Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (12)

Глава 11

Дейна Хилс

Вторник вечерта

Лейси пристъпваше от крак на крак, като балансираше трите грижливо увити картини и ги пазеше от внезапно блъскане в тълпата. Погледна часовника си. Пред нея чакаха четирима човека, всеки с по една или две картини. Може би още най-много десет минути. Сюза Донован оценяваше картините по начина, по който рисуваше — с енергия, интелигентност и без излишно бавене. Рядко отделяше по повече от минута на платно.

Но мъжът, който стоеше между Сюза и тълпата, определено разтърси Лейси из основи. Ако не се броеше костюмът, той изглеждаше точно като мъжа, който бе купил стария плакат с Джон Уейн от магазина й преди няколко часа.

Не, не може да бъде — увери се тя. — Халюцинирам, защото съм нервна.

После мъжът се усмихна на нещо, което Сюза каза, и нервите на Лейси се опънаха още повече. Различни дрехи, но същата спираща сърцето усмивка, същият мъж: Иън Лапстрейк. При други обстоятелства би се радвала да попадне на него, но не и сега, не и когато в ръцете си държеше картини, за които бе обещала, че не могат да бъдат проследени до нея. Фалшивото име, което бе измислила заедно с имейла, нямаше да свърши работа, ако Иън я помнеше.

Може би той няма да ме познае. Или ако ме познае, няма да се сети за името ми. Със сигурност няма да бъде първият мъж, който го забравя.

Гледайки с ъгълчето на окото си, Лейси опита да прецени дали Иън е от семейство Донован, за което се говореше в биографията на Сюза. Може би неин зет. После си спомни очертанието на кобура под сакото му и се зачуди дали не е бодигардът на Сюза.

Тълпата се раздвижи и избута Лейси с една крачка по-близо до масата, където щяха да оценят картините на дядо й. Сюза изглеждаше много елегантна с късата си прошарена коса и стилен костюм с панталон. Необичайно преплетено колие от полускъпоценни камъни висеше на врата й. На ушите й блестяха тъмнозелени камъни.

Лейси съжали, че не е отделила повече време, вместо само да събере косата си и да я защипе с огромна шарена шнола. Шнолата поне подхождаше на изцапаните й с бои дънки, боти и ярка широка блуза, в която се беше влюбила на една гаражна разпродажба преди две седмици. На ръката й под картините висеше обемисто пъстро яке. То беше изработено от съшити разноцветни парчета кадифе. Изобщо не можеше да се определи като „модерно“, но като го видеше, Лейси винаги се усмихваше.

Не съм тук, за да критикуват гардероба ми — каза си тя. — Картините ще бъдат на показ, не аз.

Слава богу, че майка й не бе наоколо. Щеше да се ужаси от облеклото на дъщеря си. Външността и липсата на съпруг, членуващ в кънтри клуба, бяха двете основни причини майката и дъщерята да се карат. Всеки път, когато Лейси мислеше, че майка й най-после е свикнала с идеята, че най-възрастната от трите й дъщери не е от жените, които носят кашмир и перли, се налагаше да изслуша поредната лекция за нескопосания си стил.

Трябва ли да изглеждаш, все едно току-що са те изцедили от някоя тубичка с боя?

Да не би да оформяш косата си с кухненския миксер?

Ако не можеш да си позволиш обувки, които не са от гаражна разпродажба, с удоволствие ще ти купя няколко чифта.

— Лейси? Госпожице Куин? Ехо? Има ли някой вкъщи? — Иън размаха пръсти пред лицето й.

— О, съжалявам. Мой ред ли е? — Тя примигна и фокусира погледа си върху мъжа, който й говореше и я наричаше по име. По дяволите! Дотук с госпожица Джанюари Марш. — Иън, нали? Съседът Лапстрейк?

— На вашите услуги. Сюза ще свърши с двамата преди вас за нула време. Защо не се приближите до масата и не ми позволите да развия картините? Така ще стане по-бързо.

Когато той посегна да вземе картините, ръцете й се вкопчиха още по-силно в платната.

