скучната тема. Въпреки че за Доти Куин благотворителните събития бяха като солта и водата, нестихващият интерес на дъщеря й към изкуството я озадачаваше и дразнеше неимоверно. Като се изключеше търговията с най-скъпите произведения, според нея изкуството беше бъркотия, а тя предпочиташе животът да е подреден и стилен.

— Та какво за него? — попита баща й.

Една част от Лейси вече искаше да изостави темата. Друга част обаче се мобилизира за битка.

— Освен че ще донесе две свои картини за изложбата, Сюза Донован ще нарисува една картина на сцената и след това веднага ще я продаде на търга, а парите ще отидат за Приятелите на окръг Морено.

Страхливка — озъби се тя на самата себе си. — Не си изминала цялото разстояние от крайбрежието дотук, за да им съобщиш това.

Броуди Куин изсумтя, зашумоля с юридическите документи, които четеше, и каза:

— Хубаво.

— Хубаво?! — Лейси опря изцапаните си с боя длани върху не по-малко изцапаните си дънки. — Татко, картини на Сюза дори с големината на пощенска картичка се продават за над четвърт милион едната.

— Значи ще си осигури добри данъчни облекчения, като подари една картина за благотворителност — подметна Броуди. — И какво?

— Освен че дарява картината — каза Лейси през зъби, — тя великодушно се е съгласила да огледа всички стари платна, които хората донесат. Нещо като изложба на стари коли, но за картини.

— Хитра идея — оцени Доти веднага. — Всички са сигурни, че имат по някое съкровище, скрито сред семейните вехтории, така че сигурно това ще привлече голям интерес и ще дойдат много репортери. Отличен подход. Ще го приложа на следващата благотворителна проява, която организирам. Дори ще използвам името на твоето магазинче — „Намерени загубени съкровища“.

Лейси се сдържа да не избухне. Магазинът й не беше огромен, но изкарваше прехраната на нея и съдружничката й — Шейла Карлайл. Двете спокойно плащаха наема си и се снабдяваха със стоки, като обикаляха разпродажбите по разни имения и занаятчийски панаири наблизо и надалеч.

Предполагайки, че разговорът вече не го включва, Броуди отново се задълбочи в документите, които четеше.

— Работата е там… — започна Лейси, но в същия момент се разсея заради един кичур коса, изпаднал от шнолата, с която се беше опитала да укроти кестенявите си къдрици. — По дяволите! — Тя машинално събра косата си и я стегна отново с шнолата.

— Ако просто я подстрижеш и си направиш хубава прическа, скъпа, ще ти е много по-лесно да се справяш с косата си — отбеляза Доти.

— Но тогава ще трябва да го правя на всеки няколко седмици.

— И?

— Работата е там, че таксата, за да погледне Сюза дадена картина, е само двайсет долара.

Доти се приспособи към променената тема без никаква пауза.

— Още по-добре. И тези пари също ще бъдат дарени, нали?

— Да, и аз ще й занеса три картини, които искам да види — добави бързо Лейси.

— Сигурна съм, че ще бъде много великодушна с теб — каза Доти. — Нали самата тя има деца, доколкото си спомням. Мисля, че в „Хай Стаил“ споменаваха нещо за шест деца и много внуци.

— Няма да й показвам мои картини — рече Лейси и стисна зъби, — а на дядо.

Папката с юридическите документи се стовари на пода, защото баща й рязко се изправи. Семейният котарак се стрелна изпод стола му и изчезна в гъстата зеленина на градината.

— Старата песен на нов глас — каза Броуди. — Пак започваш.

Лейси вирна брадичката си.

— Ти си добър юрист и имаш отлична памет. Трябва ли да повтарям всичко отново?

— Това, което трябва да направиш, е да ме убедиш, че не трябва да…

— Не започвай пак, татко. Толкова пъти сме водили този спор, че знаем наизуст репликите си. Каквито и да са причините, ти смяташ, че картините на баща ти не си струват да бъдат закачени на стената. Аз мисля точно обратното. Считам, че той е… беше… — Тя преглътна мъчително. Смъртта на дядо й преди две години беше съвсем прясна в съзнанието й и още й причиняваше болка. Понякога й се струваше, че го зърва с ъгълчето на окото си на отсрещната страна на улицата или на съседната пътека в супермаркета. — Дядо беше много талантлив художник, равен, ако не и по-добър, на всеки от калифорнийските импресионисти, чиито картини са в музеите и на източния, и на западния бряг. Вярвам в него. — А той вярваше в мен.

