Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (51)

Глава 50

Корона дел Мар

Неделя сутринта

Лейси се протегна да набере кода си, за да отвори автоматичната врата на складовия комплекс. Днес по редиците се виждаха хора — от мъже на средна възраст, разглобяващи старите си коли, до семейства, разтоварващи непотребните си вещи, които още не смееха да изхвърлят.

— Искаш ли да паркираме на някое конкретно място? — попита тя, като си спомни, че предния път той бе паркирал така, че камионетката да не се вижда от улицата.

— Някъде наблизо. — Иън погледна в огледалото за обратно виждане. — Отзад все пак караме опаковъчна хартия.

— Някой следи ли ни?

Той се намръщи и измърмори половината истина:

— Трудно е да се каже със сигурност.

Но всъщност знаеше със сигурност. Беше видял необозначената кола, която ги проследи до летището. Сега тя се движеше доста по-назад, защото нямаше проблем да се следи стар камион по магистралата в слънчева неделна утрин. Да се измъкне отново от заместник-шерифите щеше да е толкова трудно, колкото и да скрие лисица в кокошарник.

— Сюза замина. — Лейси се обърна към Иън: — Защо му е на шерифа да знае какво правим?

— Защото иска да ме натопи за кражбата на картините.

— Какво? Това е абсурдно!

— Ти го знаеш, аз го знам, но прецени нещата от негова гледна точка. Било е работа на вътрешен човек. Хората от охраната са вътрешни. Аз също. Познай кого предпочита да тикне в затвора.

— Това са глупости.

— В полицейската работа има доста глупости.

— По-вероятно е да ги е откраднал той, отколкото ти — продължи тя.

— Непременно ще му го кажа следващия път, като го видя.

Паркираха камионетката до склада на Лейси с багажника към вратата. Взеха хартията и тиксото, отвориха вратата и се огледаха.

Вътрешността на склада изглеждаше непроменена. Картините още бяха струпани по рафтовете и облегнати на различни повърхности в привиден безпорядък, но така, че лицето на никоя от тях да не се допира до нищо.

Иън извади цифровия фотоапарат, който бе купил, и лаптопа, на който щеше да прехвърля снимките от фотоапарата.

— Хайде да ги снимаме и после да ги опаковаме.

Лейси протегна ръка към най-близката картина — друг вариант на сцената с басейна, — но той я спря:

— Да оставим тези с убийствата за накрая. Искам да огледаме всичките на светло, преди да ги увием.

— Тогава да ги струпаме на една страна, за да имаме място за опаковането.

Иън започна да отделя картините със смъртта настрана. Докато го правеше, не можеше да не се вглежда в тях. Те бяха сходни, но и различни. На някои числата отпред бяха нарисувани с червено, на други — не; някои числа бяха оградени с кръгче, други — не; но самите числа бяха едни и същи на всички платна с басейна.

— Гледала ли си дядо си, докато е рисувал някоя от тези картини? — попита той.

— Не. Подай ми онази ролка хартия.

— Чакай първо да снимам картината.

Тя изчака, докато Иън снимаше, и после започна да увива. В това време той снима друга картина, после остави фотоапарата, за да стегне с тиксо картината, която вече бе увита, а Лейси се зае с второто платно.

— Ще ги стягам само по веднъж с тиксото — каза той, — освен ако не държиш пак да правим номера с мумиите.

— Номерът с мумиите? — Лейси вдигна глава от платното, което увиваше. — А, говориш за начина, по който бях опаковала онези три картини. Сега няма нужда от това. Тогава се притеснявах, че ще има тълпа блъскащи се хора, които могат да ги повредят.

Известно време се чуваха единствено звуците от шумоленето на хартията и рязкото съскане от развиването на тиксото. Викове, смях и от време на време ругатни се носеха откъм алеята навън, където хората вадеха разни неща от колите си и ги тъпчеха във вече пълните складови клетки. С част от вниманието си Иън се вслушваше в звуците навън по същия начин, както някое животно в джунглата се вслушва във всичко, което го заобикаля — просто начин да следи това, което става зад гърба му.

По-голямата част от вниманието му бе съсредоточена върху цифрите на картините. Все си мислеше, че те трябва да означават нещо, че трябва да има някаква логика, която да обяснява присъствието им, както числата на гърба на платната показваха, че всяко е част от поредица.