— Ще бъда нежен — каза той сериозно. — Обещавам.

Хуморът в подтекста на уверението му обезоръжи Лейси. Или може би усмивката му. Тя издаде напред долната си устна и издуха един кичур, паднал над очите й.

— Семейни ценности? — попита той в очакване тя да пусне увитите картини.

— Не! Намерих ги на гаражна разпродажба.

Иън отново се усмихна и се зачуди защо красивата дама с пъстрата риза и ясните кафяви очи лъжеше. Всички издайнически признаци бяха налице: гледаше встрани, заемаше защитни пози, беше неспокойна.

— Както и да е — каза той. — Занесете ги до масата и ги развийте. Освен ако не ми поверите тази задача?

Лейси се почувства като глупачка.

— Извинявайте, просто… — Яростно издуха къдрицата, която продължаваше да стои в ъгълчето на окото й.

С движение, което бе прекалено бързо и безлично, за да я обиди, той пъхна непослушната къдрица на мястото й.

— Пак ще изскочи — въздъхна тя. — Аз съм ходеща модна катастрофа.

— Супер. Аз не си падам по манекенките.

Мимолетната й усмивка промени чертите й, добави някакво магнетично излъчване към лицето й, интелигентност и сила едновременно.

— Добре. Вземете най-горната. Аз ще се оправя с другите две. И не споменавайте името ми пред никого, става ли? Ако нещата не се развият добре, не бих искала… лоша реклама за моя… магазин. Просто ме наричайте… — Тя се напрегна да се сети какъв псевдоним си бе измислила. — Джанюари. Джанюари Марш.

Иън едва се сдържа да не се изсмее на глас. Той не знаеше каква игра играе дамата, но бе сигурен, че е нещо безобидно като самата нея. Не би могла да излъже дори ако животът й зависеше от това.

— Добре, госпожице Марш — отвърна и посочи с брадичката си. — Насам.

Зад Иън, до Сюза, се чу горчив мъжки смях.

— Студентско упражнение, нали?

— Направо от книгата „И вие можете да станете художник“. Рамката обаче е доста стара. — Беше и доста ужасна, но Сюза не изпитваше желание да изтъкне това.

— Ами добре, ще се върне на мястото си под леглото.

— Всъщност, ако нямате нищо против, оставете ми името и адреса си. Познавам един професор, който прави проучване върху самоучителите по рисуване и тяхното влияние върху популярната култура на съответния период. Сигурна съм, че той ще бъде очарован от тази картина и нейната история.

— Разбира се. — Мъжът отлепи визитката от гърба на картината и й я подаде. — Заповядайте.

Сюза пъхна визитката в малка папка до лявата си ръка и се усмихна в очакване на следващия човек, мъж на средна възраст, който се потеше обилно в препълнената зала.

— Мисля, че дамата е преди мен — каза той и посочи Лейси.

— Минете вие — предложи Иън, борейки се с огромното количество тиксо, което бе използвала Лейси. — Ние ще сме готови след минута.

— Благодаря! — Мъжът бързо се приближи към масата, стиснал картините си.

Като видя колко нервен е мъжът, Сюза предположи, че картините вероятно са негово собствено дело, а не наследство от някой предшественик.

— Много са необичайни — каза тя, надявайки се, че няма да отиде в ада, задето е била любезна да не каже истината на доста от хората тази вечер. — Съвсем очевидно са в жанра на модерното студийно изкуство за съжаление. Целта на това — махна с ръка към залата — е да се открият творби на стари пленерни художници, а не студийни.

— С удоволствие бих дарил тази картина за търга — рече бързо мъжът, — както пишеше в брошурата.

Иън вече се бе досетил как ще свърши този разговор. Той направи знак на един от асистентите на господин Гудман, които бяха местни художници — слаб мъж, облечен изцяло в черно, с необичайна златна обица, която висеше на лявото му ухо. Той изтича към Иън нетърпеливо.

— Това е много щедро от ваша страна — каза Сюза на мъжа. — Един от асистентите ще ви даде формулярите.