— Миличка, сигурна съм, че баща ти… — започна Доти.

Лейси продължи:

— Ако не беше дядо, щях да се опитвам да бъда нещо, което не съм — светска дама, а не художничка. Не искам да подкрепяте решенията ми с пари или прегръдки. Но, по дяволите, не се дръжте така, сякаш се нуждая от вашето позволение. Той завеща картините на мен, не на вас. Умря, преди да осъзная колко много означава за мен. Най-малкото, което мога да направя, е да опитам да помогна той да възкръсне от незаслужената си анонимност като художник.

— Все още ли си мечтаеш да видиш: „Дейвид Куин: Биография на един неизвестен художник“? — попита Броуди.

— Искам да знам откъде съм произлязла. Обичам семейството си, но не мога да намеря мястото си в него. За разлика от сестрите ми. — Тя се усмихна горчиво на майка си. — Две от три не е толкова зле, нали?

— Лейси — каза майка й и я прегърна, — обичаме те.

— И аз ви обичам и двамата. — Тя също я прегърна. — Но това не означава, че сме еднакви хора. Колкото по-голяма ставам, толкова повече започвам да приличам на себе си и толкова по-малко — на вас двамата. Дядо Рейнбоу го разбираше. Той ме разбираше дори по времето, когато това означаваше… всичко. Сега искам целият свят да разбере колко велик беше той.

Броуди седна на масата и отпусна лице върху дланите си. Каква каша! Но на глас каза:

— Добре, искаш да научиш всичко за любимия си дядо, моя баща, който беше най-егоцентричният негодник на света. — Погледна озадачената си дъщеря. — Ти си единствената, която той забелязваше. Нас, останалите, просто ни понасяше.

Лейси не знаеше какво да каже.

— Той не беше добър човек — продължи Броуди след малко. — Като научиш повече за него, няма да имаш кой знае каква полза, но със сигурност ще се почувстваш натъжена. Остави го на мира, Лейси. Някои хора не са това, което искаш да бъдат.

— Той бе изключителен художник — настоя Лейси упорито. — Съжалявам, че не е бил добър баща и съпруг, но…

— Все едно, ще го направиш.

Тя кимна.

— Точно затова той остави всички картини на мен. Въпреки че никога не подписваше платната си, той е знаел цената на творбите си. Аз също я знам. А вие не.

След малко Броуди каза:

— А какво ще стане, ако тази велика художничка на търга не види нищо специално в картините на баща ми?

— Това би ме шокирало.

— Мен не. Ако някой човек някога е заслужавал да остане незабелязан, това беше той.

Лейси се усмихна тъжно.

— Изкуството и заслужаването често не вървят ръка за ръка. Погледни историята.

Не се налагаше Броуди да го прави. Той си имаше своите собствени проблеми. Колкото по-малко знаеше светът за безпътния му баща, толкова по-добре. В момента се стремеше към важно назначение и не желаеше никакви скелети да се вадят от семейния килер.

— Лейси — каза той бавно, — моля те отново. Остави го на мира.

— Съжалявам, татко, не мога. Но не се тревожи, погрижила съм се да запазя анонимността си, така че няма нужда да се притесняваш… — Тя замълча и сви рамене. — Разбирам те, не желаеш публичност в толкова важен за кариерата ти момент.

— Анонимност? — учуди се баща й. — Не разбирам.

— Дядо не е подписал нито една своя картина, така че няма нужда да се тревожим за това. Вместо да представя картините с моето име или с името на магазина ми, съм закачила отзад на платната лист, на който е написан само имейл за контакт. Имейлът е нов и на измислено име — Джанюари Марш. А ако — независимо от всичко — някой успее да свърже имейла с мен и ме попита откъде съм взела тези творби, просто ще кажа, че съм ги открила на гаражна разпродажба. Предвид работата ми, ще бъде съвсем естествено да притежавам подобни картини.

Броуди издаде звук, който можеше да означава всичко, после се отказа. Ако тя грешеше относно гения на дядо си, цялата история щеше да потъне в забвение. Ако не грешеше…

Ами тогава той щеше да изгори всички мостове, ако се наложеше.