Никакво вдъхновение не го осени, докато увиваха картините, които щяха да бъдат транспортирани до „Реъритис“. Двамата с Лейси щяха да наемат голям камион и да закарат картините до Ел Ей веднага щом намерят време, след като се погрижеха за магазина й.

Но първо щяха да преместят картините в друга складова клетка, която се намираше в противоположния край на комплекса. Зетят на Шейла Карлайл бе любопитен защо се налага тази размяна, но се задоволи с пари — вместо отговори — на въпроса защо клетката трябва да се води на името на Марк Джоунс, а не на Шейла или съдружничката й. Лейси също бе любопитна да разбере това, но Иън просто сви рамене и каза:

— Угоди на прищявката ми.

Двамата бързо влязоха в ритъм: след като той фотографираше някое платно, тя го увиваше, стягаше с тиксо и оставяше настрана, докато той снимаше следващото. Когато напълниха камионетката му, Иън я закара до новия склад и подреди картините вътре. Много по-бързо, отколкото бе очаквал, в стария склад останаха само картините от „Сюитата на смъртта“. Сега, когато слънчевата светлина струеше през отворената врата, те изглеждаха още по-мрачни и зловещи. И което бе странно — още по-въздействащи, по-детайлни.

— Жалко, че Сюза не ги видя на дневна светлина — каза Лейси. — Бях забравила колко живи са контрастите на силна светлина.

— Живи. — Той поклати глава. — Това се нарича точна дума.

— Да не предпочиташ да говоря за светлосенките?

Той се усмихна, но отново стана сериозен.

— И ти ли споделяш мнението на Сюза, че е възможно един човек да нарисува всички тези наведнъж?

— Всяка тема по различно време, но всички от една тема наведнъж — катастрофата, къщата, басейна?

— Да.

— И аз съм имала пристъпи на вдъхновение, но не чак в такива епични размери. Може би не съм изпитвала подобни силни емоции.

Иън бързо отдели картините от трите различни теми.

— Нямам тренирано око, но ми се струва странно всички тези да са нарисувани наведнъж.

— Защо?

— Дори да приемем, че е бил надрусан с наркотици или някакъв друг стимулант — защото току-що е убил някого, добави мислено Иън, — защо ще изписва цифрите по различен начин, когато картините са част от една и съща тема? Тук са оградени с червено — посочи платното, — тук са изписани с червено и оградени с черно, тук е червено с червено и така нататък.

Лейси се приближи до картините. И преди бе забелязвала дребните разлики, но не се бе замисляла за тях. Сходството на темата изместваше всичко останало на заден план. Също така бе вярно, че не бе прекарвала много време в разглеждане на тези картини. Те я караха да се чувства зле.

Все още й въздействаха по същия начин.

Стегни се — каза си тя. — Престори се, че ги е рисувал някой непознат.

Като прогони от съзнанието си сцената как любимият й дядо Рейнбоу си подсвирква тихо, докато рисува смърт след смърт, тя застана пред поредицата от картини с катастрофата. Между отделните платна имаше смътни разлики, оттенъци на оранжево и нюанси на мрака, които не бяха едни и същи в различните картини.

— Ако е нарисувал всички тези катастрофи наведнъж — заговори тя бавно, — има два начина да го е направил. Като декораторско рисуване или…

— Какво означава това? — прекъсна я Иън.

— Започваш с няколко предварително подготвени платна, рисуваш детайл от образа — скала, бряг или каквото и да е — на едно и също място на всяко от платната с един и същи цвят боя, после преминаваш към следващия елемент от пейзажа, а сетне към следващия, като се местиш от платно на платно, така че всичките са винаги на един и същи етап от рисуването. Така се спестява много време за смесване на бои и всяко платно, технически погледнато, е оригинално произведение на изкуството, макар че всъщност са на крачка разстояние от това да са копия.

— И така наречените оригинални картини с маслени бои после се продават на интериорни дизайнери на раздути цени, за да бъдат закачени в домовете или офисите на богатите им клиенти — каза Иън.

— Точно така. Това е от нещата, които са създали лоша слава на фигуративното изкуство. Обаче — добави Лейси лукаво — модерното изкуство стана толкова популярно, че и мотелите започнаха да го купуват, което ужаси много академични творци и критици.