— Ще помогнете ли на този човек да занесе картините си на масата, където се събират тези, които ще бъдат включени в търга? — попита Иън. — Опитваме се да ускорим малко нещата, за да може Сюза да си почине.

— За великата Сюза бих преместил и планини — отвърна асистентът с поклон, от който не би се срамувал и френски придворен от осемнайсети век.

Иън прикри смеха си с кашлица.

На Сюза й отне по-малко от четири минути да отхвърли следващите три картини. И трите бяха натюрморти от типа, по който си падаха заможните жени от викторианската епоха, според които умението да рисуваш рози върху порцелан и да свириш на пиано са били основните критерии за добро възпитание.

— Искаш ли да направиш почивка сега? — попита Иън, като продължаваше да се бори с упоритото тиксо. — Госпожица… ъъъ… — поколеба се той.

— Марш — подсказа му Лейси бързо.

Иън се подсмихна.

— Госпожица Марш е опаковала тези картини като мумии.

— Просто човек трябва да знае къде да дръпне — отвърна тя и с едно леко движение извади картината.

Сюза хвърли поглед към картината и усети как годините отлитат. Тя беше останала без дъх, млада, замръзнала в помитащата буря на откритието, когато за пръв път бе видяла картина на Луис Мартен. Ръката й се притисна към гърлото и тя издаде лек звук на почуда и изненада.

— Сюза? — попита Иън веднага. — Какво има? Да не ти…

Тя вдигна ръка и го прекъсна.

— Откъде имате това? — попита, без да отделя поглед от платното.

Лейси се размърда смутено.

— От една гаражна разпродажба.

Сюза умело обърна платното, без да докосва лицевата страна. Видя, че е написан само имейл и думите „Пясъчният залив“. Не бе отбелязано името на художника. Нямаше дата. Но пък много художници не поставяха дати на работите си.

— Гаражна разпродажба? — попита тя. — Къде? Кога?

— Ами… не помня.

Сюза прониза младата жена с ясния си лешников поглед, който сякаш проникна в душата й.

— Как е възможно да не помните?

Лейси се прокашля.

— Ами аз ходя на двайсет-трийсет разпродажби месечно, така че е трудно да помня кое откъде е.

— Имате ли още картини на Мартен?

— Мартен?

— Да, Луис Мартен — повтори Сюза.

— Нямам дори една. Тези са… — Лейси замълча, преди да е споменала дядо си. — На картините не е написано име, така че надали принадлежат на някой, наречен Мартен. — Особено след като бе гледала как дядо й рисува „Пясъчният залив“ — факт, който нямаше намерение да разкрива.

Сюза отново обърна картината и за пръв път се вгледа за подпис на художника. Извитите й вежди се повдигнаха, когато не откри такъв. Накланя и въртя платното, за да улови светлината, гледа отзад и отново отпред, очарована и озадачена от вида на миналото, което оживяваше пред очите й, минало, съживено от някого, живял по времето, когато Плажът на художниците бе наричан Пясъчният залив.

— Е, което е очевидно, е очевидно — каза Сюза. — Няма значение, че не е подписана. Това е картина на някой изключително талантлив пленерен художник, който е работил по времето на Луис Мартен. — Най-вероятно да е бил самият той.

Лейси грейна.

— Знаех си!

— Гаражна разпродажба. Господи! — Сюза се засмя тържествуващо. — Шестото ми чувство не ме излъга.

— Какво? — попита Иън.

— Дълга история — поклати глава тя. — Да го кажем по следния начин. Просто знаех, че ще открия нещо чудесно, ако свърша черната работа за този търг. Но това — това е като да късаш плевели и да откриеш диаманти в корените им. Невероятно! — Тя погледна Лейси и се засмя. — Аз съм Сюза Донован и съм очарована, че дойдохте тук тази вечер, госпожице…

— Джанюари Марш — каза Иън, преди Лейси да се осъзнае от шока, че се ръкува с толкова прочута художничка.

— И другите ли са като тази? — попита Сюза, като пусна ръката на Лейси.

В първия момент Лейси се изплаши, че Сюза по някакъв начин е прочела мислите й и знае, че има цял склад, пълен със стотици картини на дядо й. После осъзна, че Сюза гледа нетърпеливо към другите две увити картини.

— Всички са неподписани — обясни Лейси внимателно.

— Хайде, отворете ги!

Иън се усмихна на ентусиазма на художничката.

— Аз едва се преборих с опаковката на първата.

— Ето. — Лейси се наведе през ръката му и посочи една червена лента. — Дръпва се и готово. Почти.

Той дръпна. Дебелата опаковка се плъзна надолу. Показаха се красиви евкалиптови дървета, които се издигаха на фона на искряща зора.

— О, боже! — прошепна Сюза. Взе картината и бавно я завъртя, така че светлината да падне от всички ъгли. — Великолепна. Просто великолепна. Силна, изящна, завладяваща, спокойна. Емоционално наситена, технически съвършена. Всичко, което може да се иска от един пленерен художник. И толкова прилича на Мартен.

Иън вдигна поглед от платното и прехласнатото лице на Сюза.

— Трябва ли да съм чувал това име?

— Луис Мартен?

— Да.

— Няма причина, освен ако нямаш докторат по калифорнийски импресионизъм. Всичко, което се знае за него, е, че като тийнейджър избягал от дома си и се появил в Лагуна Бийч преди Втората световна война — обясни Сюза. — Общността на местните художници го приела и с удивление видяла как слабичкото момче рисува по-добре от всички тях.

— Аха! — промърмори Иън.

— О, те не го признали на глас. По това време имало някои много добри художници и егото им било доста голямо. Но въпреки това, когато човек се изправи пред такъв огромен, несъзнаващ стойността си талант, няма как да не се почувства пометен.

— Аз се почувствах така, когато за пръв път видях ваша картина — каза Лейси. — Тя… гореше.

Сюза я погледна, видя, че е искрена, а не я ласкае, и се усмихна.

— Благодаря. Радвам се, че една от моите картини е впечатлила и въздействала емоционално на някого.

Лейси понечи да добави, че дядо й е бил голям почитател на Сюза. Вместо това продължи:

— Всеки, на когото вашите творби не въздействат емоционално, сигурно е мъртъв в главата и в сърцето.

— Би било чудесно да си мисля така — каза Сюза спокойно, — но не съм толкова наивна. Като се махнат всички сложни интелектуални рационализации, изкуството в крайна сметка е въпрос на вкус. Няма такова нещо, което да се харесва на всички. Нито трябва да има, независимо какво ни внушават критиците и учените.

— Не ми казвайте, че сте имали проблеми с критиците — възкликна Лейси, преди да успее да се възпре. После примигна. — Ох, извинете. Не исках да съм груба.

Сюза се смееше твърде силно, за да го скрие.

— Аз започнах да рисувам по времето на последния подем на постмодернистичния абстрактен минимализъм. Рисувах „природа“. Повярвайте ми, имах цяла поредица от учители, колеги художници и критици, които ми обясняваха, че рисувам не каквото трябва.

Лейси се усмихна.

— И аз съм чувала неща от този род.

— Знаех си, че сте художничка — рече Сюза доволно.

— Откъде разбрахте?

— По ръцете.

Лейси сведе поглед. Разбира се, не беше успяла да махне всичката боя от кожата си.

— Майка ми ще ме убие.

Без да каже и дума, Сюза протегна собствените си ръце. Късо подрязани нокти, без маникюр, измита кожа… и незаличими цветни следи от последните бои, които бе използвала.

— Не забравяйте брадичката — обади се Иън.

И двете жени го погледнаха.

Той нежно докосна точно под брадата Сюза, а после и Лейси.

— Различни цветове, едно и също място.

— Когато бързам и сменям четките, пъхам тези, които не ми трябват в момента, под брадата си — опита се да обясни Лейси, без да показва смущението си.

— Аз също — кимна Сюза. — Съпругът ми все ме задява за това. Казва колко е добре, че съм толкова ниска, защото така никой не можел да види под брадата ми. — Изгледа Иън оценяващо. — Но ти забеляза.