— Значи мислиш, че тези картини са резултат от такова конвейерно рисуване?

— Не. Погледни оранжевото и жълтото и сенките на тези картини. Дядо си правеше боите съвсем сам. Купуваше бялата основа за платната, но след това сам си смилаше пигментите и сам ги смесваше с терпентина и маслото. Колкото повече пигменти и по-малко терпентин, толкова по-наситен е цветът.

Иън я подкани да продължи.

— Работата е там — каза тя, като се взираше внимателно в картините с горящата кола, — че ако е рисувал на конвейер, всички нюанси на отделните цветове би трябвало да са приблизително същите, защото са от направена по едно и също време боя.

— Звучи разумно.

— Но на различните платна нюансите са различни. Погледни оранжевото на тази картина и на тази, и на тази — рече тя, като сочеше бързо. — Различни нюанси на един и същи цвят, за да изобразят една и съща част от картината. Ако са били рисувани по едно и също време, щяха да са с един и същи нюанс на оранжево във всичките картини.

Иън гледаше замислено картините.

— Всъщност ми обясняваш, че саморъчно направените бои на дядо ти са като различните партиди на фабричните бои?

— Точно така.

— Ясно. Значи картините не са рисувани по едно и също време — съгласи се той. — Тогава защо имат едни и същи цифри отпред?

Лейси не отговори. С леко наклонена глава изучаваше платната. След малко попита някак разсеяно:

— Можеш ли да отделиш всички с басейна настрана?

Той се учуди защо, но не попита. Просто премести картините и я погледна. Тя се мръщеше. На ярката зимна слънчева светлина очите й блестяха като красиви жълтеникавокафяви топази. После бавно започна да сортира останалите творби, без да взема предвид темата им.

— Ще ти помогне ли, ако мислиш на глас? — попита той, не настоявайки.

— В картините с басейна техниката е различна — каза Лейси след малко. — По-гъсти бои. Повече е използвана шпатулата. Просто има повече бои. Никъде не прозира основата. И в катастрофата, и в пожара има плътност, но не са толкова… тежки.

— И те всички показват някаква форма на смърт през нощта, така че различната техника не е въпрос на третиране на темата, нали?

Без да отделя поглед от картините, тя се усмихна.

— Под мускулите и оръжието ти всъщност си умен мъж.

— Сега ли го разбра?

— Просто сега го изричам на глас. Разбрах го около десет секунди след като се срещнахме. Страховита комбинация — ум и мускули. После се усмихна. И това сложи край на всичко: вече нямах шанс да избягам, а и последното, което би ми хрумнало тогава, бе да бягам от теб.

Усмихнат доволно, той подръпна една от непокорните й къдрици.

— Защо тогава дядо ти е променил техниката си?

— Може да е имал множество причини. Някои художници го правят нарочно, един вид академично упражнение. Но дядо нямаше академично образование. Той бе изцяло самоук. Промените в начина му на рисуване са отражение на развитието му с времето и опита.

Изведнъж Иън разбра.

— Значи мислиш, че според техниката можеш да определиш кога са рисувани картините?

Лейси продължи да размества платната като карти, чиито числа само тя може да прочете. Струящата странична светлина правеше задачата й по-лесна. Разликите в плътността и техниката се набиваха на очи. Между картините с пожара имаше съвсем малки разлики в начина, по който бе покрито платното, в това кои четки бе използвал често, в това дали е използвал края на четката, за да рисува контури. Възможните вариации в техниката бяха безкрайни, но хората се придържаха към модели, които се променяха съвсем бавно.

Докато подреждаше, тя продължаваше да наднича към картините с басейна, но не протегна ръка към никоя от тях. Те бяха от друг период в артистичното му развитие.

Накрая всички картини с пожара бяха наредени така, че Лейси остана доволна, поне за момента. Погледна картините с басейна и отново ги остави извън редицата.

— Не е идеално — каза тя, — но засега е най-доброто, което мога да направя. А сега виж дали номерата на гърба образуват някакъв порядък по начина, по който съм ги наредила. Обзалагам се, че с приближаването към края на редицата номерирането ще пасва все по-точно.

Иън тръгна от далечния край към Лейси.