— Цял живот се заглеждам по красиви жени — каза той невъзмутимо. — Колкото са по-красиви, толкова по-внимателно гледам.

Лейси направи невярваща гримаса. Сюза просто се засмя.

— С такава наблюдателност и ти самият би трябвало да станеш художник.

— Ако някога ме беше видяла как рисувам, щеше да си прехапеш езика, преди да го предложиш.

Тя погледна ръцете му. Големи. Уверени. С мазоли. Чисти.

— Е, човек или има призванието да го прави, или не. Какво има в последния пакет? Чувствам се като дете на Коледа.

Лейси се сети за картината, която още стоеше увита, и отново се запита дали е направила правилния избор.

— Тази не е като другите — отговори тя бавно.

— Не е ли на същия художник? — попита Сюза разочаровано.

— Същият художник е, но настроението е различно.

Сюза изчака за момент, осъзнала, че Лейси се колебае поради някаква причина, и каза:

— Стига сте ме измъчвали. Покажете я.

Лейси дръпна червената лента, мислено пожелавайки си късмет, и застана в очакване реакцията на Сюза, след като тя видеше Кървавият писък.

Но всъщност Иън реагира първи:

— Господи, това каквото си мисля ли е?

— Тихо — каза Сюза с глас, който близките й рядко чуваха, но когато това станеше, всички млъкваха.

Иън също млъкна и се загледа в картината, чудейки се какво става. Не беше художник, но можеше да разпознае убийството, когато го виждаше в черно, синьо и червено точно пред себе си. Това, което не знаеше, бе кой е бил убиецът и кой — жертвата, и защо картината е била нарисувана.

— Невероятно! В тази талантът му е напълно зрял. Нищо замазано. Нищо прикрито. Нищо ограничено. Чист талант, воден от още по-чиста ярост. — Сюза издиша продължително. — Това е картина, която не бих закачила в дома си, но като художник мога да кажа единствено „Браво!“. Възнамерявате ли да ги продадете на търга, госпожице Марш?

На Лейси й отне секунда-две да осъзнае, че тя е госпожица Марш.

— Аз… аз не съм мислила за толкова далече напред.

Всъщност тъкмо осъзнаваше, че изобщо не се бе замислила какво ще последва, след като талантът на дядо й бъде признат. Сега, когато това се бе случило, трескаво се чудеше как да остане анонимна. Определено не бе очаквала да я разпознае клиент от магазина, който познава и Сюза Донован.

Единствената добра новина тук — освен ентусиазма на Сюза — беше, че никой не бе подложил на съмнение историята с гаражната разпродажба. А ако някой го направеше, тя щеше да държи на своето.

— Съветът ми е да получите професионална оценка, преди да продадете тези картини. Иън може да ви свърже с една отлична агенция за оценка на произведения на изкуството — „Реъритис Ънлимитид“.

— Той е неизвестен художник — започна Лейси, — така че не мисля, че…

— Ако наистина е Луис Мартен — прекъсна я Сюза спокойно, — а аз смятам, че е точно той, неговите картини, има ли човек късмет да намери такива, се продават поне за триста хиляди долара.

— Мили боже! — чу собствените си думи Лейси. — Тоест исках…

— Мили боже наистина — засмя се Сюза.

Лейси погледна Иън.

— „Реъритис Ънлимитид“? Това фирмата, за която си мисля ли е — която работи с музеи и колекционери от цял свят?

— Купува, продава, оценява, охранява — изрецитира той. — Това сме ние.

— Не мога да си позволя тарифите ви.

— Ако тези картини са това, което Сюза мисли, че са, ще можете да си ги позволите.

— Не са — заяви Лейси настоятелно.

— Звучите много уверено — изненада се Иън.

Тя просто сви рамене.

— Защо? — попита Сюза.

— Няма значение — каза Лейси. — Просто съм сигурна.

Прехапала устните си, тя погледна трите платна и се зачуди кога баща й бе научил, че дядо Рейнбоу е бил фалшификатор.