— Права си — учуди се той. — Как го направи?

— Техника. Ако имах всичките му картини, бих могла да навържа промените в техниката му през годините. — Замълча, после се усмихна дяволито. — Всъщност по-вероятно щях напълно да се объркам. Хората не се развиват линейно, а художниците — още по-малко. Както и да е, платната с пожара са рисувани по-рано от тези с водата. Вероятно доста по-рано. Може би десетилетия.

— Кое ти подсказва това?

— Когато дядо рисуваше с мен преди няколко години, използваше същата техника като на картините с водата. Пейзажът с евкалиптите, който откраднаха, беше създаден с не толкова наситени бои, всъщност с толкова ефирни, че на места прозираше основата. Това не е дефект, а начин цветовете да изглеждат прозрачни. На картините с басейна мазките са по-дълги, по-ъгловати, отколкото на пейзажа с евкалиптите. В картините с пожара има повече смесване на цветовите пластове, отколкото на тези с басейна.

— Но ги е рисувал един и същи художник? — попита Иън внезапно.

— О, да.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Може и да е променил гъстотата на боите или ъглите на мазките си с годините, но самите мазки имат един и същи… ритъм. Започват много уверено и завършват почти с въздишка. Дори и на платната с басейна. Това създава непогрешимото чувство за движение в картините, което е уникално негово. Моите мазки започват леко, стават по-плътни и завършват с извивка. Аз рисувам така, но това придава „усещане“ в моите картини, което си е уникално за мен. При Сюза… мазките на Сюза са плавни забавени експлозии от енергия и винаги са такива, независимо колко различни като резултат са картините й.

— Въпрос на стил и техника — каза Иън.

Лейси кимна.

— За съжаление това е само начин да се датират платната по отношение на други платна. Мога да кажа, че едно навярно е било нарисувано преди или след друго, но това е всичко. Дядо не ми е оставил дневник, в който да пише: „Днес, девети октомври 1987-а, реших да използвам повече шпатулата за бои“.

— Интересно. Обърна деня и месеца.

Тя го погледна въпросително, но всъщност гледаше картините с басейна, не Иън. Кървавият писък.

— Каза девети октомври, а не октомври, девети — обясни той^[1].

— Навик от дядо ми — отвърна Лейси разсеяно. — Както и че разделям деня, месеца и годината с тире, вместо с наклонена черта, и слагам средна чертичка на цифрата седем — това бе неговият начин да демонстрира класа, без да има университетско образование.

Иън не каза нищо. Беше прекалено зает да рови из бележките, които си беше водил предишната вечер, докато разговаряше с чичо си. Бързо ги прелисти. Бенфорд Савой Трети бе умрял на втори юни. Луис Мартен — на четвърти юни.

2.6.

4.6.

Парчета от пъзела, които досега не можеха да се наместят, изведнъж откриха местата си. Ако той не се тревожеше толкова много как тази история ще подейства на Лейси, вероятно щеше да се сети и по-рано.

— Какво? — попита тя, вдигайки глава към него.

Вместо да й отговори, той продължи да прелиства бележките си, надявайки се да греши. Не грешеше. Джем Савой бе умряла на девети февруари. 9.2. Същите числа, които бяха изписани на всяка от картините с басейна.

— Иън? — Лейси се приближи до него. — Какво има?

— Числата отпред на картините са датите на смъртта. — Той посочи катастрофата. — Савой Трети е умрял на втори юни. Мартен — на четвърти юни. А после, почти четирийсет години по-късно, Джем Савой е умряла на…

— Девети февруари — прекъсна го Лейси, загледана в картината с умиращата жена. — Била е убита.

Нещо не е наред в окръг Морено. Прекалено много смърт. Калпава полицейска работа. И нищо не се е променило. Стой настрана от това, момчето ми.

Но Иън не беше останал настрана.

Достатъчно лошо бе, че рови из старите гробове. Но ровенето в стари, потулени убийства се оказваше много по-лошо — особено когато все повече парчета от пъзела си отиваха по местата, но изпъкваха нови дупки в същия този пъзел. Вече не можеше да направи нищо. Беше прекалено късно да спре да се рови в тази история.

Можеше само да се надява да успее да открие истината, преди тя да ги изгори живи.

— Лейси, как всъщност умря дядо ти?